Авторите на предлаганата книга си дават точна сметка, че - тъй като не са били непосредствени свидетели или участници в отразяваното от нея събитие - неминуемо налице са и рисковете за определени несъответствия или неточности между съдържанието й и реалността. Важността на темата обаче е определила взетото от тях решение да се заемат с нещо, което Хърбърт Аптекър – един от малкото в САЩ задълбочени и обективни анализатори на явленията в света от времето на т.н. “студена война” - би нарекъл “изпитанието на едно сериозно и задълбочено изследване”.
Читателите и изследователите на въпросната тема следва преди всичко да преодолеят няколкото пропагандно-психологически и идеологически стереотипи по нея, с които тя е доста изкусно забулена от западната машина за формиране на общественото мнение.
Едната от тези представи - според мнението на автора на книгата “Революцията на Горбачов” на историка Антъни Д’Агустино, издадена през 1998 год. от Университетското издателство в Ню Йорк - се състои в “откровено изненадващия характер на всичко, случило се в СССР през последните години на съветската власт там”. Тази изненада, според същия автор, не може да бъде разбрана по никакъв начин в контекста на каквито и да било по-големи исторически противоборства и тенденции”. (1)
На тази теза в общи линии “приглася” и концепцията на известния на Запад съветолог Александър Далин, който публикува анализа си “Причините за разпадането на Съветския съюз” в излязлото през 1992 год. издание “Постсъветски изследвания”. В него той набляга преди всичко на това, как “народите по света – някои с болка, но всички с еднакво учудване и без да могат да повярват на ставащото - са наблюдавали унищожението на съветската система за управление, изчезването на една от най-мощните свръх сили в света, на самата комунистическа ценностна система и на управляващата много десетилетия наред всесилна партия”. (2)
По своебразен начин поддържа същата тази теза и Ендрю Мърей, който, в изследването си “Третата световна война”, излязла през 1996 год. в Лондон, цитира кубинския лидер Фидел Кастро. Кастро изтъква как дълги години за милиони хора по света “Съветският съюз е бил нещо толкова сигурно и неизменно, колкото е ежедневното изгряване на слънцето. Това беше една мощна, солидна и силна страна, съумяла да преживее много невъобразими изпитания”. (3)
Всички тези, било искрени, било спекулативно натрапени увлечения по неочакваността на разпадането на съветската система, на свой ред създаваха почва за най-неограничени и екстравагантни тълкувания и интерпретации на събитията от страна на политическата десница. За тях всичко това означаваше победа на капитализма в т.н. “студена война”. На тази основа те, чрез думите на Франсис Фукуяма, един от съветниците на тогавашните президенти на САЩ, обявиха дори настъпването на “края на историята”. С други думи, капитализмът започна да се представя като най-висшата фаза на човешката цивилизация, като връхната точка на цялото икономическо и политическо развитие.
Много хора по света, които симпатизираха на Съветския съюз, естествено, бяха далеко от този вид триумф на десницата. За тях разпадането на съветската система беше събитие от огромно и трагично значение. То обаче не промени вярата им в марксизма като основа за разбиране на човешкото развитие, за ролята на класовата борба на потиснатите хора и народи срещу корпоративната власт на капитала. Нито пък разклати увереността на всички работници, участници в национално-освободителните движения, в движенията за мир, за опазване на околната среда, за човешки права и прочие в необходимостта от воденето на такава борба.
Именно тези хора се нуждаят от едно теоретическо преосмисляне от марксистка гледна точка на практическите направления на сегашното и бъдещо развитие на антикапиталистическата борба за социализъм.
За всички онези, които вярват във възможността от един по-добър свят без капиталистическа експлоатация, социално неравенство, алчност, бедност, невежество и несправедливост, разграждането на Съветския съюз беше, разбира се, една трудно прежалима загуба. Съветският социализъм имаше своите проблеми, за които ще стане дума по-нататък в книгата. За много учени и изследователи той не представляваше единствената възможна форма на реализирането на социалистическия идеал. И все пак, съветският строй единствен успя да осъществи на практика основното изискване за социализъм, така, както то беше определено от Маркс. Става въпрос за общество, което отхвърли буржоазната форма на собственост (т.н. “свободен пазар”) и капиталистическата държава и ги замени с колективна форма на собственост, със система за централно единно икономическо планиране и с държава на трудещите се. Освен това, беше постигнато и едно никога несъществуващо дотогава ниво на социално равенство и сигурност, на всеобщо и достъпно за всички здравеопазване, обезпечаване с жилища, образование, трудова заетост и култура за всички граждани и особено за трудещите се от града и селото.
Едно подобно кратко изброяване на постиженията на Съветския съюз винаги съдържа в себе си риска да бъде омаловажено загубеното в действителност. Съветската система не само унищожи експлоататорските класи на стария строй, но също така сложи край на инфлацията, на безработицата, на расовата и национална дискриминация, на всепроникващата бедност и на впечатляващите огромни богатства, достъпни за ограничени малцинства - и създаде неограничени възможности за образование и за всякакви други форми на развитие.
В продължение на 50 години съветската страна измина дълъг път на развитие. От състояние, когато даваше едва 12 % от промишленото производство на САЩ, тя стигна до положение, обезпечаващо вече 80 % от промишленото и 85 % от селскостопанското производство на най-развитата капиталистическа държава. Независимо от факта, че според статистиката общите стойности на потреблението на глава от населението в СССР оставаха по-ниски от тези в САЩ, нито едно друго общество, освен съветското, никога не бе постигало такова решително повишаване на жизнения стандарт и потребление за цялото си население, при това – толкова бързо и за толкова кратък период от време.
Трудовата заетост на всички беше гарантирана от закона и реално обезпечена от съществуващите обществено-икономически условия.
Образованието беше безплатно и достъпно за всички, започвайки от детските градини, през средните училища с техните различни общообразователни или свободно избираеми специализирани училища и техникуми до университетите и различните видове учебни заведения за професионално усъвършенстване и квалификация. Освен че бяха освобождавани от такси, студентите получаваха и стипендии, които покриваха значителна част от ежедневните им нужди.
Безплатното медицинско обслужване бе достъпно за всички, а броят на лекарите на човек от населението беше почти двойно по-голям от този в САЩ. Работниците, които боледуваха или бяха пострадали от трудови злополуки, запазваха работните си места, като при това получаваха и съответните болнични възнаграждения. Според статистическите изследвания, в средата на 70-те години, работниците в СССР са ползвали средно 21,2 работни дни отпуски – при това престоят в различните санаториуми, почивни станции или детски лагери беше или безплатен, или на символични цени.
Професионалните съюзи притежаваха правата да отменят уволненията и да отзовават от постовете им управляващите функционери.
Всички цени в страната бяха обект на държавно регулиране, а цените на основните храни и жилищата ползваха съществени субсидии. Наемите за жилищата съставляваха не повече от 2-3 % от семейния бюджет, а разходите за вода и други подобни удобства – само 4-5 %. При получаване на жилища беше изключено дискриминиране на отделни групи от населението в зависимост от доходите им. Разбира се, определени райони бяха фактически “запазен периметър” за жилища на висши служители на различни нива. В обикновената практика обаче управленческият персонал на заводите, медицински сестри, университетски професори или портиери живееха врата до врата. (4)
Политиката на правителството за повишаване на жизнения стандарт винаги включваше и широка гама от мерки за културното и интелектуално развитие на хората. Благодарение на държавните субсидии, цените на книгите, вестниците и културните прояви неотклонно стояха на едно минимално равнище. В резултат на това, често срещано явление беше работниците да имат свои собствени библиотеки по домовете си, а всяко семейство се абонираше годишно средно поне за четири издания. Според данни на ЮНЕСКО (специализираната Организация на ООН за икономика, социална политика и култура) гражданите на Съветския съюз четяха повече книги и гледаха повече филми, отколкото който и да било друг народ в света. Всяка година броят на хората, посетили различните музеи в страната, достигаше почти половината от цялото й население, докато броят на зрителите в театрите, концертните зали и другите културни прояви надвишаваше общия брой на цялото население. Специални усилия бяха полагани от правителството за издигане на степента на грамотност и жизненото равнище на най-изостаналите райони. Специално беше насърчен процесът на културната изява на повече от сто различни национални групи по целия Съветски съюз. Преди 1917 година в Киргизия, например, само един на всеки 500 души можеше да чете и пише. След петдесет години обаче почти цялото население на тази съветска република беше вече грамотно. (5)
В изследването си “Класовата структура – състояние и перспективи” (1983 год.) американският социолог Алберт Чимански направи преглед на цяла поредица от западни изследвания върху съветската политика на доходите, разпределението им и жизнения стандарт. В резултат на това той достигна до извода, че най-високо платената категория хора в Съветския съюз са известните представители на изкуството, писатели, професори, висши ръководители и учени. Таванът на месечното им възнаграждение е бил от 1200 до 1500 рубли на месец. В същото време висшите държавни служители получаваха около 600 рубли на месец, директорите на предприятия – от 190 до 400 рубли, а работниците – средно по 150 рубли месечно. Това означава, че най-високите доходи в страната са били около 10 пъти по-високи от средните доходи на работниците, докато в САЩ същата разлика между заплатите на висшите корпоративни служители и тези на работниците тогава е била 115 пъти. Независимо от това, че предизвикваха редица негативни отношения и емоции, привилегиите, свързани с високото служебно положение, предоставящи специално снабдяване или служебни автомобили, по никакъв начин не бяха в състояние да изменят общото движение на съветското общество към по-голямо социално равенство, което го съпътстваше през целия период на съществуването му. (Точно обратна бе тенденцията в САЩ, където към края на 90 години висшите корпоративни ръководители вече получаваха 480 пъти по-високи заплати от тези на средния работник.)
Да, тенденцията към известно изравняване на заплатите и доходите на различните категории трудещи се в Съветския съюз създаваше и известни проблеми, за които ще стане дума по-долу, но общото движение към социално равенство в областта на жизнения стандарт в цялата страна представляваше един безпрецедентен процес в човешката история. Тази тенденция беше решително подкрепяна и от политиката в областта на ценообразуването, която винаги определяше цената на луксозните стоки над тяхната стойност, а тази на стоките от първа необходимост – доста под стойността им. Друга мярка в тази насока бе неотклонното повишаване на т.н. “социални фондове”, чрез които се осигуряваше нарастващ брой от безплатни или субсидирани социални придобивки. Освен вече гореизброените пера, тези придобивки включваха и платени отпуски по майчинство, грижи за децата на символични цени и осигурени пенсии за всички граждани на страната. Във връзка с това Чимански стига до извода, че “макар да се считаше, че социалната структура в СССР е далеч от онова, което се подразбираше като комунистически или социалистически идеал, тя безусловно бе неимоверно качествено различна що се отнася до реалното социално равенство в сравнение с фактическото положение в която и да било от западните капиталистически страни. Социализмът безусловно осъществи на практика радикална промяна в полза на интересите на трудещите се.” (6)
Още по-голяма загуба представляваше разрушаването на Съветския съюз за цялостното положение на нещата в света. Изчезна силата, която бе в състояние да противодейства на колониализма и империализма. За новоосвободените страни това означаваше и изчезване на онзи модел на развитие, чрез който те можеха да търсят хармоничен напредък на своите общности, без да стават заложници на диктата на САЩ или на Западна Европа. През 1991 год. обаче тази движеща некапиталистическа сила и страна в света - главният източник на надежда и подкрепа за различните национално-освободителни движения и правителства със социалистическа ориентация - се разпадна. Това беше факт с трудно изчислими последствия за стремежите и борбите на народите за социализъм, свобода и самоопределение.
Не по-малко важна от цялостната оценка на това събитие е и разбирането на причините, довели до унищожаването на СССР. По време на своя “голям триумф над комунизма” в началото на 90-те години, ликуващите глашатаи на десницата “изковаха” набързо няколко идеи, предназначени за допълнително объркване на съзнанието на милионите хора по света.
І. Едната от тях беше, че съветският социализъм и плановата му икономическа система просто не е било възможно да съществуват и да осигуряват изобилие на блага за гражданите.
Лансираше се схващането, че съветският социализъм бил случаен експеримент, “роден от насилие” и “поддържан чрез насилие”, режим, обречен на провал, поради това, че “отрича особеностите на човешката природа” и че е “несъвместим с демокрацията”.
Заедно с това се внушаваше, че крахът на съветското общество е доказателство за невъзможността от съществуване на социален и икономически механизъм, ръководен от работническата класа, поради което е немислима и каквато и да била следваща фаза на развитие на човешкото общество след капитализма.
Някои представители на т.н. “левица” - особено тези със социалдемократически уклон - стигнаха до изводи, които, макар и не толкова крайни, повтаряха по същество основните възгледи на десницата.
Те пропагандираха, че съветският социализъм е бил по своебразен начин “дълбоко погрешен и непоправим”, че тези негови недостатъци “се коренят в отсъствието на демокрация и в прекомерната централизация на икономиката”. Социалдемократите не считаха, че социализмът като възможност е въобще обречен в бъдещето, но поддържаха идеята, че провалът на съветското общество фактически лишава марксизма-ленинизма в значителна степен от авторитет и валидност. Поради това бъдещите варианти на социализъм следва да бъдат изграждани по начин, коренно различен от този на съветския модел. За тях т.н. “реформи” на Горбачов не бяха “погрешни”, а бяха дошли “твърде късно”.
Очевидно, ако приемем подобен род твърдения, бъдещето на марксистко-ленинската теория на социализма и на борбата против капитализма, трябва да бъдат нещо “много по-различно” от всичко, което марксистите са мислели и считали за правилно преди 1985 год. Според тях, ако марксистко-ленинската теория е в основата на провала на съветския модел на развитие, то тя е погрешна и следва да бъде изцяло изоставена. Всички минали опити за изграждане на социализма “не трябва да имат нищо общо с възможностите за изграждането му в бъдеще”.
С други думи, опълчилите се срещу капитализма в световен мащаб следва да приемат, че “историята не е на тяхна страна” и да тръгнат по пътя най-вече на частични и “меки” социални реформи.
Ясно е, че подобен вид заключения не са никак далеко от начина на мислене, което ликуващата десница желаеше да наложи.
Нашето изследване беше предизвикано именно от различните опити за прекомерно раздуване във всички посоки на резултатите от разглежданите събития. Ние сме готови да огледаме в дълбочина всички факти, като в същото време запазим своето винаги скептично и критично отношение към възгледите на тържествуващата десница. Ние прекрасно съзнаваме, че на теоретиците на социалистическата идея също се е налагало да анализират цяла поредица от огромни поражения и загуби на работническата класа и в предишните етапи от развитието й.
Така Карл Маркс, например, подложи на анализ разгрома на Парижката комуна през 1871 година в труда си “Гражданската война във Франция”.
Двадесет години по-късно Фридрих Енгелс разшири този анализ на Маркс, като включи в него и други подобни събития през изминалия период. (7)
По-късно Владимир Илич Ленин и неговото поколение теоретици и революционери направиха изводи от разгрома на Руската революция от 1905-1907 год., както и от неуспехите на революциите в страните от Западна Европа през 1918-1922 гг.
По-късно на други марксисти – например, на Едуард Бърстайн - им се наложи да анализират разгрома на революцията в Чили от 1973 год. (8)
Тези и много други анализи показват, че чувствата, предизвикани от дадено поражение, в никакъв случай не следва да бъдат препятствие за поставяне и търсене на отговори на трудните въпроси, свързани с причините, довели до такъв вид развой на събитията.
Вътре в големия въпрос за причините и факторите, довели до разпадането на Съветския съюз, стоят и редица други допълнителни проблеми, свързани
със състоянието на съветското общество в периода преди началото на т.н. “перестройка”,
с икономическото състояние на страната през 1985 год., и
с това, кои сили подкрепяха и кои следваше да се обявят против т.н. “реформи”, които - в края на краищата - предизвикаха възстановяването на капитализма.
Остава загадка защо след като стана очевидно, че курсът на Горбачов фактически подклаждаше процеса на икономическа разруха и национална дезинтеграция, не се намериха други ръководители или групи в Комунистическата партия, способни да осъществят замяната му.
Така остана необясним и феноменът защо съветският социализъм се оказа толкова лесно “чуплив”. Защо работническата класа не направи нищо съществено в защита на социализма и социалните си придобивки. Защо практически всички компетентни ръководители на решаващо равнище така единодушно недооцениха проблемите на националистическия сепаратизъм. И защо социализмът успя да се запази в страни като Китай, Северна Корея, Виетнам и Куба, а беше унищожен точно в Съветския съюз, където той беше най-силно развит и беше пуснал най-дълбоки корени във времето. Всички тези въпроси ни карат да се замислим до каква степен разрушаването на Съветския съюз беше наистина нещо неотвратимо и неизбежно.
Тези въпроси са от особено значение, тъй като бъдещето на социализма в света до голяма степен зависи от отговора на въпроса дали рухването на Съветския съюз беше наистина нещо неизбежно и неотвратимо. Съществуват много различни обяснения на този процес - коренно различни от “общоприетата истина”, налагана от десницата.
Нека за момент предприемем следния мисловен експеримент. Да предположим, че Съветският съюз се беше разпаднал в резултат на някаква внезапна ядрена атака от страна на САЩ, в резултат на която са били унищожени правителството, основните градове и по-голямата част от промишлеността. Дори при такава ситуация щяха да се намерят, разбира се, не малко глашатаи, които щяха да тръбят за ”победа на капитализма” в “студената война”.
Трудно би било, обаче, да се докаже, че едно подобно развитие на събитията би означавало крах на теоретическите възгледи на марксизма, на левицата като такава и на самия социализъм като система. С други думи казано, ако краят на съветския социализъм беше дошъл в резултат на такъв вид външно военно въздействие, това едва ли щеше да бъде равносилно на отхвърляне на цялата система на марксизма и на възможностите за изграждане на социализъм като алтернатива на капитализма.
ІІ. По същия начин не могат да имат разширителни тълкувания и възгледите, че Съветският съюз беше разрушен в резултат на грешки на различни ръководители или на някаква “вродена слабост” на системата му.
Самото поставяне под въпрос доколко е било неизбежно разпадането на съветската система, е нещо твърде нелеко и рисковано. Според британския историк Е. Х. Кар задачата на историка е “да обяснява случилото се, а не да дава простор на въображението си относно онова, което би могло да се случи”. Във връзка с това той подчертава, че често пъти в усилията си да обяснят защо един ход на събитията е надделял над друг, учените фактически чисто и просто обсъждат “всички възможни варианти на тези събития”. Друг британски изследовател, Ерик Хобсбаум, пък обръща внимание на обстоятелството, че “не всички достъпни факти за евентуален друг развой на събитията са еднозначни. Някои от тях просто отиват към категорията на т.н. “лудо въображение”, което всеки сериозен изследовател следва просто да изключва. От този род са различните видове размишления относно някакви потенциални възможности стара царска Русия да се развие в “демокрация от либерален тип” без редицата революции в нея. По принцип това напомня твърденията за възможността Югът в САЩ да премахне робството и без годините и жертвите на Гражданската война.
Заедно с това следва да се има предвид, че понякога подобни изблици на “лудо въображение” могат съществено да се доближават до историческите факти и да носят в себе си полезни признаци и за възможни реални развития на едни или други събития. В тази връзка споменатият вече Хобсбаум в книгата си “За историята” цитира мнението на един бивш директор на ЦРУ, който, на въпроса за възможните развития на последните събития в СССР, заявява: “Считам, че ако съветският лидер Юрий Андропов беше 15 години по-млад и беше дошъл на власт през 1982 год., ние и до ден днешен щяхме да имаме Съветския съюз редом до нас.” В тази връзка Хобсбаум отбелязва, че “макар и да не е свикнал да се съгласява с мненията на ръководителите на ЦРУ, изказаното тук мнение явно не е лишено от конкретен смисъл и значение”. (10) В някои от следващите глави на предлаганата книга, ние ще се върнем отново специално на този вид твърдения и възможност. Понякога размишленията в стила на “лудото въображение” могат да подскажат и варианти, когато при дадени събития в бъдещето, много наподобяващи на тези от миналото, по необясними причини хората проявяват склонност да действат по различен начин. Така например, оценката на изследователите на решението на САЩ за атомна бомбардировка на Хирошима и Нагасаки с течение на времето не само се промени, но и се наложи мнението за “съмнителната му неизбежност” тогава и се намали възможността за прибягване до подобен вид действия в бъдеще. Историята далеч не трябва да се разглежда като място за будоарни развлечения, а преди всичко следва да бъде източник за разбиране и избягване трагични повторения на съдбоносни грешки, вече допуснати в миналото.
Така или иначе, дискусията около разпадането на Съветския съюз представлява вече не толкова “битка в миналото”, колкото битка за бъдещето. Вярното и изчерпателно обяснение на това събитие ще помогне да се разбере дали и през ХХІ-ви век трудещите се по света ще “щурмуват отново небесата” в името на замяната на капитализма с друга, по-добра и по-справедлива обществена система. Те едва ли биха показали готовност да поемат рисковете и понесат последствията от една такава борба без вяра в самата възможност за съществуването на общество, ръководено от работническата класа и изградено въз основата на обща собственост и планово начало на икономиката. Милионите хора по света едва ли биха се вдигнали на борба, ако им бъде втълпено, че единствено възможна е само системата на т.н. “свободен пазар” и че народите на Източна Европа и Съветския съюз са се отказали от социализма, поради това, че той не е бил в състояние да им осигури очакваното “благоденствие и свободи”.
Въпросът за бъдещето на капиталистическата система все повече и повече ще излиза на дневен ред във връзка с нарастващите радикални движения против глобализма, възраждането на работническите движения, паралелно с набелязващата се тенденция на икономически спад и засилването на такива, присъщи на капитализма злини, като безработицата, расизма, драстичното социалното неравенство, разрушаването на околната среда и все по-честото прибягване до агресивни войни. Всички тези потенциални антикапиталистически движения на трудовите маси и младежта едва ли ще бъдат в състояние да надхвърлят обаче тясно икономическите искания или тесните граници на “чисто моралния”, анархистичен или нихилистичен протест, ако им бъде втълпено, че социализмът няма никакви реални възможности за съществуване. Ето защо значението на дискутираните в книгата проблеми е толкова голямо и неотложно.
Благоприятен фактор в това отношение е обстоятелството, че с течение на времето все повече нарастват възможностите за едно истински задълбочено изследване и безпристрастна научна оценка на целия период от съществуването на съветското общество. От една страна се изпариха всички първоначални розови очаквания, че след края на т.н. “студена война” в света ще настъпи една истинска “ера на мир и благоденствие”. В действителност предишният двуполюсен свят се оказа заменен от “еднополюсен”, намиращ се при това изцяло под диктата на корпоративната и военна власт на САЩ. Паралелно с това антикомунизмът, предишната определяща идеология на капитализма, бе заменена с т.н. “тлобализъм”. Основният елемент в него е, че светът следва да се постави под господството и гнета на малък брой транснационални корпорации, използващи за своите цели развитието на информационните технологии и издигащи т.н. “свободно движение на стоки и капитали” в името на постигане на възможно най-високи печалби като върховен двигател на цялото развитие на човечеството. Всички останали елементи на световната система – по-малките и по-слаби държави, национално-освободителните движения, профсъюзите или защитниците на околната среда – следва безусловно да се подчиняват на тези императиви на “глобализма”.
С изчезването на Съветския съюз като реална алтернатива на капитализма, стана очевидно, че в капиталистическата система ще има все по-малко място за социални грижи за широките маси от населението, че все повече ще се стеснява влиянието на обществения и държавен сектор в икономиката, на кенсианството като система за регулиране на икономиката и въобще – на т.н. “трети път” като възможност за благоприятно развитие на човечеството. Понастоящем практически във всички страни на света политическият и икономическият живот се определя от идеологията и партиите на т.н. “неолиберална десница”. В резултат на всичко това, след 1991 год. бедността и социалното неравенство в света започнаха да се увеличават лавинообразно и да обхващат все повече страни и части от населението на планетата.
От друга страна, съвсем скоро след унищожаването на Съветския съюз стана ясно, че перспективата за установяване на някакъв вид “траен мир” в света след края на “студената война” беше само илюзия. Вместо очакваните от народите логични съкращения на военните бюджети, политическите лидери на САЩ от рода на Джордж Буш и компания продължиха да търсят всевъзможни оправдания и поводи за още по-голямо увеличаване на разходите за военна подготовка и за разработка на нови оръжейни системи. Изпробвани бяха различни видове военни операции против производителите на наркотици или срещу т.н. “ислямски фундаментализъм” и други, все още отстояващи независимостта си от САЩ страни, наречени с общата квалификация “разбойнически държави”.
На 11.9.2001 год. се стигна и до нападението над Световния търговски център и те най-после намериха жадуваното от тях оправдание за една безкрайна война срещу т.н. “международния тероризъм”.
Всички тези събития от периода след унищожаването на Съветския съюз, допринасят за всестранното охлаждане на първоначалният възторг в различните слоеве на западните общества от това събитие и предизвикват все по-трезви оценки на мястото и значението на съветския фактор както в световната история, така и в непосредствения им живот.
От друга страна, разрушителните последствия, които гангстерският капитализъм, установен в страните от бившия СССР и Източна Европа, имат върху цялостното им състояние и развитие, още повече разсейват “първоначалния ентусиазъм” от края на съветския строй. Онова, което само преди десетина години все още се наричаше “демократично преобразование” или “възраждане на жизнена пазарна икономика”, днес не е нищо друго, освен много лоша, жестока шега. Според доклад на ООН от 1998 год.”нито един друг регион в света след 1990 год. не е изпитал такива регресивни движения назад, както страните от бившия Съветски съюз и Източна Европа. Броят на хората, живеещи в бедност там, нарасна с повече от 150 милиона, което е повече от общото население на Франция, Великобритания, Холандия и Скандинавските страни. Националният доход рязко спадна и в резултат на “някои от най-драстичните инфлационни процеси в света, които се развиха именно в тези страни”. (11)
Известният изследовател Стивън Ф. Коен в книгата си “Пропадналият кръстоносен поход”, излязла през 2000 год., отива още по-далеч в тази насока. Според него, през 1998 год., предишната съветска икономика, намираща се вече под господството на гангстери-капиталисти и чужденци, възлиза по обем едва на половината от онова, което представляваше в началото на 1990 год. Стадата животни за месо и мляко са само ¼ от предишния брой, а средните заплати на работещите са по-малко от 50 % от предишните. Появяват се отново остро заразни епидемични заболявания от рода на коремен тиф, холера и др. Милиони деца страдат от недохранване. Средната възраст за мъжкото население спада до 60 години - тоест, до равнището, на което е била в края на ХІХ век. Според думите на автора “разпадането на националната икономика и социалната й насоченост е взела такива размери, че практически е довела до изчезване на целия съвременен облик на една модерна страна на ХХ-тия век.” (12) В резултат на катастрофалния неуспех на очакванията от т.н. “руски път към капитализма”, значително секнаха и гласовете на първоначално високо превъзнасящите “неизлечимите проблеми” на социализма от съветската епоха.
Всичко това не само повишава интереса на все повече хора към поуките и постиженията на съветския начин на развитие, но и дава все повече обективен материал за изчерпателния им анализ. Отмина времето на първите публикации върху т.н. “перестройка” и “рухването на СССР”, дело преди всичко на поддръжници на Горбачов и на яростни антикомунисти. Сред тях можем да споменем мемоарите и други съчинения на фигури като Горбачов, Борис Елцин и други от техния кръг, мемоарите на тогавашния посланик на САЩ в СССР Джак Матлок, на есетата на такива крайно ненадеждни източници като едновремешните “дисиденти” Рой Медведев и Андрей Сахаров, репортажите на западни журналисти, известни с антисъветската си ориентация, като Дейвид Реник, Дейвид Прайс-Джоунс или “трудовете” на историци-антисъветчици като Мартин Малая и Ричард Пайпс.
Освен с изброените по-горе “източници”, днес ние разполагаме и с отпечатаните спомени на редици други съветски ръководители от онези времена като, например, Егор Лигачов, висши военни и академици. В тях се разглеждат редица аспекти на времето, което остана под общото клише “години на Горбачов”, на “гласност”, на изостряне на националните противоречия в страната, на започване на т.н. “приватизация” на държавната собственост и на други елементи, подронващи самите основи на съветското общество и система. Появиха се книги от рода на “Перестройката – възход и падение” на американския комунист-журналист Майк Давидов, който по онова време работеше в Москва. Икономистът-марксист Бахман Асад публикува своя труд “Героична борба – горчиво поражение: факторите довели до разпадането на социалистическата държава в Съветския съюз” В момента разполагаме и с трудовете и произведенията на редица ръководители на комунистически партии или учени-марксисти, като Фидел Кастро, Джо Слово, Ханс Хайнц Холц, както и на редица дейци на Комунистическата партия в Русия, споделящи опита и впечатленията си както от “перестройката”, така и от последвалата я разруха. В нашата книга ние широко използваме факти и данни от тези трудове.
Разбира се, социалистите от ХІХ век са имали много по-малко какво да споделят след разгрома на просъществувалата само 70 дни Парижка комуна, отколкото техните последователи през ХХ век, които преживяха краха на СССР след повече от 70 години съществуване и развитие. За нас днес ще бъде по-трудно, отколкото е било за Енгелс, да възкликнем с неговите думи след разгрома на Комуната:
“През последно време социалдемократическите еснафи имаха отново основание да изпитат огромен страх пред думите “Диктатура на пролетариата”. Е, уважаеми господа, ако искате да знаете какво точно представляват тези думи, то погледнете Парижката комуна. Това е то, диктатурата на пролетариата.”
Независимо от затрудненията, ние имаме достатъчно възможности както за вярната оценка на постиженията на Съветския съюз, така и за изследване на мащаба и последствията на масираното външно въздействие против него. В състояние сме също така да добием доста изчерпателна представа и за вътрешното състояние на съветското общество през различните периоди на съществуването и развитието му. Разбира се, за изчерпателното обяснение на всички тези проблеми ще бъдат необходими много повече изследвания от предлаганата от нас книга. Считаме обаче, че хората от левицата ще имат всички възможности в бъдещата си борба за социализъм да не остават “затворници на миналото”. Те ще имат всички основания да мислят и за Съветския съюз написаното от Маркс за Комуната, а именно: “Всичко това ще остане вечно като един славен предвестник на новото общество.” (13)
В заключителния етап на нашето въведение, ще подчертаем още веднъж ролята на политиката на Михаил Горбачов след 1986 год. за разрушаването на Съветския съюз. Следва да си даваме ясна сметка обаче, че тази политика не падна просто “от небето”, нито пък беше единственият възможен начин да се подходи към проблемите, реално съществуващи в СССР.
В Глава 2 на книгата правим опит да анализираме въпросната политика на Горбачов на фона на различните исторически тенденции, съществуващи както в развитието на марксисткото учение като такова, така и в самия процес на непосредственото изграждане на съветското общество.
И в тези два процеса винаги е бил обсъждан въпросът за пътищата и начините, по които може и следва да бъде изграждан социализмът.
Единият от подходите в това отношение е свързан с подчертаване на първостепенната роля на класовата борба, на интересите на работническата класа и на осигуряване на властта на Комунистическата партия.
Другият, повече или по-малко откровен десен подход, винаги се е базирал на определени отстъпления, компромиси или включване на различни идеи и механизми на капитализма и неговата икономика в социализма.
В този смисъл “лявото” и “дясното” както в марксизма, така и в социалистическото движение и строителство, не бяха просто синоними на добро или лошо. Дали изборът на даден политически курс е правилен или не, се определяше от това, доколко той представлява и защитава социалистическото развитие в непосредствен или дългосрочен план. Историята на съветското общество дава много примери за дискусии и вземане на верни решения в тази насока.
Владимир Илич Ленин, който винаги безпрекословно слагаше на първо място ролята на класовата борба за социализъм, в редица моменти сам формулира и проведе в действие и някои компромиси като
договорът от Брест-Литовск с Германия, който фактически спаси младата съветска държава от неминуемото настъпление на германските армии и
Новата икономическа политика (НЕП) след 1920 год. - друг пример за комплексното виждане от страна на Ленин на проблемите, свързани с конкретното изграждане на социализма при онези условия.
По-късно Никита Хрущов пък - който стана известен с опитите си за широкото включване на редица западни идеи в строителството на социализма - в същото време до края на пребиваването си на власт продължаваше да изповядва подчертано левичарски подходи, целящи практическо уравняване на заплащането.
В тази глава ние нямаме претенцията нито да напишем цялата история на съветското развитие и политика, нито да даваме окончателни и изчерпателни оценки за тях.
Целта ни е да обърнем внимание на читателите ни, че в началния стадий на периода на Горбачов последният всячески се стараеше политиката му да наподобява лявата комунистическа традиция, наследена от Ленин, Сталин и Юрий Андропов. По-късно обаче същата тази негова политика вече тръгна по руслото на друга “традиция” – тази на Николай Бухарин и Никита Хрущов. Така или иначе, скоро след 1985 год. курсът на Горбачов на практика все повече започна да придобива облика на една “социалдемократическа политика”, характеризираща се с целенасочено отслабване на Комунистическата партия, нарастващи компромиси с капитализма по всички линии - до пълното вграждане на капиталистическия частно-собственически и пазарен механизъм и съответстващите му политически форми на управление в предишното съветско общество и икономиката му.
Глава 3 на книгата е посветена на причините и факторите, довели до въпросната промяна в политиката на Горбачов. Сред тях се отделя голямо място на проблем, чието значение, според нас, досега – по една или друга причина – е било пренебрегвано както от повечето марксисти, така и от противниците на марксизма. Имаме предвид развитието - в недрата на самия социализъм - на своебразна “втора икономика”, изградена върху частно предприемачество и подхранваща една дребнобуржоазна прослойка и морал, които пък, от своя страна, оказваха разлагащо въздействие върху функционирането на Партията при упражняване на ръководните й функции в обществото. “Втората икономика” фактически нарастваше както по обем, така и по влияние в зависимост от проблемите, които “първата икономика”, тоест истинския социалистически сектор на стопанството, срещаше в усилията си да задоволява все по-нарастващите очаквания на населението. Нейната роля нарастваше също така и в резултат на странната нерешителност на властите да наложат нормите на закона спрямо незаконните прояви на икономическа активност, както и оказалата се неспособност на Партията като цяло да се пребори с разложителните последствия от различните видове проникване на частно-собственическата активност и интереси.
Глава 4 е посветена на икономическите, политически и международни проблеми, с които се сблъскваше съветското общество от средата на 80-те години и които оказваха решително въздействие върху конкретния ход на провежданата в страната политика.
Глава 5 е посветена преди всичко на анализа на решителния поврат в политиката на Горбачов през 1987/1988 години и на последвалия комплекс от разрушителни действия.
Глава 6 разглежда различните елементи на фактическото разрушаване на съветската система, докато в Глава 7 отново се връщаме към въпроса за всестранните последствия от това събитие.
Тъй като в книгата ние разглеждаме предимно един аспект от този процес, свързан най-вече с неговите вътрешни икономически и обществени фактори, в Заключението на книгата даваме представа и за другите съществуващи подходи за анализ и обяснения на тези събития. Те обаче предстои да бъдат обект на други изследвания.