Глава 4. Обещанията и очакванията на 1985 и 1986 години

Естествено е оценките и анализите на политическия курс на Горбачов да са в центъра на всяко изследване и опит за обяснение на причините и събитията, довели до разрушаването на социализма.

Безспорното в случая е, че през 1985 год. той поема управлението на страна, обременена с натрупани от десетилетия сложни и неразрешени проблеми. Неоспоримо е още, че за извънредно кратко време след това състоянието на страната прерасна в неогласена от никого криза.

При това развитие на нещата, най-положителната оценка, която може да се даде на Горбачов е, че той се провали. Провъзгласеният от него курс на “перестройка” не доведе до очакваните резултати, свързани с по-нататъшното развитие на социализма като още по-демократична социална система, осигуряваща по-висока степен на увереност и производителност на обществения труд. Вместо това се стигна до разрушаването на Съветския съюз като държава и появата на няколко различни по големина управлявани от олигарси държави, често изправени една срещу друга и почти еднакви по незначителността на дела и присъствието им в световната политика.

В тях беше установен откровено първобитен капитализъм, обричащ болшинството от населението на мизерия и безправие.

Каквито и да са били истинските цели на Горбачов, не е напълно сигурно, че целта му е била точно тази. Все пак не е лесно човек да приеме, че ръководителят на една от двете световни “суперсили” се стреми да се превърне в “президент без страна”, в “политик без партия” и – колкото и условно да изглежда това днес – в “социалист без социализъм”.

Опитвайки се да обяснят, а може би и да оправдаят едно такова неблагополучно развитие на нещата, както Горбачов, така и привържениците му обикновено започват с твърдението, че - идвайки на власт – той е наследил страна в криза. По всички общоприети критерии и показатели, независимо от проблемите си, през 1985 год. Съветският съюз е бил далеко от състояние на криза. Нито инфлацията, нито степента на общата икономическа нестабилност имаха нищо общо с инфлацията в Германия през 20-те години на миналия век – или на положението в САЩ по време на “голямата депресия” от 30-те години.

Политическите проблеми също не бяха толкова изострени, за да предизвикат криза на законността в страната. Оплакванията от недостиг на редица стоки или от незадоволителното им качество, висенето по дълги опашки и прочие, независимо от разпространението и мащабите си, в никакъв случай не можеха да бъдат охарактеризирани като прояви на широко народно недоволство , способно да постави под въпрос самото съществуване на системата. Дори Михаил Калугин - преминал впоследствие на Запад висш служител на КГБ, работил в Ленинград през периода от 1979 год. до 1986 год. – пише в книгата си “Първата директория” (на съветския режим) – издадена през 1994 год. – че никога не се е сблъсквал или пък забелязвал признаци на някаква сериозна съпротива срещу системата. (4)

А изследователите Михаил Елман и Владимир Конторович пък отиват още по-далеч. В книгата си “Разрушаването на съветската икономическа система” (издадена през 1998 год.) подчертават, че недоволството сред народа по-скоро беше предизвикано от т.н. “реформи”, отколкото причина за нея. Независимо от наличието на различни проблеми, личното потребление на съветските граждани през периода 1975 год. – 1985 год. непрекъснато е нараствало. По различните критерии на официалната статистика нивото на жизненото равнище в Съветския съюз е било някъде между 1/5 и 1/3 от това на САЩ, но общото усещане на всички беше, че съветските граждани като цяло се радват на по-голяма обща и социална сигурност, на повече културни и по-високи морални ценности от хората на Запад.Престъпността в Съветския съюз също беше несравнимо по-ниска. Редица сравнителни социологически изследвания от средата на 80-те години показват, че еднакъв процент от съветските и американските работници са изразявали сходна степен на удовлетворение от работата си. Малък брой хора в СССР през 1990 год. подкрепяха преминаването на страната към капитализъм. Само

• 4 % одобряваха отмяната на контрола върху цените, а
• 18 % бяха за разрастването на частната собственост. (5)

Отсъствието на остра икономическа криза и на широко народно недоволство не означаваше, разбира се, че всичко в страната вървеше добре.Както във вътрешнополитически и икономически план, така и на международната арена, Съветският съюз и обществото му бяха изправени пред множество сложни проблеми. Избухването на криза не беше изключено както в резултат на прекалено дългото отлагане на решаването на тези проблеми, така и при допускане на грешен подход към тях. Опонентите на Горбачов, Егор Лигачов и Генадий Зюганов, разглеждат този въпрос по същия начин.

“Както много други дошли от провинцията секретари на Партията,така и аз по онова време споделях общото за всички нетърпение за по-бърза промяна” – пише Лигачов в книгата си “В Кремъл на Горбачов”. – Заедно с това, наблюдавайки ставащото наоколо, аз не можех да се избавя от неприятното усещане, че страната върви към пълна социална и икономическа разруха” (6) Зюганов също подчертава в “Моята Русия” (1997), че “тогава необходимостта от реформи беше очевидна за всички. (7)

Безспорно най-трудните проблеми бяха свързани с икономиката. АНДРОПОВ обърна внимание на това още в първата си реч като Генерален секретар на Партията през Пленума на ЦК от 22 ноември 1982 год. Тогава той постави на обстойно обсъждане въпросите за

• качеството и количеството на стоките за широко потребление,

• недостига на някои видове храни,

• разхищението на енергия и енергийни ресурси,

• нередовния транспорт,

• потвърждаващата се неспособност на предприятията от тежката промишленост да се справят с плановите си задания

Според АНДРОПОВ главното във всички тези и редица други, свързани с тях проблеми, са общите за цялата икономика слабости в непосредствената производствена и стопанска дейност. С тях е свързано неудовлетворителното нарастване на производителността на труда, както и преминаването към по-интензивни и по-икономични методи на производство.

АНДРОПОВ считаше, че сред най-значителните фактори, допринасящи за тези слабости и проблеми са недостатъците на системата за планиране и стремежът й да поставя и отчита преди всичко чисто количествените показатели на стопанската дейност. Тя залагаше своебразни “спирачки” на процесите, свързани не само с подобряване на качеството на произвежданите стоки, но и с усъвършенстването на производствените методи и технологии. При съществуващата система разходите за това се превръщаха в допълнителна финансова и непосредствена материална тежест за предприятията, които имаха желание да се модернизират.

Интересно е сравняването на този подход на АНДРОПОВ с начина на мислене на ведущите икономисти от екипа на Горбачов. Главният му икономически съветник беше, например, известният академик Абел Аганбегян, ръководител на Института за икономика и организация на производството към изключително реномираното Сибирско отделение на Академията на науките на СССР в Новосибирск. През кариерата си както преди, така и по време на заемания от него отговорен пост академикът несъмнено беше ръководил и непосредствено участвал в многобройни изследвания на най-разнообразни икономически проблеми.

Заедно с това обаче той почти неизменно беше склонен да смята, че може би най-важната – ако не и единствената – съществена причина за възникването им се корени в т.н… “свръхцентрализация” на съветската икономика. Точно този подход на Аганбегян явно напълно съвпадаше с начина на мислене на “вътрешния кръг” на Горбачов и очевидно беше повлиял на решението той именно да бъде привлечен на работа към него.

Аганбегян е в основата на изследването на цяла гама от проблеми, свързани с

• необосновани разточителства на материали и други ресурси,

• неудовлетворителната ефективност на процесите на производство и реализацията на стоките,

• ниската мотивация и липсата на инициативност сред работниците,

• недостатъчния ръст на производителността на труда,

• слабата степен на приложимост на технологичните нововъведения.

В хода на тези изследвания ставаше ясно, че се произвеждаха повече трактори или обувки от нужното количество в резултат на несъвършената връзка между производители и потребители. В същото време се търсеха по-малки количества от други стоки, към които се предявяваха обаче и допълнителни изисквания за по-високо качество. Незадоволеното търсене пък активираше “черния пазар” и корупцията.

Всички тези явления се преплитаха и с някои неблагоприятни тенденции от обективен характер – като, например, намаляване на количествата евтини природни суровини, дългосрочните отрицателни демографски последствия от Втората световна война, довели до спад или диспропорции в някои категории работна сила и пр.

В резултат на всичко това се проявиха и определени симптоми на спад в темповете на икономическия растеж. Независимо от общото нарастване на икономиката в периода между 1975 и 1985 години намаляваха

• темповете на повишаване на националния доход,

• реалните доходи на глава от населението,

• производствените капиталовложения,

• броя на непосредствено заетите в производствена дейност работници,

• производителността на труда. (8)

В труда си “Икономическото предизвикателство на перестройката” (1988 г.) Аганбегян стига до заключението, че налице са “все по-очевидни симптоми на растяща стагнация в икономиката”. (9).

Паралелно с тези неблагоприятни икономически тенденции и някои други фактори допринасяха за неудовлетвореността на определени категории съветски граждани от бавното повишаване на някои показатели за жизнения им стандарт. Сред тях са, например, нарасналите пътувания на Запад и създаване на контакти там. Макар че по-голяма част от тези пътувания бяха краткосрочни и провеждани с туристическа цел, определени впечатления от тях впоследствие даваха на някои съветски граждани “основания” да критикуват съветския начин на живот и възможностите на социализма за осигуряване на жизнен стандарт, “сравним с този на Запад”.

В по-голяма част от случаите въпросните впечатления бяха, разбира се частични и повърхностни. Те не отразяваха същностните черти на живота на Запад, които могат да се усетят само, когато човек живее и работи – или не работи! – там даден период от време и то не като турист или гост, а като редови гражданин. Колкото и необяснимо да изглежда на пръв поглед, определена част от съветските граждани и другите социалистически страни се оказа удивително податлива на въздействието на въпросните кратковременни, частични и най-често повърхностни впечатления от срещите им с капиталистическия Запад. Освен това те с неочаквана лекота проявиха готовност не само да пренебрегнат, но дори и действително да се откажат от многото реални и същностни социални придобивки, които социалистическата система им предоставяше и които винаги са били и са немислими за голяма част от населението дори и на т.н. “най-развити страни” на Запада.

Така или иначе, благодарение на това още не изучено сериозно социално-психологическо (а защо не и психиатрическо) въздействие на контактите със Запада, сред определени слоеве на съветските граждани се създаде една, на практика, изключително действена, за съжаление разрушителна обществена нагласа. Ето как е описана тя от очевидно отрицателно настроения към света на социализма Фред Холидей в изследването му: “Разрухата в единствено число – натискът на пазара, международното съревнование и рухването на Съветския съюз”, публикувано през 1992 год. в “Кънтеншън Магазин” (“Списание за съперничеството”):

“Щом някой стигне до заключението, че между Изтока и Запада съществува разлика в жизнените стандарти в полза на последния, то с това за този човек изчезват житейските основи на законността за съществуването на комунистическата система и той възприема изцяло ценностите на западната система с нейния модел на политически и икономически плурализъм.” (10)

Данните от изследванията на общественото мнение не потвърждават твърденията на Холидей за широко разпространение на описаните от него нагласи сред съветските граждани. И все пак той като че ли доста се доближава до разгадаването на “скритата формула” на онази “взривоопасна смес”, която допринесе много за създаването на обстановка, максимално благоприятстваща разрушаването на съветския обществен строй.

Ако икономическите проблеми, проблемите на стандарта на живота и т.н. създадоха фона, който предизвика и породи “перестройката”, то нерешените въпроси на политическия живот явно предоставиха непосредствените поводи за предприемане на някакъв вид неотложни коренни промени. Партията също имаше свои дълбоки вътрешни проблеми. По време на войната милиони най-предани партийни кадри, членове и поддръжници на комунистическата идея дадоха живота си в защита на страната и социализма. По времето на Хрущов Партията беше допълнително отслабена както от редицата непопулярни страни на политиката му, така и в резултат на широкото й отваряне и почти масово приемане на нови членове (предимно от средата на администрацията и интелигенцията) – и други подобни решения, довели до принизяване на нормите на вътрешнопартийния живот и ръководство.

Практиката на Брежнев, насочена към осигуряване на “стабилност на кадрите” пък постепенно превърна партийните постове в синекури *. Ръководителите обикновено запазваха позициите си дори на преклонна възраст, което лишаваше Партията от притока на “свежа кръв” и нови идеи. Заедно с това, разрастващата се “втора икономика” също усилено корумпираше и “оплиташе” в мрежите си редица партийни кадри на най-различни нива.

“Корупцията по времето на Брежнев” – отбелязва историкът Петър Кенец в своята “История на Съветския съюз от началото до края” (публикувана в Кембридж през 1999 год.) – “възприе невероятни размери, а в един момент достигна дори до членове на семейството му.” (11)

Роднинството, покровителствата, личните връзки, подлизурството, угодничеството, нагаждачеството процъфтяваха и се превръщаха в решаващи фактори в редица райони на страната. Партийните събрания, които като правило се провеждаха само с почти дословното “съгласуване” с висшестоящите институции, ставаха все по-формални. Формализмът преобладаваше и в идеологията, вследствие на което значителна част от интелигенцията и дори от партийните членове повече не я приемаха сериозно.

Усещането за силно нарастваща политическа и идейна закостенялост се засилваше особено много от очевидната в един момент старческа безпомощност, катастрофалното здравословно състояние и накрая смъртта по време на активен мандат на тримата последни Генерални секретари на Партията преди Горбачов. Колкото и парадоксално да изглежда това сега, но на времето издигането на Горбачов – най-младия член на Политбюро – на най-високия партиен пост се възприемаше едва ли не като “лек” за старческата немощ, станалата почти “хронически присъща” на Кремъл.

Очевидно, самият Горбачов също добре е съзнавал това. В неговите “Мемоари (издадени в Ню Йорк десет години по-късно), той специално ще обърне внимание на обстоятелството, че когато е бил избиран за Генерален секретар “на всички им е било страшно омръзнало” да имат Политбюро на средна възраст около 70 години. При това по-голяма част от членовете му бяха на постовете си в продължение на 20 или дори 30 години и физически не бяха в състояние да се справят със задълженията си. (12)

Напрежението във външнополитически план беше третият фактор, налагащ бързи и радикални промени. Съветският съюз винаги е бил обект на силен външен натиск от първия момент на появата си до унищожението му. През мандата на президента Джими Картър и особено дошлия след него Роналд Рейгън този натиск обаче силно се активизира.

“Плътна преса по всички линии с цел дестабилизирането на Съветския съюз.” (13) Така Шон Джерваси охарактеризира откровено антисъветския курс на администрацията на Рейгън през периода 1981-1986 години в едноименното си изследване, публикувано в изданието “Подмолна дейност” от есента на 1990 год.

В този период Съветският съюз беше открито провъзгласен за “империя на злото”, която следваше да бъде сломена чрез натиск отвън, а икономиката й – унищожена. В книгата си “Победата – тайната стратегия на администрацията на Рейгън за ускоряване на процеса на разрушаване на Съветския съюз” (1994 г.) Питър Швайцер подробно описва предприетите активните мероприятия. По-долу изброяваме някои от тях.

1/ Широка подкрепа за антисоциалистическото движение “Солидарност” в Полша.

2/ Широка подкрепа на контрареволюционните въоръжени сили в Афганистан.

3/ Опит за намаляване на златния резерв на Съветския съюз чрез изкуствено спекулативно намаляване под диктат на цените на нефта на международния пазар.

4/ Ограничаване чрез всестранен натиск на достъпа на съветските предприятия до западните технологии.

5/ Организиране и осъществяване на чисто диверсионни сделки – пример: ударът по някои съветските предприятия чрез продажба на дефектни компютърни чипове, ненадеждно оборудване и други фалшификати.

6/ Въвличане на Съветския съюз в нова “спирала” на надпреварата във въоръжаването с цел допълнително изтощаване на икономиката на страната и създаване на напрежение сред населението от последвалите в резултат на това дефицити.

Пример: широко разпространяване на “доказателства” за “впечатляващи страховити успехи”, уж достигнати от САЩ в т.н. “Стратегическа отбранителна инициатива” (“звездни войни”). Впоследствие се оказва, че става въпрос най-вече за ефектни компютърни графики и медийни манипулации.

7/ Яростна пропагандна кампания срещу Съветския съюз, базирана на откровени лъжи, възприемани като напълно оправдано и приемливо средство, съпътстваше изброеното дотук.

Швайцер привежда редица конкретни данни, които информират как точно е била реализирана активната антисъветска политика на САЩ тогава.

1/ На антисоциалистически опозиционни групи като “Солидарност” в Полша са били отпускани по 8 (осем) милиона долара годишно.

Те са получавали безвъзмездно и най-съвършени съвременни средства за връзка, компютри, факсове, печатна техника и разнообразна информация от експертен и разузнавателен характер.

Резултат: след санкциите, наложени от САЩ и компания срещу Полша, Съветският съюз предостави на Полша помощ в размер между 1 и 2 милиарда долара годишно.

2/ Активизиране на антиправителствените въоръжени сили в Афганистан от ЦРУ с тогавашен директор Уилиям Кейси.

Те са били тренирани и снабдявани с модерни антихеликоптерни, противотанкови и други ракетни и артилерийски системи.

Заедно с това САЩ упражнява всестранен натиск върху страни като Египет, Саудитска Арабия и дори Китай да изпращат помощи и “доброволци” за бойните действия срещу революционното правителство и съветските войски там.

Размерът на военната и икономическа помощ на Съветския съюз за Афганистан възлизаше на 3-4 милиарда долара годишно. (15)

3/ Намаляване на цените на нефта на световния пазар.

САЩ систематически принуждават послушните проамерикански правителства на Саудитска Арабия и другите държави – членки на ОПЕК (Организация на страните-производителки на нефт) да “играят” с цените на нефта в полза на икономическите и политически интереси на Щатите.

Чрез тези “игри” САЩ печелеха двойно: нанасяха удар по съветската икономика – Съветският съюз беше сред основните производителки и износителки на петрол и разглежданите по-горе маневри чувствително намаляваха постъпленията от чужда валута в страната - и същевременно осигуряваха ценната суровина на ниски цени за своята икономика.

Конкретният механизъм на извършване на тази широкомащабна, по същество икономическа диверсия, беше следният.

Първо, на сцената излиза посланикът на САЩ в Саудитска Арабия. “Разменната монета” на пазарлъка със Саудитска Арабия беше продажба на значително количество модерни бойни самолети и прословутите зенитни ракети “Стингър”. По неведоми пътища по-голямата част от тях скоро се оказаха в Афганистан на разположение на бъдещите “талибани”.

Освен политическите дивиденти, цитираната по-горе сделка донесе и главоломни допълнителни печалби на оръжейните корпорации на САЩ. Отделно САЩ бяха чувствително облагодетелствани и по друга линия: след 1983 год. страните-членки на ОПЕК свалиха цената на суровия петрол от 34 на 29 долара за барел и увеличиха производството му. През 1985 год. Саудитска Арабия направи нов “благотворителен жест” към САЩ: още повече увеличи собственото си производство – от по-малко от 2 милиона барела на ден, то скочи на 9 милиона барела. В резултат на това през следващите пет месеца цената на петрола на световния пазар падна до 12 долара на барел.

Няма данни колко точно е спечелила икономиката на САЩ -най-голямата световна вносителка и консуматорка на петрол - от тази успешна операция в духа на “студената война” срещу “комунизма” и “неверниците”.

Но как се отразява всичко тона на Съветския съюз?

Според изследователя Питър Швайцер “почти за една само нощ Съветският съюз загуби около 10 милиарда долара – тоест, почти половината от очакваните приходи от продажбата на нефт.” (16)

Администрацията на Рейгън предприе истинска война против Съветския съюз и другите страни на социалистическата общност и в областта на търговията с технологии.

През декември 1981 год. беше установено ембарго върху продажбите на оборудване за газовата и петролна промишленост на Съветския съюз. (С тази мярка САЩ преследваха и една своя дългосрочна стратегическа цел, свързана с “перспективното” откъсване на Европа от намиращите се най-близо до нея в географско отношение съветски газови и петролни находища. Тогава именно започва строителството на първите магистрални петроло- и газопроводи по тези направления, извършвано съвместно с другите страни-членки на СИВ. – Допълнение от преводача.)

През юни 1982 год. въпросните санкции бяха допълнително разширени и вече обхващаха всички филиали на корпорациите на САЩ в чужбина, както и всички фирми по света, ползващи лицензи на същите корпорации.

Малко по-късно, през ноември 1982 год. Рейгън подписа и т.н. “Директива Решение 66 за националната сигурност (NSDD-66). Дори работилите по съставянето на въпросната Директива малко по-късно щяха да я характеризират като истинска “тайна декларация за започване на икономическа война срещу Съветския съюз”.

Заедно с прекратяване на достъпа на СССР до интересуващи го западни технологии, тази наистина реална война целеше и значително осуетяване на почти цялата търговия на страната – например, намаляване на вноса на газ и петрол в капиталистическите европейски страни.

Ставаше пределно ясно колко струват всички приказки и дори правово закрепени споразумения за “самостоятелност”, “свободен” обмен и търговия, когато те влизат в противоречие с основните сили и фактори на капитализма и империализма.

В резултат на въпросните стъпки на администрацията на Рейгън, лишени от каквато и да било икономическа логика, през 1983 год. общият експорт на технологии от САЩ за СССР спадна до 39 милиона долара – през 1975 год. той възлизаше на 219 милиона долара. Освен това, като вече отбелязахме и по-горе, тази икономическа война далеч не се изчерпваше само с описаните санкции и ограничения. Тя включваше и откровено саботажни действия – например, преднамерени доставки на фалшива проектна документация, закупена от СССР през 1984 год., дефектни части на газови турбини, “пробутване” чрез специално подставени “посредници” на увредени компютърни чипове за съветски предприятия и прочие. Според Швайцер всичко това нямаше начин да не нанесе значителни загуби на съветската икономика в пари, време и други ресурси. (17)

Идеологическата война, водена от Радио”Свободна Европа” и “Свобода”, също беше много важна част от дестабилизиращата стратегия на администрацията на Рейгън срещу Съветския съюз и другите социалистически страни.
Изключително много допълнителни средства бяха хвърлени за увеличаване на предаванията им в периода от 1982 год. до 1986 год. Те получиха най-съвършени технически средства в подкрепа на дейността си. Появиха се програми и на редица нови езици - преди всичко на националности от Съветския съюз и на всички източноевропейски социалистически страни. Тази трескава дейност не можеше да не повиши броя на слушателите им.

Когато след 1988 год. беше прекратено техническото им заглушаване в резултат на политиката на “гласност”, изчислява се, че около 22 милиона съветски граждани месечно са слушали тези станции.

Съдържанието на програмите на въпросните радиостанции беше насочено изключително към разпалване на сепаратизъм и шовинизъм и други, силно разрушителни и дестабилизиращи явления. Най-цинично беше експлоатирана болката и безпокойствата на хората във връзка с аварията в Чернобил. По всички възможни начини се подклаждаха и поддържаха разни прояви на несъгласие или недоволство по повод подкрепата на съветските войски на революционното правителство на Афганистан. Водеше се напориста кампания в полза на открити привърженици на т.н. “пазарен капитализъм” от рода на Елцин. За други пък – например, за Егор Лигачов, който открито се обяви против политиката на Горбачов – усилено се разпространяваха всевъзможни непотвърдени обвинения в корупция и слухове, подронващи авторитета му. Добра представа за програмното съдържание на разглежданите тук радиостанции предлагат книгите на Джийн Сосин “Искрите на свободата. Мемоари на човек, познаващ отвътре радио “Свобода” (1999 г.) и на Арч Пъдингтън (Arch Puddington) “Свободата в ефира: победата на радиостанциите “Свободна Европа” и “Свобода” в “студената война” (2000 г.). (18)

Най-сериозната част от дестабилизиращата стратегия на управлението на САЩ против СССР беше безспорно свързана с драстичното засилване на военната заплаха. Изследователи като вече споменатия Шон Джерваси са склонни да разглеждат тази заплаха преди всичко през призмата на налаганите на съветската икономика вълна след вълна непосилни разходи за поемане на новата спирала от надпреварата във въоръжаването. “Да ги товарим с разходи, докато банкрутират” – според автора това е най-кратката характеристика на западната политика в тази сфера.

Още на първата си прес-конференция като Президент на САЩ, Рейгън обвини Съветския съюз в готовност “да извърши всякакво престъпление” и “да прибегне към всякаква лъжа и измама”, за да постигне целта си за “установяване на световно господство”. Скоро след тази реч рейгъновата администрация постави начало на “най-голямото военно усилия в мирно време в цялата история на страната”. На практика това означаваше обем на военните разходи от 1,5 трилиона щатски долара в границите на следващите пет години. Тези суми следваше да се вложат за разработката на “невидимите” бомбардировачи тип “Стелт”, на многоцелевите, самонасочващи се ракети с касетъчни бойни глави (MIRV), на трудноуловимите за радарите ракети “Круз”. Предполагаше се и ново попълнение на т.н. “стратегическа триада”. Тя включваше сухопътните трансконтинентални балистични ракетни системи “МХ” с няколко шахти за изстрелване, съединени една с друга с комплекс от подземни тунели; във въздуха въпросната “триада” следваше да бъде реализирана от почти футуристичния бомбардировач тип “В-1”, а в океана – от новото поколение ядрени подводници “Трайдънт”.

В речта си на 23 март 1983 год. Рейгън насочи вниманието към върха на тази невиждана в мирно време военна програма. Тогава той обяви за пръв път намерението на САЩ да пристъпят към изграждането на една изключително скъпоструваща противоракетна система, която предполагаше прехвърлянето на земната - до този момент – надпревара във въоръжаването и в Космоса. Две години по-късно Рейгън поиска от Конгреса 26 милиарда долара за пристъпване към конкретното изграждане на т.н. “Стратегическа отбранителна инициатива” *.

Франсиз Фицджералд (Francis Fitzgerald), автор на книгата “Изходът се оказа в небето. Рейгън, звездните войни и краят на “студената война” (2000), изтъква, че още в момента на обявяването на рейгъновата СОИ, редица експерти както от Съветския съюз, така и от други страни, изказват сериозни съмнения относно възможностите й за разгръщане на практика (впоследствие тези съмнения се оказаха напълно основателни). Налагат се обаче специалистите, които приемат сигналите, идващи от САЩ, за сериозни. (21)

Според Роалд З. Сагдаев, директор на съветския Институт за космически изследвания, след 1983 год. СССР е изразходвал десетки милиарда долара в отговор на най-новото Рейгъновото предизвикателство.*

Обаче дори и космическата “Стратегическа отбранителна инициатива” на Рейгън не беше факторът, взривил непосредствено Съветския съюз…

През март 1983 год. Горбачов става Генерален секретар на КПСС и успява бързо да се наложи като лидер, решил сериозно се само да атакува важните проблеми за страната, но и да предприеми смели инициативи за тяхното решаване. Първоначално той дори създава впечатление, че има намерение да следва АНДРОПОВ!

Началните му действия бяха приети с ентусиазъм както в Съветския съюз, така и в чужбина. (!) В КПСС не се оформи съществена опозиция срещу него, макар и някои да смятаха, че отива “твърде далеч” с обявения от него политически курс, а други отсичаха, че той не върши нищо съществено.

В течение на по-малко от две години след издигането му на поста Генерален секретар, Горбачов забележимо пое по пътя на Хрущов. Навярно за това бяха допринесли като родното му място, така и особеностите на социалната среда, в която той беше получил образование и първоначалните си впечатления от живота.

Горбачов е роден в село Привольное, наброяващо 3000 жители и разположено в южния селскостопански район на Ставропол на около 150 км от града. Тази част на Кавказ е известна с производството си на пшеница и слънчоглед, а така също и с минералните си извори и курортите към тях.

В биографиите на Горбачов се отбелязва, че през 30-те години дядо му е взел дейно участие в колективизацията на селското стопанство в Ставрополския край.

През войната – когато немците превземат и разрушават голяма част от Ставропол - невръстният Горбачов и семейството му остават на “временно окупираната от врага територия”. *

Смята се, че по време на войната умират седем души от рода му. За работата си като комбайнер след войната е награден с орден “Трудово червено знаме”. Вероятно благодарение на това отличие, през 1950 год. той е приет в Московския държавен университет “Ломоносов”, където завършва право: биографите му не пропускат да подчертаят, че той е първият Генерален секретар след Ленин със завършено висше образование.

Смята се, че точно в този период от живота си се запознава със западната интелектуална традиция и маниер на говорене. *

Горбачов става член на Партията по време на следването си.

През 1994 год. Евгений Новиков и Патрик Баскио отбелязват в книгата си “Горбачов и разрушаването на КПСС”, че тогава той е “обожавал Ленин”. (23)

Пак като студент Горбачов се жени за Раиса – студентка по философия.

След университета Горбачов се връща в Ставропол, където остава през следващите 23 години от живота си. Вместо кариера в областта на правото, той избира да гради кариера като професионален партиен работник. Прочува се с външната отдаденост на работата и способността си да работи продължително. Задочно завършва и агрономство. По-късно състудент-чех на Горбачов, с когото той е поддържал връзка и впоследствие, ще си спомни, че бъдещият Генерален секретар на КПСС на времето е симпатизирал на реформаторските идеи на Александър Дубчек - водачът на Пражката пролет” от 1968 год.

Този факт обаче очевидно остава неизвестен, защото тази позиция на Горбачов към “Пражката пролет” не пречи ни най-малко на стремителната му партийна кариера. През 1970 год., когато е на 39 години, той става Първи секретар на Ставрополския район – позиция, сравнима с тази на губернатор на щат с население 2,4 милиона души. По същото време го избират и за член на Върховния съвет на СССР (Съветския парламент в онези години). През следващата година той вече е и член на ЦК на КПСС.

Това бързо израстване става възможно и поради авторитета му на “специалист по селско-стопанските проблеми”, с който той вече се ползва. Пак по тези причина – а също и не без косвеното въздействие на името на Андропов (който също е от Ставрополския край), - Горбачов е издигнат и за Завеждащ отдел “Селско стопанство” към ЦК на КПСС. Като такъв той е вече на постоянна работа в Москва. На следващата година става и член на самото Политбюро: на фона на застаряващия му състав той явно се откроява с младежка енергия и неизменно съпътстващата го вече слава на човек, способен на “продължителен и самоотвержен” труд.

Този е един от факторите, издигнали го впоследствие и до ключовия пост на Генерален секретар на КПСС. По онези времена, когато в съветското общество – а и по света! – битуваше несигурност по отношение на чисто физическата жизнеспособност на висшето ръководство на Партията и страната, наскоро избраният “селскостопански специалист от Ставрополския край” разполага с едно огромно предимство – той е най-младият на години член на Политбюро. Освен това - пак за разлика от голяма част от високопоставените си колеги – той можеше да се похвали с две дипломи за висше образование. Към тези две значителни предимства трябва да се прибавят енергичността, подготвеността и ораторския му талант, с които, от една страна, умело манипулираше публика и събеседници, а от друга, успешно се налагаше над опонентите си. Съпругата му също демонстрираше качества, с които изпъкваше положително в сравнение с дотогавашните съпруги на висшите съветски ръководители.

Тук трябва да се прибави и още един важен факт: по времето на Андропов Горбачов си създава име на деец, който твърдо подкрепя идеята за коренни промени в Партията и страната.

На Пленума на ЦК по идеологическите въпроси през декември 1984 год. Горбачов заема позиция 1) за повече “гласност” в практиката на средствата за масова информация и 2) за неотложно “преструктуриране” на икономиката – идея, изключително популярната тогава както в Партията, така и в обществото. Този курс, обявен още тогава, по-късно стана известен по света с руската дума “перестройка”.

Това своебразно зараждане на “линията на Горбачов” и по-сетнешната й радикална еволюция са проследени подробно в монографията на Т. Х. Ригби “Променящата се съветска система: от еднородно организирания социализъм до “преструктурирането” му от Горбачов” (издадена едновременно във Великобритания и САЩ). (24)

Заедно с това през цялото време Горбачов съумява да поддържа впечатлението, че самият той като личност не е склонен към авантюри и рискове, а се стреми преди всичко да работи вътре в колектива като негов надежден член. Проявявал се е особено успешно в тази насока, когато му е било възлагано да ръководи заседанията на Политбюро по време на боледуването на Черненко. Според цитираното изследване на Ригби дори според такъв изключително опитен политик като Громико Горбачов се е справял ”блестящо” с тази задача. (25)

Но отрицателните страни на Горбачов започват да придобиват все по-отчетливи очертания с течение на времето. Една от тях е свързано с всеизвестния факт, че издиганията по бюрократичната стълбица практически не могат да бъдат осъществени без покровителство на високопоставен фактор. Това правило важеше и за Горбачов. Независимо от демонстрираните качества и подготовка, те едва ли щяха да получат подобно признание, ако не бяха своевременно привлекли вниманието на достатъчно силен влиятелен покровител. Такава е значителна част от истината за функционирането и развитието на всяка една голяма организационна и организирана система.

Счита се, че подобна роля на определен етап от кариерата на Горбачов е изиграл, за съжаление, Андропов.

Освен това управленското място на Горбачов в район, ползващ се със славата на едно от най-реномираното курортно място в СССР, без съмнение са му давали възможност да завърза и поддържа непосредствени лични контакти с редица други ръководни партийни и държавни дейци на най-различни нива от цялата страна от почти всички съюзните републики. В определен момент те също са изиграли своята роля за стремглавата му политическа кариера.

И все пак, независимо от несъмнено широките му връзки и от полученото образование, на практика Горбачов познаваше твърде слабо различните сфери на живота в страната – с изключение, може би, на селското стопанство и вътрешнопартийните проблеми. Преди да стане Генерален секретар на КПСС, той пътува по-често до страните в Западна Европа и Канада, отколкото до различните по-отдалечени републики на Съветския съюз. Още нещо: за разлика от всички предишни съветски ръководители, Горбачов няма личен или професионален опит от живота и проблемите на неруските части на СССР. (Подробна информация по тези въпроси се съдържа в изследването на Хелън Карер д’Анкос “Краят на Съветската империя”, 1994 год.) (26)

Според историка Антъни Д’Агостино пък избраният през 1985 год. Генерален секретар на КПСС не е имал “познания и опит в областта на военното дело и отбраната, външната политика, промишлеността, науката, техниката, технологията и профсъюзите”.(27)

Независимо от честото позоваване на Ленин, Горбачов никога не е имал задълбочени знания за марксистко-ленинската теория, нито пък в някой момент от живота си е разбирал същността й.

А още по-малко е познавал историята на създаването и развитието на СССР с всички съпровождащи го проблеми: външен и вътрешен натиск, напрежения, сурови борби и победи.

В действителност на практика той е вадил от контекста и използвал едни или други цитати за това или онова, когато му е било нужно за собствените му цели.

В този дух Д’Агостино отива още по-далеч. Той стига до извода, че Горбачов не е бил “нещо повече от адвокат, който никога не се е занимавал с право”, но затова пък е направил дългогодишна кариера в областта на селското стопанство. Единствената му заслуга е, че е бил Първи секретар на Партията в курортен район, в резултат на което е успял да привлече вниманието на висшестоящите към себе си. Така че истинският му “ценз”, в края на краищата, не е с нищо по-различен от този на принца на Монако или дори на кмета на Лас Вегас” (28)

Горбачов не е бил чужд на комплексите на образования провинциалист. През по-голямата част от живота си той живее със самочувствието на “голяма риба”, принудена да плува в “плитки води”. Без съмнение това обяснява суетността му, снизходителното - но понякога безпощадно отношение – към подчинените му, угодничеството и кършене на гръбнак пред хората на висшата власти и силните на деня. Пак по тези причини вероятно той демонстрира предпочитания към атрибутите на “сладкия живот” – изтънчени вина, храни и прочие.

Книгата на Владимир Егоров “Пътят от смъртния край към неизвестното: бележки върху горбачовската “перестройка” (издадена през 1993 год. едновременно в Чикаго, Берлин, Лондон, Токио и Москва) предлага информация за изблици на безочие и арогантност. Пример: Горбачов не присъства на погребението на Андрей Громико през 1989 год., въпреки че именно Громико го предлага за Генерален секретар на КПСС след смъртта на Черненко в качеството си на своебразен политически “доайен” в тогавашното Политбюро. (29)

След издигането му на този пост, Горбачов започва да се отнася подчертано снизходително към останалите членове на Политбюро, независимо от факта, че всички те имаха много по-голям партиен и държавен стаж, а освен това бяха и по-възрастни от него. Твърде показателни в това отношение са били взаимоотношенията му с Борис Елцин, с когото в един момент те явно играят една игра, докато в друг – почти с удоволствие си разменят “удари под пояса”.

В тази връзка Джон Б. Дънлоп напомня в книгата си ”Възходът на Русия и краят на Съветската империя” (1993) за някои от обстоятелствата около освобождаването на Елцин от поста Първи секретар на Московския комитет на КПСС на 11.ХІ.1987 год. Тогава между двамата “перестроечни” лидери вече е имало съществени противоречия, свързани най-вече с контрола върху “върховната власт”. Междувременно Елцин влиза в болница със сърдечни оплаквания, но Горбачов му заповядва да присъства на въпросното заседание на Градския комитет на КПСС, а след това го заставя да чака реда си в продължение на няколко часа, докато накрая се оформя свалянето му от длъжност, а партийната му дейност се подлага на унищожителна критика. Съществува и версията, че заболяването на Елцин и влизането му в болница точно тогава са били само маневри за избягване на удара, но въпреки всичко отношението към него на Пленума на Московския ГК на КПСС е предизвикало критики в обществото. (30)

С цел добиването на максимална точна представа за сложността на обстановката по онова време, ще повторим още веднъж един странен факт. Доста дълго всички смятаха, че Горбачов следва и ще продължава за следва политиката, набелязана от АНДРОПОВ.

И наистина, Горбачов призоваваше като Андропов към ускоряване на научно-техническия прогрес и на темповете на прилагане на постиженията му в производствената и обществена практика като цяло. Изтъкваше се необходимостта от усъвършенстване на методите за управление и ръководство, от повишаване на дисциплината.

В книгата си “Идеологията и краят на съветската система” (1995 год.) Нийл Робинсън намира определени, макар и външни сходства в позициите на Андропов и Горбачов към САЩ и в опитите за подобряване на отношенията с тях, независимо че усилията на Андропов в тази насока бяха значително ограничавани и дори осуетявани от ответната враждебност на Щатите. Той нееднократно прави опити за намаляване на напрежението между двете страни. По негова инициатива бяха направени редица конкретни предложения за постигане на напредък в областта на ядреното разоръжаване. Изтъквайки гъвкавостта на предприетите от Андропов действия, в книгата си “Поверително” (1995 год.) дългогодишният посланик на СССР в САЩ Анатолий Добринин изразява увереност, че при една по-благоприятна международна обстановка още по негово време е имало шансове да се постигнат “сериозни двустранни споразумения – особено що се отнася до ограничаването на ядрените въоръжения.” Горбачов предприема практически стъпки точно в този насока, засилвайки версията, че е протеже на Андропов. (31)

Андропов обаче търсеше изход от застоя в политическото положение по пътя

• на възстановяването на ленинските норми на партиен живот

• на колективното ръководство на Партията;

• на действеното възстановяване и утвърждаване сред хората на ценности като скромност, честност, самокритика, висока дисциплина и съзнателно отношение към труда.

Безсъмнено Андропов беше от онзи рядко срещан тип ръководители, които не само издигат, но и непосредствено прилагат цитираните норми и ценности в собствения си живот и ежедневна практика. В продължение на краткия период от време, когато беше на власт, той нагледно показа, че е възможно Партията да бъде освободена от опортюнизма и приспособенчеството, от кариеризма, формализма и цинизма. Тогава беше възстановен и искрения интерес към марксистко-ленинската идеология. Утвърди се и практиката за организационно издигане на местни ръководители, доказали своята честност и трудолюбие като Егор Лигачов.

Дълго време се считаше, че и Горбачов е издигнат така.

В първия си доклад като Генерален секретар на КПСС, изнесен на Пленума на ЦК през март 1985 год. под заглавието “Нашият курс остава неизменен” (публикуван в Директивите за свикване на предстоящия тогава ХХVІІ Конгрес на Партията), Горбачов пряко се обърна към лозунгите на Андропов. През април 1985 год. той пак повтори същото. И в двата случая той призова за ускоряване на промените и положителното развитие в социалната и икономическа област, за поставяне на икономиката на “интензивна основа” и за бързо постигане на водещи позиции в науката и техниката. Той се обяви също и за “засилване на дисциплината”, за усъвършенстване на “цялата система на управление” и обяви края на тенденцията към уравнивиловка на заплащането на различните категории труд. По отношение на “втората икономика” той заяви, че е нужно да се започне непримирима борба против “всички видове доходи, незаработени с труд” и “всички явления, чужди на социалистическия начин на живот”.

В областта на външната политика Горбачов потвърди традиционни за СССР принципи: подкрепа на движенията и идеите за национално освобождаване, мирното съвместно съществуване и сътрудничество със Запада “на базата на равнопоставеността”. Особено внимание се отделяше на въпросите, свързани с намаляване на надпреварата във въоръжаването и се предлагаше замразяване на ядрените арсенали.

Горбачов провъзгласи за вътрешнополитически приоритети “засилването” и “повишаването” на ръководната роля на Партията, “строгото съблюдаване на ленинския стил на работа”, отказ от “фалшивата идеализация” на нещата и “формалния подход” при провеждане на партийните събрания. На този фон той добавяше и изискване за повече “гласност”, “по-голяма откритост и публичност във връзка с работата на Партията и другите обществени организации” (32)

С приказките си и обещанията, които хвърляше в политическото пространство в началото на работата си като Генерален секретар на КПСС, Горбачов успешно създава впечатлението, че ще следва стъпките на Андропов. Пример: през 1985 год. той провъзгласява икономическа програма, базирана на два основни пункта. Първият от тях беше свързан с усъвършенстване на “човешкия фактор” посредством издигане на нови кадри и повишаване на дисциплината. Вторият предвиждаше преход от “екстензивните” към преобладаващо “интензивни” форми и методи на растеж. Значително място сред тях заемаха предложенията за промени в практиката на инвестиционната политика, целящи да предоставят повече възможности и стимули за техническото преоборудване и модернизиране на промишлените предприятия.

Заедно с това Горбачов определено се стремеше да предизвиква, наложи и поддържа широка обществена дискусия във връзка с повишаване на дисциплината и т.н. “преструктуриране” на икономиката. (33) През май 1985 год. той обявява кампания против консумацията на алкохол, която се беше превърнала в сериозен обществен проблем, подкопаващ нормалния семеен живот и здравето. Прекомерната злоупотреба с алкохол се отразяваше и на трудовата дисциплина и предизвикваше допълнително намаляване на производителността на труда.

На времето Андропов започна решаването на този проблем, засилвайки мерките срещу алкохолната злоупотреба на обществени места. Горбачов направи стъпка напред като съкрати рязко производството на водка и драстично ограничи разрешеното време за купуването й от магазините. (Дейвид Котц, Фред Уиър “Революцията отгоре и разрушаването на съветската система”, 1997 год.) (34)

През юни 1985 год. беше проведен специален Пленум на ЦК, посветен на научно-техническата революция. На него беше решено да бъдат създадени 23 нови комплекси за научни изследвания в областта на техниката и технологията. (35)

През октомври същата година пък бяха внесени изменения в текущия петилетен план с оглед предоставяне на повече възможности за повишаване на капиталовложенията в машиностроенето и подобряване на техническото ниво на производствените процеси. (Андерс Аслънд “Борбата на Горбачов за реформиране на икономиката”, 1989 год.) (36)

През този начален период като Генерален секретар Горбачов неизменно придружаваше всички свои предложения и решения с изрично предупреждение, че няма намерение да прибягва до въвеждане на пазарни механизми за решаването на икономическите проблеми на страната. През май 1985 год., например, той заявява:

“Много от вас са склонни да свързват преодоляването на проблемите ни с преминаване към пазарна икономическа система, която да замени практиката на единно стопанско планиране. Много са онези, които възприемат “пазара” като “спасителна лодка” за икономиката ни. Но разните спасителни средства не са толкова важни за нас, колкото е важна съдбата на самия кораб – кораба на социализма.” (37)

През първия период от управлението на Горбачов бяха предприети още два вида мерки в областта на икономиката и те също напомняха за неосъществените виждания на Андропов. Едната от тях предвиждаше експериментално въвеждане на системи за контрол на продукцията в 19 промишлени предприятия. Те трябваше да бъдат изградени на базата на контролиращите продукцията системи в отбранителната промишленост, които години наред даваха добри резултати. Другата беше създаването в началото на 1986 год. на специализиран орган за контрол на качеството към Министерския съвет на СССР - т.н. “Госприемка”. Този контролен орган получи широки правомощия за решаване на всички проблеми, свързани с качеството на продукцията в най-важните за страната предприятия, включително и на тези, произвеждащи стоки за широко потребление.

Пак по същото време бяха взети и редица мерки за коригиране на крайно неефективната уравнивиловка на заплащането при различните категории труд. Според данни на Аслънд, разликата в заплащането на квалифициран специалист в промишленото производство и това на най-обикновен работник е спаднала от 146 % през 1965 год. на 110 % през 1986 год. Промените, въведени през тази година гарантираха на висококвалифицираните специалисти в производството, на заетите в научно-изследователската и развойни сфери, в образованието и медицината заплащане, което ще нараства с повече и по-бързи темпове в сравнение с другите категории трудещи се. (38)

Почти незабавно след избирането му за Генерален секретар на КПСС Горбачов започва усърдно да работи за подобряване на двустранните отношения със САЩ. Състоянието на тези отношения – особено след 1979 год. – беше силно влошено. Както е известно, в отговор на масираните оръжейни доставки на САЩ за контрареволюционните сили в Афганистан, в края на 1979 год. Съветското правителство се отзова на молбата за помощ на законното правителство на тази страна и изпрати там ограничен контингент въоръжени сили. От своя страна администрацията на Картър пък преустанови двустранните преговори със СССР за намаляване на надпреварата във въоръжаването и наложи ембарго върху износа на селскостопански стоки. В продължение на шест години след това не се състоя нито една среща на високо равнище между двете страни.

Външнополитическият курс на Горбачов се характеризира с два ясно открояващи се момента.

От една страна, той потвърди всички дотогавашни съветски ангажименти, свързани с укрепването на мира и на мирното съвместно съществуване въз основа на запазване на военния и стратегически баланс със Запада. Обявено беше, че се запазват отношенията на СССР с другите социалистически страни и с народите, борещи се за свободата и независимостта си. В тезисите си за предстоящия тогава ХХVІІ Конгрес на КПСС Горбачов подкрепи и новото революционно правителство на Никарагуа. (39) Според непреведените мемоари на последния ръководител на КГБ Владимир Крючков (цитирани в книгата на Джери Хю “Демократизацията и революцията в СССР”, публикувана през 1997 год.), засилена беше съветската военна помощ и присъствие в Афганистан. (40) По същото време нараства и съветската подкрепа за Африканския национален конгрес, борещ се против режима на апартейд в Южна Африка – включително и военна подготовка на дейците и активистите му.

От друга страна, Горбачов предприе някои инициативи и стъпки, формулирани и реализирани лично от него. През 1985 год. те бяха насочени предимно към намаляване на напрежението между САЩ и страните от Западна Европа и СССР на базата на едностранни отстъпки.

През май 1985 год. той приема поканата на Рейгън за среща на високо равнище.

През юли 1985 год. Горбачов обявява едностранен мораториум върху съветските опити с ядрени оръжия.

През септември 1985 год. предложи съкращаване с 50 % на ядрените бойни глави със стратегическо предназначение.

През октомври 1985 год., по време на посещението си във Франция, той обявява едностранно намаляване на съветските ракети със среден радиус на действие, насочени към цели в Западна Европа. (41)

През ноември 1985 год. в Женева се състоя среща на високо равнище между САЩ и СССР. По време на разговорите не се стигна до видими резултати от важен характер, но се отчете положителния характер на размяната на мнения, откровената и дори дружелюбна атмосфера на срещата.

Счита се, че тогава именно е уговорено поредното едностранно отстъпление на СССР – последващото безусловно изтегляне от Афганистан. (42)

Трескавата активност на Горбачов на международната арена през 1985 год. беше посрещната с аплодисменти от Западния свят * – разбира се!

Но той не забравя и изключително важния за истинските му цели вътрешнополитически фронт. В тази област той предприема някои мерки, насочени към преодоляване на застоя в Партията и страната, ограничаване на корупцията и идейно укрепване и активизиране на КПСС.

На практика обаче се оказа, че проведените под този лозунг кадрови промени са продиктувани единствено от стремежа на възлови позиции да бъдат издигнати дейци, подкрепящи новия висш партиен ръководител.

Примери:

Едуард Шеварнадзе заема мястото на Громико на изключително важния пост Министър на външните работи.

Николай Рижков сменя Н. Тихонов като Председател на Министерския съвет.

По същото време и Борис Елцин беше преместен в Москва като Първи секретар на Градския комитет на КПСС.

След критика за системна практика “поощряваща личната сервилност, преданост и покровителство” бяха подменени редица отговорни партийни и държавни ръководители в Латвия, Литва и Белорусия.

Мерки срещу корумпирани местни чиновници и лидери бяха предприети и в Узбекистан, Азербайджан и Киргизия.

С течение на времето добре премисленото “кадровото земетресение” по върховете все повече набираше сила.

Само за година Горбачов подмени повече от половината от членовете и кандидат-членовете на Политбюро.

Сменени бяха и 14 от 23-мата Завеждащ-отдели към ЦК на КПСС, 5 от 14-те, 5 от 14-те ръководители на Съюзните републики и 50 от 157-те Първи секретари на районните (краеви) и областните комитети на Партията.

Подменени бяха и 40 % от съветските посланици в чужбина.

Кадрово бяха раздрусани и голяма част от Министерствата – в общи линии бяха освободени 50,000 управленци на различни нива. (Само в неотдавна създаденото Министерство на компютърното оборудване и електроника Горбачов лично подменя повече от 1000 души.) (43)

Голяма част от членовете на КПСС с авторитета на сериозни и дори предани на Партията хора и още по-голяма част от безпартийните привърженици на комунистическата идея посрещат новия Генерален секретар с надежди и очаквания за активизиране и повишаване на ролята на марксистко-ленинската идеология. През първия стадий от управлението си Горбачов поддържаше (вероятно целенасочено) тази илюзия с много приказки за значението и ролята на Партията - но същевременно не пропускаше да изтъкне, че с течение на времето някои от нейните похвати са придобили формален характер и са изостанали от реалните изисквания на съвременния свят.

Когато говореше на тема “идеологически проблеми” по това време, Горбачов предоставяше на вниманието на обществото две “идеи”.

Първата беше свързана с термина за общата криза на капитализма, в условията на която последният влиза в империалистическия стадий от своето развитие.

***

Създаден на времето от класиците на марксизма-ленинизма като важен елемент за разбиране на механизмите на прехода от една обществено-икономическа формация (капитализъм) към друга (социализъм), този термин без съмнение продължава да работи на това равнище и в сегашната епоха. По времето на Брежнев обаче бяха проведени редица опити - определено неиздържани в методологично и теоретическо отношение - и това наистина важно за марксистко-ленинската наука понятие беше сведено до ежедневна, едва ли не “инструментална” употреба. Съвсем неправомерно пряко чрез него се “обясняваха” всякакъв вид проблеми от ежедневната практика и в резултат от това от безспорно важно средство за стратегически анализ и мислене, то все по-често (волно или неволно) се принизяваше и превръщаше в база за създаване на всевъзможни насмешки и анекдоти, успешно разпространявани сред по-елементарно мислещите.

На този факт обръща внимание още АНДРОПОВ. Той подчертаваше, че понятието “обща криза” върши и ще върши много добра работа за разбиране и обясняване на тенденциите на общото развитие на капитала, на структурните му и междублокови противоречия в международен план. В същото време обаче е методологически неоправдано, неуместно и вредно с него механично да се обяснява защо, например, “в състояние на криза” голяма част от работниците в най-развитите капиталистически страни в някои отношения живеят по-добре, отколкото в други – включително и в някои от социалистическите.

В класическия си вид концепцията за “обща криза на капитализма на етапа на империалистическия му стадии на развитие” съдържа елементи за превръщане на част от пролетариата в капиталистическите метрополии в своебразна “работническа аристокрация” в международен мащаб за сметка на засилващата се унищожителна експлоатация и откровено ограбване на стотици милиони хора в останалите части на света. Това, заедно с формулирания още от Ленин “закон за неравномерното и скокообразно развитие на капитализма в империалистическия стадий от развитието му”, прекрасно обясняваха както тези така и други явления от съвременната непосредствена идеологическа и политическа практика.

Неизвестно защо, по времето на Брежнев никой не се досети за “възможността” или, по-скоро за “необходимостта” всички тези съставни части на марксистко-ленинското разбиране на “общата криза на капитализма” да бъдат разглеждани и прилагани винаги в своята органическа цялост и единство.

Това не стана и по времето на Горбачов.

***

На ранния етап от управлението му обаче на хората явно импонираше критичният патос, с който той говореше за слабостите в идеологическата работа в “епохата на брежневизма”. Шаблоните от типа на “Разликата между думи и дела нанасят сериозна вреда в сферата на идеологията” (44) се възприемаха почти единодушно като “свеж полъх” и обнадеждаващо начало.

Горбачов не отхвърли и не се отказа изцяло от разбирането за “общата криза на капитализма”. Критикувайки идеологическата практика на “застоя”, той обаче отново използва това определено стратегическо понятие непосредствено срещу отделни, конкретни, дори дребни проблеми на обществената практика. По този начин той застава на едно ниво с някои псевдо-теоретици от времето на Брежнев. А “между въпросните две области - както се убедихме по-горе – в марксистко-ленинската теория (както, между впрочем, и във всяка друга сериозна научна теория) има – и следва да се ползват – и определен “комплект” от “обслужващи” понятие и идеи на т.н. “средно теоретично равнище”. Когато се осъзнае това, нещата наистина “застават по местата си” и определящите теоретически понятия вече напълно успешно служат като верен ориентир и в непосредствената обществена практика.

Горбачов се опита да вложи някакъв нов смисъл в и да придаде ново значение на понятието “обща криза на капитализма”. Той обичаше да изтъква, че – независимо от нея – капитализмът запазва способността си за растеж и развитие на науката и техниката. Това беше и продължава да бъде нещо очевидно – и дори естествено. От материалистическа гледна точка нещата не могат да бъдат други предвид на огромните човешки, финансови, природни и други ресурси, експлоатирани от капитализма и империализма в продължение на няколко столетия.

В теоретически план тези явления се отнасят към разряда на състоянието и развитието на производителните сили. Освен от тяхното ниво, характерът и състоянието на даден обществен строй и присъщия му начин на обществено производство се определят обаче и от преобладаващия характер на съществуващите производствени отношения, посредством които въпросните производителни сили се поставят в услуга на едни или други главни цели в рамките на съответната обществена система. Вследствие на това социализмът – независимо от исторически по-малкия му потенциал и сравнително по-слабо развитите в определен смисъл производителни сили – реализира сравними, а често и превъзхождащи общозначими обществени резултати в сравнение със системите на капитализма и империализма.

Главната причина за това бяха обществено по-справедливите - тоест, по-развитите производствени отношения. Независимо, че страдаха от редица (също така естествени!) неуредици, слабости и несъвършенства от управленчески, организационен, планово-финансово-ценови и прочие характер, те все пак осигуряваха главното за една по-справедлива обществена система. А то беше – и е! – че създаваният в условията на социализма добавъчен обществен продукт в огромната си част се “завърташе”, насочваше се отново вътре в системата и се влагаше в нейното развитие и в развитието на огромното болшинство от хората, живеещи и работещи в нея и за нея. По този начин социализмът - като система – действително вървеше към все по-пълно ограничаване на степента на експлоатация на труда в процеса на извличане на добавъчния обществен продукт, необходим за нормалното функциониране и прогресивно развитие на системата.

В условията на капитализма обаче решаващата част от добавъчната стойност, извличана в процеса на съществуващите производствени отношения, излиза извън системата на непосредственото производство. Придобиваща формата на частен капитал, тя вече обслужва преди всичко интересите на неговите притежатели. В това се състои същността на експлоататорския характер на капитализма - независимо от всички възможни прогресивни усъвършенствания, въвеждани при реализацията и организацията на трудовите процеси, от ръста на производителните сили с т.н.

Дали наистина поради крайно повърхностната си марксистко-ленинска теоретическа подготовка или/и поради други причини, нито Горбачов, нито хората около него разбираха (или имаха желание да разберат) тези толкова основни истини на научния обществено-икономически анализ и мироглед. Поставяйки на едно и също качествено ниво безспорните възможностите на капитализма за развитие в една или друга насока от една страна и също така безспорната му експлоататорска същност от друга, те фактически нанасяха още по-квалифицирана идеологическа вреда в сравнение с много от очевидно неиздържаните, предимно оправдаващи формулировки от времето на Брежнев.

Доста удачно критикувайки често допусканите недостатъчно задълбочени и теоретически непълни интерпретации на понятието “обща криза на капитализма”, фактически Горбачов все по-често “изхвърляше” заедно с “мръсната вода” на слабостите на непосредствената работа и цялото съдържание на едно от най-възловите понятия на марксистко-ленинския класов мироглед, на научния анализ на действителността и на обществено-икономическата политика.

Принципно аналогично беше отношението на Горбачов и към понятието “развит социализъм”.

То беше наистина въведено по времето на Брежнев. Очевидно, първоначално появата му е била продиктувана преди всичко от необходимостта да бъде намерена някаква идеологическа “компенсация” или, по-скоро, баланс на социално-психологическите и мирогледни щети, нанесени от някои прекалено щедри необосновани “прогнози” и обещания на Хрущов. Според него към началото на 80-те години в СССР вече ще бъде заложен преходът към комунистическо общество – вторият, по-висш стадии на социализма.

В сравнение с въпросната “щедрост”, схващането за “развития социализъм” като че ли наистина даваше и повече възможности за една по-точна и дозирана представа за действително постигнатото от съветския народ и другите братски страни в областта на социалистическото преобразуване на обществото, ръста на производителните сили, усъвършенстването на производствените отношения, нарастването на жизненото равнище на хората, на международния авторитет и влияние на Съветския съюз и на социалистическата общност и на симпатизиращите им сили и фактори в целия свят. То можеше да бъде запълвано с все повече съдържание и аналитически възможности в тази безспорно важна и положителна насока. Вместо това обаче с течение на времето концепцията за ”развития социализъм”, за съжаление, все повече започваше да се превръща в една все “по-куха” и неубедителна, предимно оправдателна пропагандна конструкция.

Горбачов беше без съмнение прав, когато критикуваше практиките и тенденциите, насаждащи както сред хората, така и сред ръководителите “неоправдано самодоволство и безпочвено самохвалство”. Все по-често приказките за “развит социализъм”, говореше той, “служеха само за подчертаване на постигнатото, а на практика оставяха без нужното внимание все повече проблеми, нетърпящи отлагане. Употребата на това понятие се превръщаше в своебразно прикритие или оправдание на мързел или на липса на нужните качества и подготовка за решаване на наболелите въпроси.” Горбачов изтъкваше още, че изграждането и разгръщането на истински развит социализъм е немислимо “извън и без обявената от Партията политика на ускорено обществено развитие и прилагане на постиженията на съвременния прогрес” и това отношение звучеше логично и смислено на много хора. (45)

Нека изясним тук още веднъж. Голяма част от тези критики и предложения имаха логични обяснения и разумни обосновки, да. Заедно с това обаче определено (или целенасочено!) се пренебрегваше една друга, особено важна особеност на обществената политика и пропагандна практика.

Много и открито се говореше и критикуваше по всички проблемни въпроси. При това критиката и говоренето се засилваха все повече и повече. И някъде в този, ставащ явно все по-лавинообразен процес, към критикуваните личностни прояви на ”нечистоплътност” и “прегрешения” все по-често се прибавяше, нападаше, бичуваше и “изхвърляше” и голямата правда за социализма, заедно с всичко онова, което хората действително получаваха от него.

Горбачов и съдружниците му обаче се държаха така, като че ли не забелязват какво става. Той определено обичаше да говори - и да се слуша. Но през онези дни и месеци пороят от приказките му се слушаше и от много и при това най-различни хора – и пак нямаше реакция. Същинските резултати от този процес щяха да започнат да се проявяват след време...

Почти по аналогичен начин Горбачов се насочи – а и сам навлезе – в сферата и на вътрешнопартийния живот. Тук той също положи усилия да въведе друг стил и дори – друга култура. И пак първоначално той успя да създаде впечатлението, че и в тази насока демонстрира чистосърдечен стремеж да тласне нещата напред в духа на идеите и вижданията на Ленин и Андропов.

В твърде красноречиво озаглавената си книга “Аутопсия на една империя” (излязла през 1998 год. едновременно почти в целия западен свят) историкът Дмитри Волкогонов (между впрочем, изключително енергетичен привърженик на “перестройката” на Горбачов) подчертава нееднократните му призиви Партията “да изгради нови мостове към Ленин, да свърже идеите и подхода на Ленин от неговото време с решаването на конкретните проблеми на днешния ден.” (46)

Все в тази насока Горбачов развива и определен стил на подчертано открито говорене - често пъти рязко, а понякога дори грубо – по коментираните от него въпроси. Стараеше да сложи край на практиката партийните събрания да се превръщат в говорилни или в трибуни за “венцеславене” на ръководителите. Пак според Волкогонов, той систематично е отправял призиви към партийните членове да се борят за слагане край на “показността, високомерието, самохвалството, грубостта и наглостта, възхвалите и идолопоклонничеството” в партийната работа. (47)

Джоузеф Гибс, изследовател на “Гласността на Горбачов” (публикувана през 1999 год.), подчертава, че Горбачов настоятелно е изисквал от редакциите на вестниците и списанията да прекратят “възвеличаването на отделни личности”. (48)

Според Горбачов основната задача на партийните членове в обществото е да го ръководят политически, а не да се изживяват като администратори, надзиратели или висши чиновници.

Горбачов често предприемаше дълги пътувания по цялата страна, посещаваше промишлени предприятия, колхози, кооперативни пазари, срещаше се лично с работещите там. По различни поводи канеше в Кремъл интелектуалци, културни дейци, представители на средствата за информация. Семейните му публичните му изяви, срещите му с ръководители на други държави и интервютата с редактори и журналисти от чужбина създаде впечатлението за нов, открит, градивен и дори искрен стил – за нещо, очаквано и свежо.

Ето как в своята “Перестройка” (издадена през 1993 год.) споделя впечатлението си от онези времена Майк Давидов, постоянен кореспондент в Москва на издание на Комунистическата партия на САЩ:

“Първите дни и месеци на Горбачов въздействаха наистина електризиращо. Начинът му на говорене, срещите му с работниците от Ленинград даваха да се разбере, че идва краят на инертността и застоя.” (49)

Първите инициативи на Горбачов във областта на външната политика бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Призивите му за мир и за “ново политическо мислене” предизвикаха положителни реакции сред много хора от западните страни – при това от целия политически спектър.

В излязлата през 1989 год. книга “Силата на идеологията”, председателят на Комунистическата партия на САЩ, Гюс Хол, оценява високо приноса на “новото мислене” на съветския ръководител “за намаляване на антисъветизма, отслабване на напрежението в света и намаляване на нарастващата опасност от ядрена война.” (50)

Във вътрешно политически план разгръщането и поддържането на пропагандната акция на Горбачов и съдружници “за печелене на сърцата и умовете” също бележеше големи успехи. Посещенията му на пазари, предприятия, колхози и прочие и директните му срещи с трудещите се на работните им места предизвикаха неописуем ентусиазъм. Според книгата на Раиса Горбачова “Моята надежда” (публикувана през 1991 год.) много хора са изпращали в Кремъл около 40,000 писма на месец. По-голяма част от тях са изразявали одобрение и подкрепа на приказките и действията на Горбачов. През 1986 год. броят на тези писма е нараснал на 80,000 месечно. (51)

Независимо от проведената от него чистка в Партията и правителството, обществената и политическата подкрепа за Горбачов растеше. Появяваха се и някои признаци на недоволство или апатия сред определени кръгове на управляващите, но до организирана опозиция или съпротива не се стигна. Дори политици като Егор Лигачов или Борис Елцин, които впоследствие станаха най-активните критици на Горбачов - първият от лява, а вторият от дясна позиции – първоначално напълно подкрепяха т.н. “перестройка”. До 1987 год. Горбачов плуваше в напълно комфортна за него среда на преобладаващо одобрение - и дори когато отправяше предупреждения към някакви неназовавани противници на реформата му, то той правеше това по-скоро превантивно – като някакво предпазно действие - отколкото в отговор на реално съществуваща заплаха.

Подкрепата за Горбачов по онова време беше обяснима, макар и неразбираема от гледна точка на истинския марксист-ленинист. Докладите, речите и изказванията му и обявеният от него курс видимо предвиждаха решаване на проблеми, възприемани като изключително важни за обществото, икономиката му и системата като цяло. На еднакво мнение бяха учени, експерти, партийни работници и обикновени хора.

Действията на Горбачов за намаляване на международното напрежение беше възприемана в страната като основа за пренасочване на част от средствата за въоръжаване към други области от живота (простичко доказателство за неспособността на много хора да мислят мащабно и в бъдеще време).

Провежданата от Горбачов значителна (по-късно ще се окаже и катастрофална!) подмяна на ръководните кадри, изобличенията на случаите на корупция, енергичните му призиви за по-голяма откритост и критичност се посрещаха с одобрение и подкрепа от обществото, което възприемаше този добре изигран политически театър за обнадеждващ край на дългия период на дезориентиращ застой в политиката и икономиката.

Първоначално Горбачов обяви намерението си за провеждане на реформи, които много напомняха формулираното и започнатото от Андропов.

Сравнително скоро обаче той пое по съвършено различен път, свързан с въвеждане на частната собственост, пазарните механизми и отслабване на ръководната роля на Комунистическата партията. Като закономерно следствие от това във външната политика се утвърждаваше курс на все по-пълен отказ от принципите и практиката на международната класова солидарност. Постави се началото на непрекъснати едностранни отстъпки на Запада.

Не е лесно да се отговори на въпросите кога и по каква причина е било взето решение за една такава рязка промяна на курса. Трудно е да се определи и кога точно започва този завой. Задачата тук се затруднява допълнително и от обстоятелството, че още от началото на обявените реформи както конкретните, така и пропагандните им риторически обяснения най-често се вършеха в няколко насоки, при това нерядко противоречащи си една на друга.

И все пак още през първите две години от управлението на Горбачов се проявиха поне два много ясни признака за антисоциалистическа ориентация. Разбира се, и те, както всичко представено в настоящата книга, са по-скоро резултат от научен анализ, отколкото от някаква строга, разобличаваща фактология, за каквато не разполагаме с източници.

Преди да пристъпим към конкретното разглеждане на откроените признаци за завоя към капитализъм, ще си позволим да ангажираме вниманието ви с поне три от възможните хипотези, чрез които се прави опит да се даде някакво обяснение защо се стига до подобен завой.

Първата от тях е, че Горбачов винаги е бил “социалдемократ” – или нещо като “комунист, симпатизиращ на капитализма” – и че ранната му риторика в стил “Андропов” е била само измамна политическа маневра, чрез която той се е стремял да внесе объркване сред възможните си противници, докато натрупа достатъчно сила и укрепи позициите си, преди да пристъпи към осъществяване на истинската си политика.

Втората хипотеза е, че Горбачов тръгва по пътя на пазарната ориентация и отслабване на позициите на Партията, когато е видял, че опитите му да проведе реформи в духа на Андропов, се оказват несполучливи. Може да се предположи, че било самостоятелно, било с нечия друга “помощ” е била направена и следващата крачка. Вероятно в някой момент от управлението си той стига до извода, че в рамките на социализма не е възможно да се осъществи реално подобряване на една вече толкова различна и обемна икономика като съветската. При този начин на разсъждение преднамереното отслабване на ръководната роля на Партията е било повече от наложително, тъй като естествено е било да се очаква съпротива спрямо замислените “реформи”.

Третата хипотеза е, че Горбачов просто не е притежавал необходимите лични качества, сили и чувство за перспектива и ориентация, за да може да се противопостави успешно и да се справи с нарастващите антисоциалистически интереси и амбиции, чиито апетити все повече се изострят в хода на започналите реформи. Предвид на цялостната логика на предприетото в дадената книга изследване, естествено е тук да обърнем повече внимание точно на тази трета хипотеза.

Въпросните интереси и амбиции – както вече нееднократно отбелязвахме това – са съществували в латентно състояние вътре в обществото доста преди 1985 год. С течение на времето редица сектори на незаконната частна стопанска дейност успяват да увлекат и приобщят към операциите и комбинациите си и определени части от управляващата партия и ръководителите й. Още преди идването на Горбачов на власт “втората икономика”, паразитирайки върху редица проблеми на съветската икономика и общество допринасяше ефективно за “вторичното”, “третичното” и т.н. възпроизводство и изостряне на тези проблеми и за нарастващото ерозиране на доверието в Партията и в целесъобразността на социализма. По този начин се създаваше и все по-значима, все по-самоуверена и все по-разрастваща се социална база, на която впоследствие стъпва бъдещата капиталистическа класа.

Независимо от първоначалните замисли и намерения на Горбачов, обявените от него реформи през 1985 год. фактически активизираха и стегнаха редиците на антисоциалистическите и прокапиталистически сили. Реформаторските приказките на Горбачов бяха трансформирани в реален тласък в посока бърза реализация на намеренията на тези сили за открито нахлуване в политическия живот на страната. Ключов момент за осъществяване на тези усилия и стремежи бяха познатите, изпълнени с чисто буржоазна “подплата” искания за “свобода” и “законност” – тоест, за узаконяване на тяхната практически антизаконна и антисоциалистическа дейност.

И тук именно слабо подготвеният теоретически, без достатъчно опит и увереност в силите си (каквито, всъщност, никога не е притежавал!), емоционален, но пределно амбициозен Горбачов започва да се колебае и бързо и изцяло капитулира. Воден от почти болезненото си желание за светкавичен и безболезнен успех, той решава да “заложи на картата” на все по-укрепващия “блок” от партийни и държавни бюрократи, свързани с различните слоеве и сектори на “втората частнособственическа икономика” и на една значителна прослойка от “съветската” интелигенция, защитаваща и пропагандираща идеите и интересите им.

Горбачов взема това решение вероятно предвид и някои разбираеми съображения за собствената му политическа кариера и сигурност. Определена роля изиграват и ясно забележимата му лична податливост на нископоклоничеството, подлизурството, ласкателството, неоснователното възвеличаване на някакви особени “дарби”, “заслуги”, невидим “личен принос” и т.н.

Много са хората, поддържащи първата от изброените по-горе хипотези. Сред тях са както негови привърженици и последователи, одобряващи линията му, насочена към разрушаване на социализма, така и такива, които го ненавиждат по същата причина.

Съществуват няколко доказателства в подкрепа на мнението, че Горбачов е симпатизирал на социалдемокрацията от западен тип много преди да стане Генерален секретар на КПСС.

1/ Още преди 1985 год. Горбачов е поддържал много тесни контакти с Александър Яковлев и Едуард Шеварнадзе, най-отявлените привърженици и проводници на социалдемокрацията сред членовете на неговия екип.

2/ Съществуват и основателни впечатления, че от момента на встъпването си на власт Горбачов е преследвал някакви известни само нему цели, нямащи нищо общо с проповедите му пред обществото.

Пример:

Според Яковлев още през есента на 1985 год. в поверителен разговор с него Горбачов е подхвърлил идеята КПСС да бъде разделена на поне две отделни партии. Тогава обаче изрично е предупредил, че времето за това още не е настъпило.

За нас, авторите на тази книга, не е възможно да се уточни точно откога и доколко Горбачов е бил лицемерен, когато е приказвал в подкрепа (уж) на Ленин и социализма. Според нас, вътрешните механизми на човешката мисъл и на мотивациите на човешките дейности не се поддават на пълно разкриване, независимо от обема на фактологичната информация за тях.

Много хора обаче не могат не само да си представят, но и да допуснат дори мисълта, че деец на Комунистическата партия е бил прикрит сторонник на антикомунистически виждания и че един ден точно той успява да пробие и да заеме най-високия ръководен пост в нея.

Естествено е Горбачов да се въздържа от открити изявления за наличието на предварително внимателно обмислен план за разрушаването на Комунистическата партия и за възстановяването на капитализма, докато е бил на власт. Ако наистина е следвал този план, той се е прикривал така успешно, че опитни политици като Егор Лигачов и други, работили дълго време с него, не са могли своевременно да заподозрат скритите му разрушителни ревизионистични намерения.

Широко разпространено е мнението, че още от 1984 год. Горбачов е имал вече “ясно оформена представа” за пазарната ориентираност на бъдещата икономическа реформа. То е поддържано и от Андерс Аслънд в изследването му “Борбите на Горбачов за икономическа реформа”. В него обаче не се споменава нищо за наличие на строго определен план, а се говори за разнородна смес от различни реформаторски идеи.

От друга страна, не може да се отрече фактът, че Горбачов публично е изтъквал свои виждания за реформиране на системата за ценообразуване и осчетоводяване на стойността, подчертавайки нуждата от ”повишаване на конкуренцията - съществен елемент на пазарната икономика. Това спокойно може да се възприеме като предвестник на по-късната му подчертано пазарна и частнособственическа – тоест, капиталистическа – ориентация. Официалните му предложения обаче изглеждат като продължение на линията на Андропов в политиката на капиталовложенията с цел ускорено прилагане на постиженията на научно-техническия прогрес. През същия период Горбачов говори много и за повишаване на трудовата дисциплина, и за премахване или ограничаване на нетрудовите доходи – определено насочвайки допълнително вниманието към Андропов). (52)

В книгата си “Разрушаването на съветската икономическа система” (изд. През 1998 год.) М. Елман и Владимир Конторович са по-близо от Аслънд до идеята за наличие на предварителен разрушителен план, следван плътно от Горбачов от момента на идването му на власт.

Изследвайки икономическите аспекти от дейността на Горбачов като партиен ръководител през периода 1982-1984 години – непосредствено преди избирането му за Генерален секретар на КПСС – цитираните автори се впечатляват от липсата на каквото и да било съгласуване и последователност. (53)

Положително отношение на Горбачов към “втората икономика”, демонстрирано многократно (на работния фон на всичките му приказки в тон “Андропов” срещу т.н. “нетрудови доходи”), вероятно е повлияло значително при формирането на възгледите му, проявени така драстично в по-късен етап от неговото властване. Според нас, авторите на тази книга, най-вече това обстоятелство е предопределило с течение на времето и все по-откровената му податливост на явните прокапиталистически идеи.

Трябва да се вземе още предвид, че

1/ Родният му град Ставропол и района отдавна се “славеха” с широкото разпространение на частнособственическа -капиталистическа – икономическа активност. Логично е заедно с нея да укрепва и да се разширява съответстващ дребнобуржоазен манталитет. (54)

2/ Тъй като Горбачов пътува много по-често на Запад, отколкото всички останали съветски ръководители, той вероятно се запознава и с идеите на италианския “еврокомунизъм” (и някои други идеи). Както отбелязват Е. Новиков и Патрик Баскио в изследването си “Горбачов и унищожаването на КПСС”, влиянието на тези идеи определено се усеща в някои от речите и докладите му. (55)

3/ Още от самото начало на работата си като висш ръководител на Партията и държавата той се огражда с кръг от съветници, изповядващи най-малкото открито социалдемократически възгледи. Сред тях бяха:

 Академиците Татяна Заславская и Абел Аганбегян, известни с отрито демонстрираната си ориентация към капиталистическата икономика и капиталистическата обществена система. (56)

Философът Александър Ципко (привлечен като съветник през 1986 год.), самопровъзгласил се за противник на марксизма. Според Елман и Конторович по-късно той ще изтъква с повод и без повод личните си заслуги за “издигането на общочовешките ценности” над класовите от Горбачов. (57)

Както изтъква Аслънд, пътят на Горбачов все повече наподобяваше на стореното от Едуард Шеварнадзе в Грузия – вай-мощното царство на “втората икономика в СССР”. Там неговият може би най-близък съратник вече беше направил решителна стъпка към “приобщаването” на “втората икономика”. В резултат “официалната икономика в Грузия придоби откровено пазарен характер” (58) (тоест, в крайна сметка т.н. “официална икономика” беше приобщена към “втората икономика”). Предстоеше разпространяване на този “полезен опит” и върху територията на целия Съветски съюз под вещото ръководство на Генералния секретар на КПСС, Горбачов…

С изключително широка подкрепа се ползва хипотезата, според която Горбачов още от самото начало на появата си на политическата сцена е изпълнявал таен план, насочен към пълен разгром на съветския социализъм и към “обръщане” на страната към капитализъм. Липсват обаче непосредствени доказателства за действителното наличие на подобен план. Ние, авторите на тази книга, заставаме зад предположението, че в биографията на Горбачов по-скоро е имало някои фактори и обстоятелства, които в един момент са предопределили и тласнали развитието му в посоката, демонстрирана п ред света в късния етап от властването му.

Един от повратните моменти е – по наше мнение – периодът след първия етап на реформите, започнати след избирането му за Генерален секретар на КПСС през 1985 год. Застрашените от обявените предстоящи промени антисоциалистически сили фактически го огънаха с лекота благодарение на пагубното съчетание от лични слабости, определено недостатъчна теоретическа подготовка и липса на политически опит. Не на последно място се нарежда и простият факт, че новоизбраният Генерален секретар явно нямаше задоволителна обща представа за пълния обем на обявената реформа.

При така оформящата се все по-сложна и напрегната за него обстановка, вероятно са се задействали и онези потенциални предпоставки в личното му формиране, жизнен и политически път, за които стана дума в началото на анализа на тази хипотеза. В резултат на всичко това, във вътрешен план Горбачов все по-определено изоставя курса на Андропов за реформи в рамките на социалистическата система, а на международната арена тръгва по пътя на повсеместни едностранни отстъпки на САЩ.

Би могло да се предположи, че – поне първоначално – той върши това под натиска на определени тактически съображения с цел печелене на време или събиране на повече сили и ресурси за някой следващ, по-решителен момент. Може би по този начин е разчитал да разшири кръга на поддръжниците си. На практика обаче Горбачов завива надясно и с лекота се приобщава към недоволните по принцип от социализма и социалистическата система. Водещо място сред тях заема все по-укрепващата класа на “новите капиталисти” и свързаната с тях вече корумпирана част от партийния апарат.

Другото голямо направление от обяснения за станалото в СССР след 1985 год. е свързано преди всичко с предпоставката, че проблемите на съветската икономика се дължат на самия социалистически обществен строй. От тук следва, че тези проблеми въобще не могат да бъдат решени в условията на преобладаваща обществена (социалистическа) собственост и на единно икономическо планиране.

Този начин на мислене очевидно най-много допада на привържениците на Горбачов и те го отстояват най-агресивно. По-голямата част от тях възприемат Горбачов като трагична фигура, тласната пряко волята си от противниците на партийните и икономически промени към последвалите драматични събития с разрушителен характер.

Задава се и въпросът дали Горбачов щеше да предприеме известните крути мерки за разрешаване на икономическите проблеми, ако първоначалните му реформаторски усилия бяха резултатни. Следва ли се по-нататък тази логика, ще се стигне до извода, че предприетите реформи в началото на властването на Горбачов са се натъкнали на непреодолими препятствия и фактически са били провалени било вследствие на някои “нелечими” недъзи и пороци на системата, било поради некомпетентността или съпротивата на определени кръгове в Партията.

Ходът на Историята обаче далеч не винаги следва логиката на т.н. “здрав разум”. Много често възприетото като историческа истина се различава от нещата, подсказани от човешката интуиция. Ето защо ние се придържаме към максимата, според която само строгото следване и изучаване на реално осъществения ход на историческите събития могат да ни предоставят истинския ключ за обяснение на загадките им.

По наше мнение отговорът на големия въпрос кога и защо Горбачов е поел по пътя на капитализма е свързан с предварителното изясняване на следните проблеми:

1. Какви наистина бяха резултатите от обявените опити на Горбачов за провеждани на умерени икономически промени в рамките на съществуващата обществена система? Провалиха ли се те и може ли този евентуален провал да бъде възприет като своебразно доказателство, че типът икономика от вида на съветската не подлежи на каквито и да било промени?

2. Как фактически се отнесе Партията към предложените икономически реформи? В болшинството си смяташе ли реформирането на самата система за задължително? Има ли частица истина в твърдението, че Партията – или определени части от нея – са саботирали Горбачов?

3. До каква степен икономиката се оказа първата област, в която се прояви дясната преориентация на курса на Горбачов?

Хипотезата, че социализмът като система не подлежи на подобряване, може да се възприеме за вярна само при условие, че

• обявените реформи в стил “Андропов” наистина са се провалили;

• Партията наистина се е противопоставила в своето мнозинство на т.н. реформи;

• Горбачов наистина е предприел първите си политически стъпки към капитализъм именно в областта на икономиката.

Действителният ход на събитията доказва обаче, че истината е съвършено различна от текущата пропаганда.

1. Ако твърдението, че Горбачов е завил надясно след провала на първите му опити за икономическа реформа в рамките на социализма е вярно, следваше съответните икономически показатели да предлагат доказателства в този смисъл. Такива обаче няма.

Без съмнение, промените в икономическата област не се увенчаха с някакъв впечатляващ успех – просто нямаше време за това. Те обаче определено доведоха до признаци на подобрение в икономиката.

Според изследването на Дейвид Котц и Фред Уиър, озаглавено “Революцията отгоре и разрушаването на съветската система” (издадено през 1997 год.), през периода 1985-1986 в Съветския съюз нарастват както производството, така и потреблението. (59)

В същия този начален етап на реформите (продължили много кратко време) темповете на икономическия растеж нарастват с 1-2 %.

Производителността на труда отбелязва растеж с 4.5 % (в предшестващия период този растеж е бил 2.5 %).

През 1986 год. капиталовложенията само в машиностроителната промишленост нарастват с 30 % - повече в сравнение с капиталовложенията през цялата предходна петилетка.

Пак през същата година (1986) обемът на селскостопанското производство нараства с 5 %. (60)

Цитираните данни са взети от книгата на главния икономически съветник на Горбачов, академик Абел Аганбегян, “Икономическото предизвикателство на перестройката”.

Пак според същия източник, през указания период - 1985-1986 години – с 10 % се увеличава и обемът на употребените стоки и услуги. Въпросното увеличение е било един път и половина в сравнение с предхождащите години.

За пръв път от 20 години се постига и значително подобрение в областта на здравеопазването и в редица други области от живота. Понижена беше детската смъртност. (61)

През този период Горбачов претърпява и няколко значителни провала. Единият от тях беше свързан с антиалкохолната му кампания. Той изглежда смяташе, че рязкото намаляване на производството и продажбата на алкохол ще понижи и консумацията му. Вместо това в страната буквално разцъфтя контрабандата на спиртни напитки. Активизиралото се нелегално производство на водка “пресушаваше” всички налични количества захар в държавните магазини. Заедно с това държавата губеше милиарди рубли, които бяха пренасочени към “втората икономика: в системата на нелегалната частна търговия с алкохол. Само година и няколко месеца след обявяването на кампанията на Горбачов против алкохолизма, той беше принуден да се откаже от нея. (Според нас тя можеше да бъде резултатна, ако своевременно беше проучен опитът на други страни в същата област. Въвеждането на “сухия режим” в САЩ в началото на ХХ век също доведе до разрастване на нелегалното производство и контрабандата на спиртни напитки. Опитът показва, че положителен резултат се получава най-вече чрез 1/ повишаване на цените, 2/ облагане с различни данъци и такси на производството и търговията с алкохолни напитки и 3/ изграждане на система за индивидуална работа със злоупотребяващите.

Вторият провал на Горбачов беше обявеният курс за повишаване и ускоряване на производството в отделни области. Повишеното обществено внимание и финансирането на тази кампания доведоха до едно наистина невиждано нарастване на количеството и асортимента на най-различни видове чисто имитационни и нискокачествени стоки. Горбачов се опита да контрира тези неблагоприятни тенденции и явления чрез повишаване на ролята на т.н. “системата на държавните инспектори”, които установяват, че делът на нискокачествената продукция, неотговаряща на държавните стандарти, е изключително висок. Това предизвика недоволство сред работниците, чиито заплати следваше да бъдат рязко намалени, а някои от тях и съкратени след регистрацията на такива големи количества бракувани стоки и изделия. В края на краищата, и системата на държавните инспектори трябваше да бъде изоставена. (63)

Разгледаните тук два провала обаче не отразяват общия дух на икономическите реформи, започнати през периода 1985-1986 години, които, общо взето, даваха положителни резултати. Двата провала в същия период бяха по-скоро израз на необмислени добре амбициозни стремежи за бърз успех. Независимо от неблагоприятния обществен отклик, който беше предизвикан с преждевременното им и безрезултатно прекратяване, въпросните неуспешни кампании в никакъв случай обаче не бяха равносилни, нито дори симптоматични за някакъв широк провал на цялата система от икономически реформи, започнати от Горбачов.

2. Предположението, че Горбачов е завил надясно вследствие на някаква съпротива срещу предлаганите от него реформи от страна на други партийни ръководители, също не издържа проверката на фактите.

Няма абсолютно никакви данни дори за прояви на отрицателно отношение или неодобрение на който и да било от висшите партийни лидери и функционери срещу идеята за съществени преобразования в областта на икономиката.

М. Елман и В. Конторович, чието изследване върху “Разрушаването на съветската икономическа система” (издадено през 1998 год.) в значителна степен е основано на данни и анализ на интервюта с висши съветски ръководители, също подчертават липсата на “доказателства за наличие на някаква опозиция срещу реформите”. (64)

В книгата си “Борбата на Горбачов за икономически реформи” икономистът Андерс Аслънд (яростен привърженик на “пазарната икономика”, живял в Москва през 80-те години) изрично подчертава: “Всички новопоявили се тогава съветски ръководители бяха за промяна”. Нещо повече: в книгата си той признава, че членовете на тогавашното Политбюро, “брежневистите” или считаните за “ортодоксални марксисти” Гайдар Алиев, Виктор Гришин, Димукхамед Купаев, Владимир Шчербицки и Николай Тихонов също са поддържали нуждата от промени в съветската икономика – промени, които да я изведат на друго качествено равнище, сходно, например, с модела на икономическо развитие на ГДР.

Аслънд отбелязва и съществуването на три други реформистки течения сред тогавашните съветски лидери, които също са били за промени, но възгледите им са се различавали както от възгледите на “брежневистите, така и от тези на кръга на Горбачов. Последният застава зад пазарните концепции и се обявява за прехвърляне на съветската икономика изцяло върху релсите на частната собственост.

Една от тези групи се оформя около тогавашния председател на Министерския съвет, Николай Рижков. Според него решаването на икономическите проблеми на страната задължително изисква повишаване на производителността на труда и интензификация на производството. Групата на Рижков поддържа предприемане на мерки за ускорено и резултатно прилагане на постиженията на научно-техническия прогрес в производствените процеси. Тази група е поддържали идеята за увеличаване на капиталовложенията за машиностроенето. Хората около Рижков са подкрепяли и започналите експерименти във връзка с установяване на система за самофинансиране на предприятията.

Лев Зайков застава начело на друго реформистко направление, различно от това на Горбачов. Зайков е избран през юли 1985 год. за Секретар на ЦК на КПСС по въпросите на военно-промишления комплекс. Вижданията му за промените също са свързани с реформи в политиката на капиталовложенията: държал е за насърчаване на машиностроенето и научния прогрес. Реформаторската програма на групата на Зайков предвижда и мерки за подобряване на качеството на продукцията, за въвеждане на убедителна и обоснована система за диференцирано заплащане на труда, а така също и за въвеждане на по-добър ред и взискателност към работата на смени. За разлика от групата на Рижков, Зайков и хората му са против идеята за самофинансиране на предприятията – според групата на Зайков тази идея се приближава до въвеждане на определени пазарни механизми, например, конкуренция. (65)

Свои виждания за хода на необходимите промени в съветското общество и икономиката имаше и Егор Лигачов, вторият човек в Партията по онова време. Той също беше за

• въвеждане на сериозно обосновано диференцирано заплащане в предприятията,

• усъвършенстване на системите за осчетоводяване на дейността им,

• въвеждане в тях на колективни трудови договори,

• продължаване на експеримента за самофинансирането на предприятията.

Но той беше против въвеждане на частна собственост и пазарна икономика.

За него ключът на положителните промени беше

• усъвършенстването и укрепването на съществуващата система за единно икономическо планиране,

• повишаването на рентабилността и отговорността на отделните предприятия,

• подобряването на дисциплината във всичките й измерения.

От гледна точка на тези позиции Лигачов подкрепяше и кампанията против алкохолизма. Той беше и за предприемане на по-сериозни мерки срещу превръщане на практиките и мирогледа на потребителството едва ли не в основни и определящи за съветското общество и икономика. Смяташе, че следва да се действа безкомпромисно и срещу корупцията и различните форми на незаконната “втора икономика”.

Според Лигачов промените в икономиката следваше да са в курса на препоръките и решенията, набелязани от специално свикана Общосъюзна научно-техническа конференция по тези въпроси, състояла се през юни 1985 год. Заедно с това той категорично подчертава, че всички изменения и реформи следва да бъдат в “границите на системата на научния социализъм, без да се допускат каквито и да било компромиси или колебания в посока към “пазарна икономика” и възвръщане към частна собственост”. (66)

Доказателства за общата отзивчивост и разположеност на ръководните дейци на КПСС в полза на съществени промени в стопанската сфера дават и широкомащабните икономически експерименти на регионални и местни равнища, започнати още от Андропов и продължени в общи линии и от Черненко, и от Горбачов.

Така например, по решение на ЦК и Министерския съвет през 1983 год. беше поставено началото на т.н. “крупен икономически експеримент”, предполагащ съкращаване на редица планови показатели и въвеждане на система за различни премии и други видове материално стимулиране в работата на пет отраслови министерства. Резултатите от експеримента не представляваха - а и не бяха възприети - като универсално средство за решаване на всички проблеми. И все пак, благодарение на него бяха постигнати някои подобрения в областта на производителността на труда, доставките на стоки и прочие. С течение на времето мащабите на този експеримент значително се разшириха и през 1985 год. той обхвана дейността на 21 министерства, а през 1986 год. – на 50 % от цялото промишлено производство на страната.

През 1985 год. стартираха два експеримента в областта на самофинансирането на промишлените предприятията. Те обхващаха автомобилния завод “ВАЗ” в град Толиати на Волга и завода “Фрунзе” за производство на съоръжения за газовата промишленост в гр. Суми в Украйна. Този експеримент включваше опит за опростяване на системата на разплащания между предприятията и държавата. Идеята беше последните да бъдат сведени до прост данък, начисляван на базата на печалбата на съответното предприятие. Повишаването на заплатите се поставяше в зависимост от нарастването на производителността на труда.

По същото време бяха в ход и експерименти в областта на услугите и на селското стопанство. (67)

Истината е, че през периода 1984 –1986 години в различни възлови сфери на икономиката са провеждани сериозни широкомащабни експерименти в целият Съветски съюз. Като правило те са били посрещани с разбиране и готовност за съдействие от партийните, държавни и стопански ръководства на различни нива. Извършваното в тази насока се осъществява изключително в съответствие с принципите и в интерес на развитието на социалистическата система. При това нещата далеч не бяха достигнали до някаква задънена улица, когато в един момент – напълно неочаквано и без никакви видими причини и противостояния – Горбачов пристъпи към въвеждане на принципно различни нови реформистки идеи, постепенно стигащи до все по-големи крайности.

Икономистът Аслънд, за чието мирогледно и професионално “неолиберално” кредо вече споменахме по-горе, описва и обяснява резкия завой на Горбачов по следния начин:

“За хората около Горбачов непосредствените икономически резултати от всички тези експерименти бяха фактически без особено значение, тъй като те бяха замислени и се провеждаха успешно в името на подобряване и усъвършенстване на съществуващата система. А кръгът около Горбачов и различните видни титулувани съветски икономисти, които го обслужваха, се интересуваха единствено от замяната точно на тази система с другата, основаваща се на принципите и механизмите на т.н. “свободен пазар”. (68)

С други думи казано, очевидно е, че още от самото начало на възлови позиции в “лагера на Горбачов” е имало хора, чиято цел по принцип е била да се даде такъв ход на реформата, който в крайна сметка да доведе до възстановяване на частната собственост и свободно функциониране на “пазарните механизми”. Това обяснява защо те се отнасяха към резултатите от провежданите по целия Съветски съюз икономически експерименти по начин, казано образно, по който “Дяволът чете Евангелието”. Постиженията и подобренията от течащите икономически експерименти бяха оценявани от съветниците “икономисти” и “експерти” като реализирани “вън” от социализма и “въпреки” него.

Върху тази спекулативно сътворена “основа” вече все по-настойчиво се внушава и “изводът”, че за “постигането на още по-впечатляващи и широкомащабни положителни резултати” е нужно да се отиде “още по-далеч” – към пълното разграждане на социализма и заменянето му със системата на частнособственическия, свободнопазарен КАПИТАЛИЗЪМ. (!) Така че не Партията като цяло или отделни нейни “консервативни” лидери, а “експертите” от икономическия екип на Горбачов първи и най-енергично се обявиха против реформите от Андроповски тип, провеждани и през периода 1985-1986 години.

По същия начин както предишните два, оказали се псевдоаргументи, не издържа проверката на фактите и твърдението, че първите стъпки надясно на Горбачов са били в областта на икономиката. Това просто не е вярно. Горбачов направи първите си стъпки надясно в областта на политиката, идеологията и международните отношения. Оттам, всъщност, дойдоха и най-сериозните проблеми, предизвикани и изострени от поетия от него курс.

Първите сигнали за новия курс на Горбачов, обръщащ процеса на промените в СССР в някаква напълно различна, непозната дотогава на практика насока, бяха пуснати в информационното пространство по време на ХХVІІ конгрес на КПСС, проведен през февруари 1986 год. Тогава Горбачов направи заявка не толкова за провеждане на някаква “нова” политика, колкото за внедряване на една друга, различна идеология и различно виждане за характера, целта и съдържанието на реформата. Той не само престана да подчертава приемствеността с принципите и идеалите на миналото, но и всячески се стараеше да изведе на преден план нуждата от скъсване с него. Тактически той “връзваше” идеите си със “застойния период” на Брежнев. Стъпил на тази база, той говореше за необходимостта от “обрат”, от “истински революционни промени” както във вътрешната, така и в международната политика. Тези общи приказки подвеждаха хората да си представят неща, напълно различни от случилите се впоследствие.

Горбачов замести също формулировката на Андропов за “ускоряването на научно-техническия напредък” с неопределената, мъглява фраза “ускоряване на икономическото и социално развитие” и това се превърна в база на много сериозни и обезпокоителни промени. При това, ако някъде по една или друга причина не обръщаха достатъчно внимание на тези промени в терминологията, той винаги изтъкваше, че промените не следва да бъдат ограничавани само в икономическата сфера, а да обхванат методите на работа и системата на политическите и идеологическите институции.

След Политическия си доклад пред ХХVІІ Конгрес на КПСС той започна да заменя възловата дотогава дума “ускорение” с термините “гласност” и “перестройка”, като при това влагаше в тях нов смисъл и значение. Така, през април 1986 год. той заяви, че “перестройката” следва да бъде разбирана като “пълна промяна”, през юни обяви, че тя означава “промяна на цялото общество”, а през юли – че тя е “революция”.

Без съмнение, подобно разширително тълкуване допринесе значително за увеличаване на популярността и привлекателността на т.н. “перестройка”. С този курс обаче се оказаха свързани и редица обществени опасности. Така например, въпросното “разширение” на разбирането на основните понятия на реформата просто “отне” от нея ясните и конкретни цели, които тя беше получила по времето на Андропов. Така “перестройката” започна да се превръща в едно все по-многословно и губещо реалните си очертания, смисъл и значение начинание. “Преструктурирането” и преобразованията все по-често се възприемаха като нещо самоцелно, което следваше да бъде предприемано едва ли не заради “самото себе си”. Целите на реформата започнаха да се “въртят в кръг”, промяната се вършеше заради самата промяна. Такива са впечатленията от този период на Нийл Робинсън, автор на книгата “Идеологията и краят на съветската система”, издадена през 1995 год. (70)

Налаганите от Горбачов изменения в идеологията и стратегията на реформата на практика все повече подкопаваха единството на Партията и я дезориентираха, като я лишаваха от ясно определени идеи. Вследствие на това тя ставаше все по-неспособна да изпълнява ролята на ръководен фактор на промяната. Вместо конкретни действия, вътре в Партията и вън от нея започнаха да се водят безкрайни дискусии за крайната цел на реформата.

За някои тази крайна цел продължаваше да бъде усъвършенстването на социализма. За други тя обаче беше станала вече база за отделяне от Съюза и за обособяване на национална основа. Това беше гарнирано с неясни виждания за някакъв социалдемократически тип на развитие или пък на нещо неопределено, но “задължително” (!) базирано на пазарния принцип, независимо дали това “нещо” ще се окаже социализъм или капитализъм.

А за някои крайната цел беше просто… личното забогатяване…

Горбачов изключително ловко “разшири” и фактически подмени и самото значение на т.н. “гласност”. Скоро се оказа, че по този начин беше подкопано не само градивното начало на критиката и самокритиката, но и че отново беше нанесен нов тежък удар върху дотогавашната обществена роля на Партията и ръководните й функции в страната.

През първата година след издигането му за Генерален секретар Горбачов се придържаше към представата на Андропов за гласността. А тя беше осъществяване от страна на Партията, Правителството, държавата и различните обществени организации на по-голяма степен на откритост и публично отразяване на редица аспекти на вътрешноорганизационния живот и на случаите и практиките на некомпетентност, злоупотреби и корупция. В тази насока, през април 1985 год. Горбачов призова за предоставяне на повече информация от административен характер на обществеността.

Скоро обаче той превърна “гласността” от вид политика, целяща по-голямо откриване на Партията и другите структурни организации на обществената система към народа, изключително в средство и дори в оръжие за практически неограничавана от нищо критика на самата Партия, на цялата й история и на всичко вършено (или невършено) от нея. На практика, тази открита атака беше пусната в ход след срещата на Горбачов (и Раиса!) с ръководители и известни представители на средствата за масова информация. В книгата си “горбачовската гласност” (1999 г.), Джоузеф Гибс отбелязва, че на тази среща неотдавна избраният Генерален секретар призовал за “открита, конкретна и конструктивна критика на допусканите недостатъци. Скоро след това, на страниците на “Советская Россия” се появява направо унищожителна критика на Първия секретар на Московския комитет на КПСС, Виктор Гришин. (Между другото, след смъртта на Черненко в Партията и обществото Гришин и ленинградският му колега Романов бяха считани за двама от най-вероятните претенденти за поста на Генералния секретар на КПСС. Вследствие на редица – определяни кой знае защо – като чисто технически “недоразумения или случайности” и двамата не можаха даже да присъстват на заседанията на висшите органи на Партията, които следваше да извършат и одобрят избора на нов Генерален секретар. – Доп. на пр.)

Скоро след въпросната статия Виктор Гришин беше освободен от поста си на ръководител на Московския комитет на КПСС и на негово място беше издигнат Борис Елцин, който тогава се възприемаше като съюзник на Горбачов. (71)

Активността на Горбачов и компания в посока придаване на ново разбиране на политиката на “гласност” продължи още по-интензивно и през есента на 1985 год. Неотстъпно подкрепян от осезателното присъствие на съпругата му Раиса, новоиздигнатият Генерален секретар с удивителна енергия все по-често и по-настоятелно продължаваше да призовава интелектуалните среди и средствата за масова информация в страната… да засилят критиката си спрямо Партията и цялата й история. Той предприема и редица конкретни мерки за отслабване на контрола и влиянието на Партията върху дейността и управлението на средствата за масова информация. Това не стана просто по липса на “решения и директиви”, но чрез непосредственото предоставяне на ръководството на хора, откровено враждебно настроени към КПСС и социализма.

Разбира се, в тази сфера се очакваха, а и следваше да бъдат извършени редица промени във връзка с отслабването и регулирането на бюрократичните форми на цензуриране и контрол по отношение на културата, книгоиздаването, радио- и телевизионните предавания, печата и т.н. Поради изключителната важност на тези сфери, промените в тази насока следваше да бъдат извършвани обаче с изключителен такт, деликатно и премерено. Но подходът на Горбачов и в този случай изглеждаше прибързан и - на пръв поглед - необмислен. В резултат на това подетата, насърчавана, а и непосредствено организирана от него “нова” политика на “гласност” имаше изключително дестабилизиращи последствия и удари не само по авторитета, самочувствието и способността за управление на Комунистическата партия, но и по възможността за спокоен, уравновесен и пълнокръвен живот и развитие на цялото общество. Всичко това вече съвсем осезателно се чувстваше още през 1987 год.

По-късно, в излезлите през 1995 год. в Ню Йорк “Мемоари”, Горбачов ще се опита да свали от себе си каквато и да било отговорност и вина за последвалото катастрофално развитие на нещата. Там той изтъква: “Гласността излезе извън поставените от нас рамки и прие измеренията на неконтролируем процес.” (72)

Това обаче е определено неточно. Всъщност, Горбачов не само с думи, а и с конкретни дела най-енергично насърчаваше и подклаждаше тъкмо онези крайности и рецидиви на неговата “гласност”, чиято разрушителна сила по-късно той ще определи в мемоарите си като неподдаваща се на контрол.

Между него и един значителен кръг от средствата за масова информация и интелектуалните среди съществуваха изключително близки, почти “любовни” отношения. Горбачов непрекъснато се обръщаше към тях както за помощ, така и за одобрение на неговите инициативи и действия. При честите срещи с представители на този кръг и среди не пропускаше да подчертае колко много разчита именно на тяхната подкрепа. Подтикваше ги открито все по-яростно да критикуват Партията и история й, като същевременно целенасочено отслабваше ролята и контрола й над медиите. След като им даде тласък в необходимата посока и се увери в готовността им да я следват, Горбачов престана да упражнява какъвто и да било контрол над дейността им.

С тази своя активност Горбачов на практика се стараеше да създаде нещо като своя собствена опорна база извън Партията и независимо както от нормите и механизмите й, така и от прокламираните цели на политическия живот. По-взискателните наблюдатели и изследователи могат да забележат тази тенденция още в Политическия му доклад пред ХХVІІ-мия конгрес на КПСС, когато той отвори всички врати за каквато и да била критика на всичко и всички в Партията, държавата, институциите и дейностите им. “Крайно време е литературата и изкуството със своята критика да разтърсят всичко, свикнало само да служи, да изпълнява директиви и да се подчинява.” (73) Така говореше от конгресната трибуна тогавашният Генерален секретар. А месец по-късно, на среща с представители на медиите (на която присъства и Лигачов), Горбачов съвършено недвусмислено заявява: “Главният ни враг е бюрокрацията и пресата трябва най-безпощадно да я атакува, без да й дава каквато и да било възможност за ответна реакция”. (74)

По този начин бързо се оформяше едно напълно анормално положение. Генералният секретар, човекът с най-големи правомощия в Партията, лицето, което разполагаше с всякакви възможности и власт да предприеме нужните промени в дейността на ръководството и на Партия, и на държава, призоваваше външни сили и структури да вършат това вместо него! Излизаше, че медиите и интелигенцията следваше едва ли не да нападат Партията и правителството, докато Генералният секретар на Партията играе ролята на страничен наблюдател.

Без съмнение, това беше доста съществено преразглеждане на цялата дотогавашна практика на Комунистическата партия. Вместо да следва традиционните, а и регламентираните от уставите на Партията средства за лекуване на слабостите и недостатъците в нея и в управлението на държавата по пътя на колективната критика и самокритика, Горбачов заявяваше, че в този смисъл разчита на външни сили и фактори. Към такива мерки може да се прибегне само, след като безуспешно е било опитано всичко останало. Няма обаче никакви данни, че Горбачов е предприемал някаква кампания за вътрешнопартийна критика и самокритика и че тя е претърпяла провал. А както многократно отбелязвахме досега, срещу него по начало не е имало никаква сериозна, организирана опозиция.

Стъпките, които Горбачов предприемаше и в тази насока най-малкото създаваха впечатлението, че Партията просто не е способна сама да се справи дори със собствените си проблеми. А това отново и отново удряше чувствително по авторитета й като управляващ и ръководен фактор в държавата и обществото. Особено откровено тази тенденция получи потвърждение и развитие на една от поредните срещи на тогавашния Генерален секретар с група писатели, състояла се през юни 1986 год. Според изследване на Джон и Каръл Джарърд с твърде показателно заглавие “В Съюза на съветските писатели” (изд. през 1990 год.), тогава Горбачов е заявил, че “очаква от писателите да започнат да играят ролята на институциализирана “лоялна опозиция” в политическия живот на страната.

Нещата изглеждаха така, като че ли този съветски ръководител боравеше с едно вече отдавна несъществуващо в живота, но на вид идеализирано от него и “съветниците” му разбиране за ролята на печатното слово и средствата за масова информация в условията на либерална демокрация.” Не е изключено тези “знания” и насока да са били почерпени от впечатления и срещи с представители на британския политически модел. Може добронамерено да се допусне, че “Горбачов ги е възприел като полезни в условията на провеждане на реформа в едно… социалистическо общество.” (75)

Така или иначе, през юли 1986 год. Горбачов заявява: “При нас няма опозиция и опозиционна партия. Как тогава можем да контролираме действията си? Да, чрез критика и самокритика – но най-вече чрез гласността.”

Още по-показателни от думите на Горбачов бяха конкретните му действия. Успоредно с призивите си за институциализиране на вътрешна опозиция в страната, той непрекъснато предприемаше и определено систематични стъпки

• за фактическо намаляване на ръководната и контролираща роля на Комунистическата партия върху медиите и,

• за предоставяне на последните в ръцете на откровени противници на социализма и социалистическите идеи.

Ключова роля явно беше призван да играе известният Александър Яковлев, още през 1985 год. назначен от Горбачов за Завеждащ Отдела за агитация и пропаганда към ЦК на КПСС (или “Агитпроп”). (76)

Създаден през 1920 год., този отдел практически олицетворяваше най-висшата власт по всички въпроси, свързани с работата на средствата за масова информация, а т.н. “Главлит”, функциониращ от 1922 год., пък беше съответното държавно звено, което осъществяваше цензуриращите прегледи, одобряваше и разрешаваше практически всички видове публикации и радио- и телевизионни предавания. Като ръководител на въпросния Отдел на ЦК и като един от най-приближените съветници на Генералния секретар, Яковлев разполагаше с изключителни властови възможности за осезаемо въздействие върху целия ход на развитието на “реформата”. По-нататъшният ход на събитията ще докаже, че това въздействие е било и изключително вредно и разрушително.

Яковлев е роден през 1923 год. Според книгата му “Съдбата на марксизма”, издадена през 1993 год. в САЩ от Йелския университет, той става член на Комунистическата партия по време на службата си във флота през Втората световна война. (Забележка: Йелският университет се счита за една от главните ковачници на цивилни кадри, намиращи впоследствие своето място било в ЦРУ, било в някое от другите възлови институции на САЩ. – Доп. пр.)

След войната завършва педагогически институт, а после започва кариерата си на партиен работник в гр. Ярославл. (77) През периода 1956-1960 години е редовен слушател и аспирант в Академията за обществени науки към ЦК на КПСС. През академичната 1958-1959 година е “дипломник” със “самостоятелна програма” в Колумбийския университет в САЩ. (В същия университет работи и най-активният Център за изследване на СССР и Източна Европа с дългогодишен “водещ експерт” и ръководител широко известния Збигнев Бзежински! – Доп. пр.)

След дипломирането си Яковлев започва работа в Отдела за агитация и пропаганда на ЦК. Към средата на 60-те години той възглавява секцията за радио и телевизия. През 1965 год. е вече Първи заместник-завеждащ целия пропаганден отдел. На този пост остава до 1973 год., когато е освободен след един доста показателен инцидент в работата му. Подробности за него научаваме от книгата на Джонатан Харис ”Обществената дейност на Александър Яковлев”, издадена от Центъра за изследвания на Русия и Източна Европа към Университета в Питсбург (САЩ) през 1998 год. (78)

Според Харис отстраняването на Яковлев от ЦК е било свързано с дискусията в ръководството на КПСС на някои аспекти на националния въпрос. “Затоплянето” в идеологическата и интелектуалната сфера от времето на Хрущов предизвика – особено в писателските среди - събуждане на настроения и възгледи, обобщавани, макар и от различни гледни точки и оценки, като “активизиране на руския национализъм”. По времето на Брежнев по този въпрос в Партията започнаха обсъждания и дебати, в които Яковлев играеше много важна роля. През 1973 год. той осъжда остро едно от теоретичните списания на Партията за недостатъчно критичен подход към тенденции и явления, които той определяше като прояви на “руския национализъм”. Тогава той заявява, че позицията му е продиктувана от необходимостта да бъде даден “отпор” на национализма от гледна точка на марксизма. В действителност обаче извънредно рязкото му отричане на “правото на съществуване на каквито и да било чувства, мисли, подбуди или настроения, свързани с националната принадлежност и националното самочувствие на хората напомняше по-скоро ранните възгледи на Бухарин, отколкото тези на Ленин.

Освен това, според твърде красноречиво озаглавеното изследване на Ицхак Брудни “Преоткриването на Русия. Руският национализъм и съветската държава през периода 1953-1991” (изд. през 1998 г.), още тогава позициите на Яковлев са били придружени – а и навярно продиктувани – от откровена симпатия към Запада. Той явно е считал, че Русия не може да се развива отделно от Запада, а руският национализъм “подклаждал” и “разпалвал” враждебно отношение към него. (79)

Всичко това тогава го е откроявало от – и дори противопоставяло на останалата част от ръководството на Партията по времето на Брежнев, поради което е взето решение да бъде изпратен на работа в чужбина. (!) Яковлев поискал пост в някоя англоезична страна и бил назначен за посланик в Канада, където прекарал 10 (десет!) години. Според изследването на Робърт Кейзър “Как Горбачов можа въобще да се “случи” (1991) това обстоятелство му дава изключителната възможност да придобие в много по-голяма степен непосредствени впечатления и опит от живота на Запад в сравнение с всички останали съветски ръководители. (80)

Горбачов се запознава лично с Яковлев по време на посещението си в Канада през 1983 год. За седмицата на визитата те са имали възможност да бъдат достатъчно време заедно и да разговарят насаме. Само месец след тази среща Яковлев е върнат в Москва, където е назначен за директор на Института за световна икономика и международни отношения, който традиционно играе изключително важна роля при формирането на стратегията и политиката на Съветския съюз в най-различни области.

Възходът на Яковлев след това е направо главозамайващ. През 1984 год. той става член-кореспондент на Академията на науките на СССР, а през 1985 год. Горбачов го назначава за ръководител на Отдела за агитация и пропаганда към ЦК на КПСС. Следващата година той е вече Секретар на ЦК по въпросите на пропагандата. При това, както единодушно изтъкват изследователите на политическата биография на Яковлев, неговата дума се е чувала не само по отношение на областите, за които е бил официално отговорен, но и особено по въпросите на външната политика. (81)

В качеството си на най-високопоставен партиен ръководител по проблемите на агитацията и пропагандата, Яковлев разгърна изключителна активност както за подмяната на ключовите фигури в тази област, така и за изменяне на основното съдържание и начините на работа в нея. На ръководни постове в различните творчески съюзи бяха поставени активни привърженици на Горбачов. Следвайки примера на своя “патрон”, Яковлев също призоваваше за “либерализиране” на културната сфера. Какво означаваше на практика това пролича, например, по време на Всерусийската републиканска среща на писателите през декември 1985 год., когато по внушение на Яковлев “винаги готовият” поет Евгений Евтушенко призова да бъдат вдигнати ограниченията за публикуване на забранени произведения.

По подобен начин през април 1986 год. на конгреса на Съюза на филмовите дейци Яковлев, този път лично, предложи за председател на Съюза своя личен познат и съюзник Елем Климов, който беше и избран. Яковлев успя да прокара и избирането на Кирил Лавров за председател на Съюза на театралните дейци. (Може би единственото, което не му се удаде през този период, беше да настани “свой човек” като ръководител на Писателския съюз на Русия.) (82)

Също така активна и в подобна насока беше и дейността на Яковлев по отношение на “Главлит” – другото традиционно важно звено за осъществяване на контрол в сферата на културата и средствата за масова информация на общодържавно равнище. Някъде в края на 1985 година и началото на 1986 година въпросното учреждение, без каквато и да било дискусия и обяснения, просто се отказа от дотогавашните си функции на “надзорник” на печатните издания в страната и прехвърли тези си задължения на главните редактори на съответните издателски къщи. Няма никакви данни този въпрос да е бил предварително обсъждан и в Политбюро. (83)

Извършената по този начин изключително важна промяна предоставя нови, наистина големи правомощия на непосредствените ръководители на печатните издания и издателствата. Едва ли без връзка с това, веднага след нея Яковлев предприе и истинска кампания по почти масово назначаване на проверени свои привърженици на ръководни постове в културата, като директори на издателства, главни редактори на важни вестници и списания и прочие. Като правило те бяха убедени противници на социализма, на ръководната роля, а и на самото съществуване на Комунистическата партия и смятаха, че са наложителни незабавни радикални действия в тази насока. Сред тях бяха, например, новите главни редактори на изключително популярното месечно литературно издание “Новый мир”, списанието “Знание”, ежеседмичното масово издание “Огоньок”, вестниците “Московские новости”, “Советская культура” и “Вопросы литературы”.

Освен тях на поста Завеждащ отдел “Культура” на ЦК беше назначен Юрий Воронов, а за министър на културата – Василий Захаров. (84) Юрий Афанасиев пък, който скоро щеше да стане привърженик на Борис Елцин, беше издигнат за Завеждащ Московския държавен исторически архив. Всичките тези хора изиграха изключително важна роля в разразилата се скоро след това изключително широка и яростна пропагандна и политическа кампания не само за “пълното разграничаване” от всичко, свързано с дейността и името на Сталин, но и за провеждането на такъв вид крайни “реформи”, които да оставят “зад борда” на политическия живот Комунистическата партия, нейните обществени функции и идеология.

Конкретните насоки и задачи, които през един или друг период е следвала и решавала практическата политика на т.н. “гласност”, са били определяни лично от Горбачов и Яковлев. Ролята на новоназначените от тях ръководители на културната сфера, на средствата за масова информация и на споделящите техните възгледи и намерения групи от интелигенцията, е била едновременно да подлагат на унизителна и компрометираща критика дейността на Партията и Правителството и да парират всеки опит за отговор или съпротива от тяхна страна. Като правило обвиненията в “сталинизъм” бяха най-често прилаганото и любимо средство в това направление. В издадената съвместно от Джон и Каръл Джарърд книга “В Съюза на съветските писатели”, авторите споделят, че още през втората половина на 1989 год. лично Яковлев е разрешил да бъдат публикувани в голям тираж мемоарите на Анастас Микоян, съдържащи критики по адрес на Сталин и ролята му през Втората световна война. (85)

Като официален повратен момент в новата политика на “гласността” и явен сигнал за откритото активизиране на антипартийната й и антисоциалистическа насоченост, беше възприета речта на Горбачов в Краснодар през септември 1986 год. В този, намиращ се сравнително близо до родния му Ставропол и твърде много наподобяващ на него южен руски град, той очевидно се е чувствал и достатъчно сигурен и спокоен, почти като “у дома си”. Речта беше пряко предавана по цялата страна от телевизията, което подсказва и за явно ключовото значение, което й е било придавано като на действие с програмен характер.

В нея “бюрокрацията в министерствата и консерватизма в Партията” бяха специално определени като “основни врагове и препятствия на “реформата.” В тази връзка тогавашният Генерален секретар заяви, че “Партията служи на народа, на хората и нейната ръководна роля не представлява някаква веднъж завинаги предоставена привилегия. Това днес напомням на онези, които са го забравили”. Тогава за пръв път Горбачов употребява и понятието “демократизация” и призовава за осъществяването й.

В съвместната си книга “Времето на промяната. Измененията в Русия през погледа на човека “отвътре” (1989 г.) Рой Медведев и Джулието Киеза отбелязват, че краснодарската реч на Горбачов е била възприета като истинска “сензация”. (86) Тя разтвори широко вратите за всякакъв вид критика като особено внимание се обръщаше на отрицанието на Сталин и на “сталинизма”. Всъщност, както на Запад, така и в СССР по времето на Горбачов, отрицателното отношение към Сталин беше просто едно първоначално необходимо прикритие за последващото отричане и на Ленин, и на целия социализъм като учение и вид обществена практика.

В тази връзка през 1986 год. започнаха да излизат и всички забранени преди произведения, съдържащи критики по адрес на Сталин и управлението му. Създаденият през 1984 год. филм на режисьора Тенгиз Абуладзе “Покаяние”, посветен на 30-те години, като начало беше показан в Москва пред ограничена зрителска аудитория. По мнението на Рой Медведев, самият факт на прожектирането пред публика на този филм, който се е харесвал и лично на Горбачов, е бил “по-скоро политическо, отколкото чисто културно явление, един своебразен “повратен” момент”. (87)

В московския Театър на Ленинския комсомол пък се състоя премиерата на пиесата на драматурга Михаил Шатров “Диктатурата на съвестта”, също известна с антисталинската си насоченост. (88) Независимо от възраженията на Егор Лигачов, Горбачов лично одобри публикуването на произведението на Анатолий Рибаков “Децата на Арбат”. (89)

Без да взема под внимание отрицателното мнение на Председателя на Съюза на писателите, ежемесечникът “Новый мир” обяви, че от 1987 год. ще започне да публикува също забранения в течение на близо три десетилетия роман на Борис Пастернак “ Доктор Живаго”. (90) Като показателен знак беше възприето и личното решение на Горбачов да прекрати заточението вън от Москва на известния “дисидент” Андрей Сахаров. (91)

Всички тези действия бяха моментално единодушно приветствани на Запад. По онова време акредитирания в Москва журналист-комунист от САЩ Майк Давидов беше едва ли не единственият (включително и в международното комунистическо движение), който – на фона на толкова гръмкия възторг и одобрение – щеше да отбележи, че “никога досега в историята една управляваща партия не е предавала сама средствата за масова информация в ръцете на сили, готвещи се да унищожат както самата нея, така и държавата, която тя ръководи. Това направиха единствено водачите на КПСС в СССР по времето на Горбачов”. (92) (“Перестройката”, 1993 г.)

След ХХVІІ конгрес Горбачов се отклони окончателно от пътя на Андропов и вижданията му за промени във вътрешнопартийния живот, стила и метода на ръководство и строеж на Партията. Както в случая с “гласността”, така и по тези въпроси Горбачов очевидно доста умело прикри отдалечаването си от първоначално обявения курс с такава енергична и многословна риторика, че истинските цели и последствия от “завоя” започнаха да приемат някакви по-ясни очертания едва през 1987 год.

Според изследванията на историка Грейми Джил “Краят на еднопартийната система” (1994), както в самата Партия, така и вън от нея по онова време е съществувало едно почти единодушно споделяно мнение, според което тя има сериозни организационни проблеми. За такива са били считани, например, сервилността, подмазването и нагаждачеството, кадровата политика, основаваща се на личната преданост спрямо по-висшия ръководител, покровителството и особено засилващата се корупция в редица национални републики.

Почти в духа на начина на мислене на Андропов, Горбачов първоначално също заявяваше, че за преодоляването на всички тези отрицателни явления е необходимо повишаване на взискателността, дисциплината и прозрачността при разглеждането и общественото отразяване на всичко, ставащо в Партията и държавата. В този смисъл и ХХVІІ конгрес на Партията прие нов Устав, даващ възможности за по-голяма откритост, повече критика и самокритика, по-голяма отчетност и отговорност, повече колективизъм.

Вместо да върви по пътя на прилагането в живота на взетите от Конгреса решения и да се възползва от повишените възможности за действие, които те предоставяха, през септември 1986 год. Горбачов най-неочаквано пое по един съвършено различен курс като призова Партията “да се преустрои”. Това беше наистина неочаквано, тъй като постановката на Конгреса бяха за преустройка на обществото и укрепване на Партията. В този момент се появиха вече и първите признаци на недоволство и несъгласие от страна на най-различни партийни структури и редови членове по места. (93)

Успоредно с анализираните по-горе стъпки в областта на вътрешната политика и идеологията, Горбачов започна и някои ”колебливи” инициативи на международната арена. Както в другите направления, така и тук, първоначално не се забелязваха някакви резки различия с основните принципи и цели на дотогавашната съветска политика. Поне до 1987 год. и дори известно време и след това, важно място в нея продължаваше да заема, например, подкрепата на народите, борещи се за национално освобождение. И все пак, независимо от факта, че поне концептуално не се забелязваха някакви значими отклонения или промени, определени “придвижвания” в тази насока явно са ставали.

Първите забележими сигнали за това, както и в другите сфери на обществено-политическия живот, отначало се проявяваха изключително в областите на терминологията и риториката. В първите си програмни речи през април 1985 год. Горбачов без намек за какъвто и да било компромис заклейми империализма за опасното изостряне на международното напрежение и за неговите подривни действия против социалистическите страни. Само до края на есента същата година обаче думи като “империализъм”, “капиталистически страни” и “национално освобождение” просто започнаха да изчезват от изявленията и речите на Горбачов, макар че, разбира се, те все така продължаваха да съществуват в реалния свят. (94) Това много ясно личи както в подготвителните документи, така и в самите материали на ХХVІІ Конгрес на КПСС, състоял се през 1986 год. В Политическия доклад на новоизбрания Генерален секретар терминът “империализъм” се споменава само веднъж във връзка с положението в Афганистан. (95) А скоро след това в явно “програмния” си материал “Перестройката – нов начин на мислене за нашата страна и за целия свят” (1987 г.) Горбачов вече формулира тезата, че “новото мислене” налага “деидеологизацията” на външната политика. Според него това предполага заменянето на понятията, свързани с класовата борба, солидарността, потисничеството и експлоатацията с идеите за “определящото значение” на “вечните човешки ценности” на мира и сътрудничеството. (96)

На времето Ленин беше определил същността на десния опортюнизъм като отстъпление и отказ от основните принципи - и преди всичко от тези на класовата борба – в името на постигането на някакви временни придобивки. Това предполага и допускането на ненужни отстъпки и компромиси с класовия враг с надеждата за намиране на “по-бързи и по-леки начини за постигане на напредък в посока към социализма.

Първоначално извършените от Горбачов терминологични и риторически изменения в тази насока бяха последвани и от съвършено конкретни практически стъпки в областта на външната политика. Те започнаха с редица инициативи “в подкрепа на мира и разоръжаването” – или поне така се възприемаха те тогава. Някои от тях като че ли просто “поразяваха” със своята “смелост” и с впечатляващо “новаторския” подход. Така например, Горбачов едностранно преустанови съветските ядрени опити и намали количеството на практически неуловимите ракетите за среден радиус на действие, насочени към цели в страните от Западна Европа. Той положи усилия за “размразяване” на отношенията между СССР и САЩ като се срещна с Рейгън в Женева. Пак от него бяха направени и направо “радикалните” предложения за съкращаване на половина на стратегическите въоръжения, които изпълнява едностранно.

От една страна всичките тези инициативи в определена степен наистина водеха до отслабване на международното положение и популяризираха Горбачов в много страни. За някои хора – особено извън стените на Кремъл – този процес съдържаше обаче и редица обезпокояващи моменти. Те бяха свързани най-вече с обстоятелството, че отстъпките на Горбачов пред САЩ се вършеха най-вече едностранно, при което СССР не получаваше абсолютно нищо в замяна.

Към началото на 1986 год. обезпокоителните тенденции към едностранни отстъпки на СССР спрямо САЩ придобиха нови форми и измерения. И това стана в период, когато след 1981 год. администрацията на Рейгън рязко повишаваше военните разходи на САЩ. В същото време тя обаче размахваше на бял свят едно най-малкото странно, но външно като че ли доста примамливо предложение, известно под названието “нулев вариант”. На практика той предлагаше СССР да премахне ракетните си съоръжения в Европа в замяна на обещанието, че САЩ няма да разполагат свои нови ракети там в бъдеще.

Всъщност, ставаше дума за едно съвсем преднамерено, обмислено налагане на едностранни отстъпки от страна на Съветския съюз без каквито и да било съкращения на съществуващите съоръжения на САЩ и западноевропейските им съюзници.

На практика “нулевият вариант” беше едно чисто пропагандно предложение, което фактически не предлагаше нищо на съветската страна, но се опитваше да убеди световното обществено мнение, че администрацията на Рейгън уж “искрено” се стреми към мир. Навярно за голямо учудване на САЩ обаче, скоро след встъпването си в длъжност Горбачов оттегли дотогавашната съветска отрицателна позиция спрямо рейгъновия “нулев вариант”. (97) В публикуваното програмно изявление на Генералния секретар пред Пленума на ЦК на 16 януари 1986 год. за основните направления на политиката през следващата година, се прави предложение за пълното премахване на ядрените оръжия до 2000 год., като същевременно се приема “нулевия вариант” на Рейгън. (98)

Ако Горбачов се беше спрял само до тук и вследствие на предложението му беше започнат нов кръг от преговори, който да доведе и до съответни отстъпки от страна на САЩ, може да се предположи, че тези негови инициативи са имали, все пак, и определени положителни резултати. В продължение на девет месеца след едностранното оттегляне от съветска страна на предишната й отрицателна позиция спрямо “нулевия вариант” нямаше обаче абсолютно никаква паралелна, адекватна реакция от предполагаемите “партньори”. Нищо не спомена по този въпрос и самият Рейгън по време на следващата среща на високо равнище с Горбачов в столицата на Исландия Рейкиявик. Имаше единствено множество обещания без каквито и да било практическа обвързаност и значение. По никакъв начин, разбира се, не можеше да става и дума за някаква промяна в намеренията на САЩ да продължават своята “Стратегическа отбранителна инициатива” (т.н. ”Звездни войни”). (99)

Към края на 1985 и началото на 1986 година се забелязаха и първите симптоми за оттегляне на Горбачов от дотогавашните позиции на СССР спрямо Афганистан. Както е известно, през 1979 год. съветското правителство взе решение да се отзове на неколкократните молби на съществуващото от една година в тази страна законно правителство на Народно-демократичната партия на Афганистан (НДПА) за оказване на непосредствена помощ за отблъскване на засилващите се нападения от страна на враждебните въоръжени групировки, организирани и ръководени от ЦРУ.

В усилията си да реши проблемите и намери път за модернизирането на една от, може би, най-бедните и изостанали страни в света, НДПА беше извършила поземлена реформа, предоставяща значителни части от именията на едрите земевладелци на останалите селски слоеве. Бяха предоставени и граждански и други права на жените. Предприета беше и кампания за ограмотяване на неграмотните, възлизащи над 90 % от населението на страната.

Тези мерки от страна на правителството обаче почти незабавно се сблъскаха с яростната съпротива от страна на феодалните едри земевладелци и военните им групировки. Обнародваните през 1981 год. “Документи, факти, доказателства и репортажи за истинското положение в Афганистан”, допълнително потвърдени в публикуваното през 2001 год. изследване на Филип Боноски за “Тайната война на Вашингтон в Афганистан” (100), проследяват изключително точно и подробно развитието на събитията в тази насока.

С демонстративна жестокост са били избивани учителите, които са преподавали на момичета. Вече съществуват достатъчно и най-красноречиви доказателства за това, че с подобни и други действия на контра-революционните банди, ръководени и финансирани от ЦРУ на САЩ, съвършено съзнателно се е вървяло към предизвикването на по-широкомащабна съветска въоръжена намеса. По-късно Збигнев Бзежински, съветникът по националната сигурност на тогавашния президент на САЩ Джими Картър, нееднократно ще заявява, че “ние с пълното знание и съвсем преднамерено се стараехме да засилим вероятността от навлизане на Съветите в Афганистан”. Това е цитат от публикуваното през ноември 2001 год. в Ню Йорк изследване на Панкадж Мишен под твърде характерното заглавие “Как, всъщност, беше “направен”Афганистан”. (101) (В годините след разрушаването на СССР и системата на социализма, в редица свои книги, интервюта и изказвания Бзежински също нееднократно възхвалява себе си и тогавашните си ръководители за решаващия им “афганистански принос” в тази насока. – Доп. пр.)

В издадената през 1998 год. от Университета в Принстън (САЩ) книга на Сари Менделсън “Промените в идеите и политиката, както и съветското изтегляне от Афганистан” истинската роля на ЦРУ за развитието на събитията в тази страна се окачествява като “най-голямата му секретна операция за целия период след края на Втората световна война”. (102) Предвид всичко това, очевидно оправдана и справедлива е била и политиката на съветското правителство както при Брежнев, така и при Андропов и Черненко, последователно разглеждаща помощта за Афганистан като закономерна проява на интернационална солидарност срещу намесата на “дългата ръка на империализма”. (103)

Интересното е, че в месеците непосредствено след идването си на власт през април 1985 год. Горбачов взема мерки за засилване на съветското военно присъствие в Афганистан. Затова научаваме от книгата на Джери Хю “Демократизацията и коренното променяне на СССР, 1985-1991 год.” (издание на Брукингския институт за стратегически изследвания във Вашингтон през 1997 год.), когато той ползва информация от непреведените в чужбина “Мемоари” на последния ръководител на съветското разузнаване Владимир Крючков. (104)

Още през есента на 1985 год. обаче отново Горбачов започна да дава сигнали и за възможното оттегляне на съветските ангажименти към Афганистан. За пръв път за това беше заявено по време на срещата му “на високо равнище” с Рейгън в Женева. (105) Тази тенденция намери продължението си и по-късно – през февруари 1986 год. – в хода на работата и на ХХVІІ Конгрес на КПСС. В Доклада и изказванията си пред Конгреса Горбачов, от една страна, отново обяви империализма за главен виновник за възникването на конфликти и конкретно за събитията в Афганистан. Заедно с това обаче в тона му се забелязаха и някои пораженчески нотки, нещо въобще неприсъщо за висш съветски ръководител. Така, за разлика от предшествениците си, той определи Афганистан не като жертва на империализма и империалистическата агресия, а като “кървяща рана”. (106)

“Истинският, видим завой” в отношението към Афганистан се прояви обаче най-вече по време и след срещата с Рейгън в Рейкиявик през октомври 1986 год. Тогава очевидно Горбачов и съветниците му бяха възприели позицията, че за постигането на какъвто и да било положителен отговор от страна на САЩ по въпросите за контрола над въоръженията ще е необходимо пълно изтегляне от Афганистан. Според едно предположение на Сара Менделсън, работила по-късно върху материали от съветските архиви, възможно е затова да е допринесла по-скоро промяната на общественото мнение вътре в страната, отколкото някакво забележимо поражение или неуспех на бойното поле. По-вероятно е обаче най-близко до истината да е друго нейно заключение, според което главната причина за това толкова външно неочаквано рязко решение да е било именно личното убеждение на Горбачов, че за успеха на неговата “перестройка” е необходима обстановка на “благоприятно международно сътрудничество”. Цената на неговото постигане беше оттеглянето от Афганистан. (107)

Така, на заседанието на Политбюро от 13 ноември 1986 год. Генералният секретар заявява: “Ние вече от шест години водим война в Афганистан. Ако не променим подхода и политиката си, ще трябва да останем там още двадесет или тридесет години”. (108) Това положи началото и на официални разговори и обсъждания по този въпрос както в съветските политически среди, така и с другите заинтересовани страни и фактори. Още през следващия месец Горбачов информира афганския ръководител Наджибула, че през 1988 год. Съветския съюз ще започне изтегляне на войските си от страната. Дори и тогава все още не изглеждаше, че нещата ще заприличат на пълната и едностранна капитулация, която щеше да настъпи през 1987 год. Още съществуваха, например, настроения и очаквания, че едно подобно действие от съветска страна непременно ще бъде договорено и “компенсирано” и от някаква сходна стъпка на “изтегляне” от страна на САЩ, изразяващо се в прекратяване на подкрепата за антиправителствените сили, гарантиране на неутралитета и неприкосновеността на Афганистан и прочие.

Според Яковлев (цитиран в споменатото изследване на Менделсън), още след международното оповестяване на намеренията си, Горбачов вече е бил взел решението да блокира всякакъв вид опозиция или дори склонност към размисли по повод целесъобразността на едностранното изтегляне от Афганистан с помощта на потвърдилото ефикасността си средство на “гласността” – в неговото разбиране на съдържанието и практиката й. (109) Така че, както недвусмислено прави, в края на краищата, основното си заключение и самата Менделсън, нито военно поражение, нито някакъв особено силен натиск от страна на общественото мнение, нито каквито и да било други съображение от морален или хуманитарен характер, са били причините, предизвикали и тези промени на съветската политика. Тя е била предопределена, всъщност, изключително и преди всичко от решенията на Горбачов да жертва идеите и делото на международната солидарност пред “олтара” на “перестройката” си.

Но нека припомним отново, че въпросните промени в международната, вътрешната и идеологическата политика не настъпиха изведнъж. Макар още през есента на 1985 год. да се появиха определени признаци за нещо “друго”, едва ли някой тогава би могъл да предвиди истинските размери на отстъпленията, пораженията и бедствията, които щяха да настъпят само след един толкова кратък период от време. Нещо повече, почти невероятно изглежда всичко това дори днес, ако се опитваме и по един, вече чисто ретроспективен начин, да обясним такъв подобен развой на събитията. А тогава, през 1985 год., беше съвсем неясно накъде, всъщност, върви Горбачов.

Видимите сигнали и впечатления за това бяха обикновено доста неясни и противоречиви. В края на краищата, и самият Горбачов все още говореше както за възраждане на ленинизма, така и за усъвършенстване на социализма. Той заявяваше също, че няма никакви намерения нито да ревизира, нито да се отказва от идеологията на социализма, а просто да я “приспособи” към новите условия в света. Нещо повече, според издаденото през 1999 год. в Южна Африка изследване на Владимир Шубин “Африканският национален конгрес (АНК) – гледан от Москва”, след обявяване на намерението си да се изтегли от Афганистан Горбачов дори засилва съветската помощ и подкрепа за борбата на АНК.

Също показателно е, че промените и завоите на Горбачов надясно бяха предприети първоначално в областта на идеологията, вътрешната политика и международната дейност. Очевидно там той можеше да разчита на по-голяма степен на самостоятелни действия, независими от евентуална намеса на други партийни, държавни или обществени фактори, сили или структури. В икономиката подобни промени започнаха през 1986 год. Безспорно “най-хлъзгавите” проблеми в инициативите на Горбачов и екипа му в икономическата сфера бяха свързани с предвижданото от тях орязване на функциите и значението, първо, на системата за единно икономическо планиране и второ, на обществената и държавна собственост.

На ХХVІІ партиен конгрес той се обяви за разширяване на самостоятелността на предприятията, като подчерта, че целта е те да поемат “цялата отговорност” за управлението на работите си в името на повишаване на ефикасността и печалбите. Според него централните органи на икономическия живот не следваше повече да се занимават с проблемите на ежедневната дейност, а да се концентрират върху въпросите на дългосрочното планиране и внедряване на постиженията на научно-техническия прогрес. Всяко отделно предприятие получаваше правото да продава онази част от продукцията си, която му остава след погасяването на съответните планови задължения. Фондът “Работна заплата” също се обявяваше за прерогатив на самите предприятия, като при това обемът му се поставяше в зависимост изключително от стойността на продадената продукция. Успоредно с намаляване на функциите на централните органи за планиране се предвиждаше прехвърляне на голяма част от тези функции върху съответните звена на републиканско, регионално, градско и областно равнище. Освен това Горбачов уверяваше Партийния конгрес, че колкото и радикални да изглеждат всичките тези промени, те по никакъв начин няма да засегнат “първостепенната важност на общонародните интереси”. Той също подчерта, че всичко това предполага единствено промени в “методите на работа” и в никакъв случай не представлява “отстъпление от принципите на планово управление” на икономиката.

В същата тази реч пред Конгреса Горбачов фактически “разтвори вратите” обаче за съществуването на различни форми на недържавна собственост и дори на напълно частни предприятия. Той говореше, че “кооперативните форми на собственост далеч не са изразходвали възможностите си в условията на социалистическото производство” и призоваваше да бъде оказвана максимална подкрепа за създаване и развитие на “кооперативни предприятия”.

Всичко това можеше да бъде напълно вярно и полезно, ако ставаше дума за истински кооперативи. Оказа се, че Горбачов е имал предвид обаче формирането на чисто частни предприятия, нещо, което едва ли е съвпадало с разбиранията на по-голямата част от делегатите на Конгреса. Все в този дух Генералният секретар изрази определена степен на открити симпатии дори към частните предприятия от “втората икономика”, като заяви, че ”не следва да позволяваме да пада никаква сянка върху онези, които с честен (!) труд изкарват допълнителни доходи”. (111)

Отново в привичния си стил той се предпази от евентуални критики, като моментално заклейми “нетрудовите доходи” на оня паразитен слой нарушители, които крадат от социалистическата икономика, вземат подкупи и развиват “свой, различен, собственически начин на мислене, действия и живот”. Генералният секретар обяви също, че “укрепването на социализма е висшата цел и мерило” за хода на “реформата”. (112) Фактически, по този начин обаче той прикриваше истинския смисъл на инициативите си в полза на частната собственост, като доста умело ги “замъгляваше” и “размесваше” и с други вече чисто манипулативно обявявани намерения, формулирани при това с изключително лицемерен и двуличен език.

Естествено беше да се очаква, че противоречията, заложени още при самото формулиране пред Конгреса на основните виждания за целите и хода на икономическата “реформа”, ще се проявят с още по-голяма сила и при опитите за осъществяването й на практика.

От една страна, Горбачов подкрепи приемането на Закон за санкциониране на нетрудовите доходи и създаване на нова Държавна агенция по контрола на качеството на продукцията.

От друга страна обаче, Генералният секретар предприе и три изключително важни инициативи за “либерализация” на икономиката, които, всъщност, бяха фактическа подкрепа на частната стопанска дейност.

През август 1986 год. той разрешава пряка външноикономическа дейност на държавните предприятия, които получаваха право да правят капиталовложения в чужбина.

През октомври - по негово нареждане – беше узаконен един тип “производствен кооператив”, който, всъщност, не беше нищо друго освен прикрита форма на съществуване на частни предприятия.

През ноември пък отново той обяви за определено разширяване на разрешените мащаби на частната икономическа дейност.

В изследването си “Разрушителната самостоятелност. Историческата роля на подмолната икономика в Съветския съюз”, публикувано през 1998 год. в Сборника под редакцията на Стивън Ф. Коен “Тунелът в края на светлината”, Грегъри Гросмън твърди, че пълният смисъл и значение на тези решения са станали ясни едва през 1987 год. и след нея. Още в момента на вземането им са се проявили обаче поне три съществени последствия от тях.

1/ Разрешенията за икономическа дейност в чужбина “се превръщат в своебразен “рог на изобилието”, по който извън страната изтичат трудно въображаем брой милиарди долари току-що приватизиран капитал.

2/ Т.н. “кооперативи” пък в огромна част от случаите се оказват “узаконени” средства за ограбването на държавните предприятия на “входа” и “изхода” на дейността им.”

3/ Законът за частната стопанска дейност на практика служеше повече за прикриване и фактическо насърчаване на по-нататъшното разрастване на незаконната “сенчеста” икономика, отколкото за подкрепяне на законно основани малки предприятия. (113)

В социологически план пък всичко това водеше до разрастване и засилване на породения от “втората икономика” дребнобуржоазен обществен слой. За сравнително кратко време този слой ще успее да “приобщи” към частнособственическите интереси и значителна част от официалната, легална икономика, както и от апарата на управляващата партия. По този начин нарочно или несъзнателно, действията на Горбачов съществено допринасяха за разширяването на социалната база на една последваща политика, непосредствено ориентирана към възстановяването на капитализма.

Тази, външно като че ли противоречива, а, всъщност – по-вероятно, доста умело тактически построена политика на Горбачов в съчетание с почти единодушното желание за реформи както сред ръководството, така и сред редовите членове на Комунистическата партия, обяснява защо през първите две години на управлението на Горбачов нямаше дори вербална лява опозиция срещу действията му. Еволюцията на отношението към него на Егор Лигачов, тогава втория човек в Партията, е показателна колко бавен, вътрешно противоречив, дори и нерешителен е бил процесът на оформяне на критика отляво на онова, което отначало почти плахо, а с течение на времето – все по отявлено и открито – е вършил тогавашният Генерален секретар.

Лигачов е роден в Сибир през 1920 год. Израсъл е във важния индустриален и научен център Новосибирск, където баща му е работил в завод. Завършва Институт за авиационно инженерство в Москва, след което отново се връща в Новосибирск. През годините на Втората световна война работи в авиационен завод, произвеждащ изтребители. Встъпва в Комунистическата партия през 1944 год., а през 1959 год. е вече ръководител в комитет на КПСС в Новосибирск. От 1961 до 1965 год. е на работа в ЦК на КПСС в Москва, след което, по собствено желание, става ръководител на Областния комите на Партията в сибирския град Томск. Там работи в продължение на 17 години.

Показателно при Лигачов е, че той никога не е бил съгласен с явно преувеличените интерпретации на времето на Брежнев като за период на застой и стагнация. Той винаги с гордост говорел за постигнатото в Томск и областта през онези години. “Аз просто строях социализма” – счита той, - “а такива като мен имаше милиони други.” Историкът Стивън Ф. Коен, един от наистина добрите познавачи на Съветския съюз, описва Лигачов от онези години по следния начин: “Винаги уравновесен, уверен в себе си, извънредно трудолюбив, въздържател, човек на семейството си, за когото никога не се бяха чували никакви скандали, Лигачов правеше изключително много за модернизирането на промишлеността и селското стопанство в областта. Той създаваше нови предприятия, но и запазваше историческите дървени постройки в района. Помагаше и подкрепяше развитието на изкуствата, но и никога не оставяше на заден план и винаги беше готов да защитава единството, интересите и ръководната роля на Партията, ако това се окажеше необходимо.” (Такава характеристика на Лигачов дава Стивън Ф. Коен в написаното от него въведение към книгата на Лигачов “В горбачовския Кремъл”, издадена през 1993 год. в Ню Йорк.) През 1983 год. тогавашният Генерален секретар Андропов го извиква в Москва, където по-късно, както и Горбачов, става един от реформаторско настроените членове на Политбюро. (114)

По време на първия етап от реформите Лигачов се представя като безспорно най-подготвения и убеден ленинец от всички тогавашни висши ръководни дейци на КПСС. В качеството си на Секретар по кадровата политика той заемаше втората позиция в Партията след Горбачов. Първоначално Лигачов поддържаше общия ход на започнатите от Горбачов реформи, тъй като искрено смяташе, че както Партията, така и страната отдавна очакват и се нуждаят от промени. Освен това, както и много други, той беше убеден, че по този начин просто ще бъде възобновен започнатия от Андропов курс, на когото той така и остана верен последовател.

Ентусиазираното му отношение към реформите обаче явно му попречи навреме да усети десните отклонения в политиката на Горбачов. Нещо повече, понякога и той самият вземаше участие при осъществяването на някои от тях, за което по-късно, разбира се, горчиво съжаляваше. Така например, той помогна за главен редактор на сп.”Огоньок” да бъде избран В. Коротич, който впоследствие се оказа един от най-активните проводници и пропагандатори на антипартийната линия в страната. По-късно Лигачов ще признае, че дълго време така и “не е разбирал” защо именно средствата за масова информация е трябвало да “ускоряват” и “тласкат” “реформата”. Едва след 1986 год. той си дава сметка, че предоставянето на властта на Яковлев върху медиите “очевидно беше голяма грешка”. (115)

Така или иначе, към края на 1986 год. “реформите”, предприети от Горбачов наподобяваха или “двуликия Янус”, гледащ едновременно и наляво, и надясно, или пък – просто наистина имаха “две лица”, обърнати с едното уж наляво, а с другото – маршируваха бодро надясно. През този период имаше и неуспехи, но имаше и начинания, възприемани като обещаващи. Независимо от всички неясноти относно крайните цели и общия ход на промените, Горбачов продължаваше в общи линии да се радва както на подкрепата на членовете на Политбюро, така и на популярност сред масите.

През декември обаче избухва съвсем неочаквана криза, предизвикана от прояви на национален екстремизъм в Казахстан. Това явно предвещаваше и други още по-сериозни проблеми, а и подсказваше за наличие на несъмнени слабости у самия Горбачов. Една от тях беше свързана с твърде пренебрежителното му отношение към националните чувства и интереси на съюзните републики от периферията. Може би, вследствие на произхода си от руската провинция, по думите на историчката Елен Д’Анкос в книгата й “Краят на Съветската империя” (изд. 1994 г.) той “обръщаше твърде малко внимание на националната чувствителност и твърде леко пренебрегваше съществуващите още от 1956 год. правила и законно оформени норми за национално представителство на общосъюзно партийно и правителствено равнище.

Ако при Брежнев в Политбюро имаше трима членове с неруска националност – ръководители на съответни национални съюзни републики – то при Горбачов имаше вече само един – Щчербицки от Украйна. Пак при Брежнев представители на мюсюлманските републики от Средна Азия и Кавказ, а така също на Грузия и на две славянски съюзни републики – Украйна и Белорусия, бяха пълноправни членове или кандидат-членове на висшите партийни органи. При Горбачов хората от мюсюлманските републики и от Казвказ просто изчезнаха от Политбюро.” Освен това никой “на върха”, освен Шеварнадзе, нямаше някакъв особен опит от работа в периферните и погранични републики. Според Д’Анкос, това караше последните да се чувстват “пренебрегнати и дори – мразени и презирани”. (116)

Разбира се, проблемите в Казахстан не започнаха с Горбачов и при него. С течение на времето там, както и на други места, постепенно се бяха натрупали редица фактори и причини, пораждащи чувства за несправедливост и оскърбление. Процесите на вътрешната миграция в рамките на целия Съюз с годините бяха превърнали казахите в своебразно “малцинство”, възлизащо на 40 % от населението на собствената им република. Също така далеч не съвсем благополучно се развиваше и политиката за издигане и развитие на местни ръководители и за установяването на равнопоставеност между двата езика – казахския и руския – на официално и държавно равнище.

Независимо от полаганите в тази насока усилия, руският така си и остана езикът на обществения живот.

Всичко това не можеше да не накара някои от казахите да започнат да се чувстват като “чужденци” в собствената си страна. Но ако такива или подобни настроения и наслоения бяха постепенно подготвяли “запалителната смес”, то Горбачов лично поднася “запалената факла” към нея. Той просто или беше неспособен, или отказваше да разбере важността на националния въпрос. Така докрай си остана глух и безразличен към националните чувства на хората. Няколко месеца преди събитията в Казахстан, той не спомена дори дума в Доклада си пред ХVІІ Конгрес на Партията за наличие на проблеми, породени от етнически различия или чувства за неудовлетвореност и недоволства, свързани с тях. Вместо това, според Д’Анкос, той прибягна единствено до хвалебствена риторика”.

В условията на съществуваща и поощрявана “гласност”, едно подобно отношение от страна на Генералния секретар не можеше да остане незабелязано и да не се превърне в обект на критики. Така например, след като беше вече подменил поне половината от членовете на ЦК на Комунистическата партия в Казахстан, през декември 1986 год. Горбачов реши да замени и етническия казах Динмухамед Кунаев, дотогавашен Първи секретар, с руснака Генадий Колбин, който при това нямаше никакъв опит от работа в Казахстан.

Това беше или огромна грешка или някаква предварително обмислена провокация от много голям мащаб. В резултат поне 10,000 студенти и други граждани на столицата Алма Ата излязоха на улицата, скандирайки лозунги от рода на “Казахстан за казахите и само за тях!” Бяха нападнати редица обществени сгради и зданието на Комитета на Партията. Вълненията бяха потушени с помощта на армията.

Според Д’Анкос обаче Горбачов така и не прави абсолютно никакви изводи от това, предизвикано от него най-голямо етническо вълнение в цялата дотогавашна история на СССР. Нещо повече, всички негови речи и публични изказвания и след събитието “неизменно показваха дълбоката му несигурност и безпокойство от всичко, отнасящо се до националния въпрос. Понякога те достигаха дори до неспособност да схване и най-елементарното значение на фактите”. (117)

Безбройните парченца стъкла от изпотрошените витрини и прозорци, застлали улиците на Алма Ата като че ли по един символичен начин отразяваха многото въпроси и проблеми, които все по-често пораждаше курсът на “реформите”, налагани от Горбачов. След като на практика се оттегли от линията на Андропов, той фактически се отдаде предимно на дълги и голословни “проповеди” за “революционни промени”, без в тях да личи каквато и да било ясна идея или добре обмислен план.

Постепенно той започна все повече да се слива с вече добре известната от историята реформаторско-ревизионистка традиция в Партията, водеща назад към идеите и делата на дейци като Бухарин и Хрущов. По времето на Горбачов идеите на тази традиция изразяваха интересите най-вече на определена част от интелигенцията и на секторите на стопанския живот и апарата на Партията, които бяха свързани с “втората икономика”.

С течение на времето Генералният секретар все повече започваше да изхвърля и да се избавя ставащия му все по-ненужен баласт на идеите на класиците на марксизма-ленинизма. Разбира се, той вършеше това не изведнъж и пряко, а в присъщия му стил, ту привидно балансиращ, ту колебаещ се и лъкатушещ, почти винаги двуличен и лицемерен и криещ се зад най-разнообразни риторически маневри.

Изпитаните от практиката на Комунистическата партия и повече от половинвековния опит на социалистическо строителство подходи и методи на критиката и самокритиката и на класово-партийното ръководство и контрол върху средствата за масова информация, бяха заменени с заимствани от западния “либерализъм” модели. Главно място в тях заемаше формулираната и организирана от самия Горбачов “нова политика на гласност”, чрез която той фактически налагаше на цялото общество свои еднолични виждания, мнения и решения.

В областта на външната политика не само бяха пожертвани принципите на класовата борба и международната солидарност, но и положителните резултати от политиката на поддържане на равнопоставеност и паритет във всички области на военно-стратегическото противопоставяне и международните отношения, постигнати с неимоверни усилия и саможертва от страна на всички съветски народи. Вместо тях беше провъзгласено неясното “превъзходство” на някакви “вечни и непреходни общочовешки ценности”, служещи преди всичко за “оправдание” на една безкрайна поредица от едностранни и с нищо некомпенсирани отстъпки.

Икономическите “реформи” на Горбачов пък все по-определено започваха да клонят към отказ от съществуващата социалистическа стопанска система с единно икономическо планиране и обществена форма на собственост. Отначало се обявяваше, че става дума за “преход” към по-голяма “самостоятелност” на отделните предприятия и активизиране на кооперативните форми на стопанска дейност. Постепенно обаче ставаше все по-ясно, че фактически се върви към все по-пълното утвърждаване на частната собственост, на неограничаваната от нищо “свобода на пазарните механизми” и на извеждането на водещи позиции в обществения живот на “втората икономика” (вместо нейното потискане, както първоначално се обещаваше).

При това, както коментира и Антъни Д’Агостино в изследването си “Революцията на Горбачов” (изд. 1998 год.), в случай на възражения, опозиция или неуспех, Горбачов като правило е реагирал по един изключително рискован начин, който накратко може да се охарактеризира като “бягство напред”. (118) Това, всъщност, е бил изключително опасен и непредсказуем курс, още повече, че “напред” фактически все по-често и по-определено се оказва надясно.

Събитията в Алма Ата бяха само едно предупреждение колко пагубни и значителни могат да бъдат мащабите и последствията от един подобен курс.