Ето как описва в книгата си “Крахът на една еднопартийна система” (1994 год.) някои от основните си впечатления от този период изследователят Грейми Джил:
“През 1989 год. получиха потвърждение и най-лошите страхове и опасения на онези, които не очакваха нищо добро от промените, установени в решенията на ХІХ Общосъюзна конференция на КПСС от месец юни 1988 год. Вследствие на нея и “политическите й реформи” Партията и ръководството й повече не контролираха нещата в страната. От края на март 1989 год. те само реагираха на вече станалото, като единствено се стараеха да се приспособят към хода на събитията. А те продължаваха да се развиват с наистина неподлежащи на контрол мащаби и скорост, като при това явно се задействаха и ръководеха от политически сили и фактори, различни както от самата партия, така и от формалните й лидери.” (1)
“По това време нямаше вече почти нито един сектор на обществото и стопанската му система, който да не беше проникнат, и фактически подчинен от силите и структурите на “втората икономика” (Станислав Меншиков, “Катарзис или катастрофа? Какво става със съветската икономика” (1990 год.) (2)
Дори Рой Медведев, един от най-близките сподвижници на Горбачов, пише в книгата си “Русия след съветската ера” (изд. 2000 год.) от известния и със съветоложкия си институт Колумбийски университет на САЩ, че “през 1991 год. масите се стремяха и очакваха преди всичко подобряване на материалното им състояние. Ето защо те се обявяваха против фактическия диктат и привилегиите на партийните бюрократи и поставиха искания за повече свобода и демокрация. Естествено беше привържениците на Елцин да издигат лозунги: “Долу Горбачов!” или “Долу КПСС!”
Никъде обаче не се появиха лозунги от рода на “Да живее капитализма!” и “Цялата власт – на буржоазията!” (3)
След като се справи с основните си противници в ръководството на Партията, през последните три години на “перестройката” – от 1989 г. до 1991 г. – Горбачов предприе съдбоносни промени в структурите и цялостния облик на СССР поне още в следните пет направления.
Преди всичко той окончателно унищожи дотогавашната ръководна роля на КПСС в обществото и я превърна в обикновена парламентарна партия.
Второ, беше разрушена основаната на обществената собственост планова икономика. КПСС беше изцяло отстранена от стопанското ръководство и се пое курс към пълно установяване на “пазарна икономика”. Предприе се широка “приватизация” на държавните предприятия. Всячески се насърчаваше и улесняваше разрастването и настъплението на “втората икономика”.
Трето, продължи пълното едностранно отстъпление пред САЩ на международната арена, като се търсеха начини и за вече открит сговор и съюз с империализма.
Четвърто, на контролираните от открито антисоциалистически и антикомунистически сили средства за масова информация беше дадена възможност да преобразят изцяло в най-примитивен прокапиталистически “свободнопазарен” дух официалната идеология, култура и духовни ценности на страната.
Пето, продължиха особено рискованите и съдбоносни за Съюза нерешителност и люшкания по националния въпрос. От една страна, беше предприет частичен опит (или, може би, по-скоро – демонстрация) за някакъв вид “силово въздействие” върху сепаратистките действия и тенденции в Прибалтика. След неуспеха му пък се премина към също така безплодни преговори за приемане на друга формулировка и основа на общосъюзния договор на СССР.
При това Горбачов очевидно много добре си е давал сметка за начина, по който Партията беше успяла да се избави от Хрущов през есента на 1964 год. Твърдо решен да не допусне подобен развой на събитията и по отношение на себе си, той предприе всичко възможно да направи “реформите” в Партията “необратими”. (4) Вследствие на тях КПСС беше превърната в абсолютно безсилна организация, на която бяха отредени предимно “съвещателни функции” при определяне на насоките на по-нататъшното развитие и “правото” да представлява в парламента онази част от населението, която би гласувала за нея при едни избори.
Групата, издигнала Горбачов, се стараеше да замести дотогавашната съветска държава с т.н. “многопартийна система” с “плуралистични” идеи, култура и средства за масова информация. Под претекста, че така икономиката ще придобие по-голяма гъвкавост и динамика, тя беше поставена под господството на частната собственост, на егоистичните, стихийни пазарни сили и механизми и ”частна инициатива”, оказала се практически неотделима от откровено престъпната дейност. Горбачов изцяло се стремеше към установяването на възможно най-тесни връзки със Запада - едва ли не като “единствено средство” за продължаване на съществуването на СССР като единна общосъюзна федерална държава. Е, времето показа, че поне в последното той наистина успя да постигне “забележителни успехи”.
***
По този начин, през 1989 год. “перестройката” вече определено придоби вида на истинска катастройка. (5) А тя, според статия на Шеймъс Милн, напечатана в лондонския “Гардиън” от 16 август 2001 год., “донесе бедствия не само за самата Русия. Едно десетилетие по-късно изглежда както там, така и по света вече съвсем малко хора все още споделяха първоначално обзелия ги ентусиазъм от рухването на Съветския съюз.”
А тогава следващите три години бяха време на нарастващ хаос, периодически заливащ страната от единия до другия край, докато, в края на краищата, се стигна и до пълното разрушаване на системата на съветския социализъм. През самата 1989 год. цяла Източна Европа беше погълната от контрареволюцията. Година след това изчезна и ГДР, а вече “обединена” Германия беше част от НАТО.
При тези условия получи изведнъж извънредно бързо “ново” развитие политическата кариера на Борис Елцин. Макар да беше на времето привлечен в Москва от самия Горбачов, той скоро след това се превърна в негов сериозен съперник за влияние, а и за властта в Партията. След редица драматични перипетии, през 1987 год. той беше отстранен от ръководството й. Подобно на чудотворно изцеления “болен Лазар” от Библията обаче, скоро след това Елцин - за когото на заседанията на ЦК, занимаващи се с положението му в Партията, се говореше, че страда от сериозен сърдечен пристъп - изведнъж оздравя и се върна отново в голямата политика. Този път – като лидер на лагера на т.н. “демократи”, вече открито стремящ се към отстраняването на Комунистическата партия дори и от формалното й присъствие в управлението на страната. Изключително важен успех на стратегията им беше издигането на Борис Елцин начело на жизнено необходимата за нормалното съществуване на Съюза Руска федерация.
Според Джон Дънлоп в книгата му “Възраждането на Русия и краят на Съветската империя” (1994 год.), в началото на 1990 год. в СССР фактически имаше вече два центъра на властта. Единият беше в Русия и се контролираше от Елцин, а другият – от Горбачов, на общосъюзно равнище. (6) В същото време, през 1989 –1991 години състоянието на икономиката все повече се влошаваше. Производството непрекъснато спадаше, нарастваше броят на дефицитните стоки. Появи се съвършено непознатото дотогава явление на отказ от задълженията по всевъзможни изплащания, както на частни, така и на юридически лица.
“Всичко това - според Арчи Браун в книгата му “Факторът Горбачов” (1996 год.) - водеше до нарастване на недоволство сред хората.” (7) Краят на социализма в страните от Източна Европа допълнително удари и по съветската икономика, а пълното отстраняване на Комунистическата партия от управлението се оказа направо разрушително.
Джери Хю от близкия до правителството на САЩ Брукингски институт във Вашингтон отбелязва в книгата си “Демокрацията и революцията в СССР, 1985-91” (1997 год.), че през лятото на 1991 год. западните анализатори вече са считали, че съветската икономика се намира в онова състояние на стопанска криза, което те определят като “депресия”. (8)
Вследствие на това, през 1989 и 1991 години страната беше буквално разтърсена от невиждани дотогава по мащабите си стачки на миньорите. Вече всички считаха, че именно “перестройката” е довела до ставащото наистина катастрофално положение на нещата. Правителството търсеше “спасение” от това положение в повишаване на задлъжнялостта на страната през западните банки. Условията, при които те отпускаха кредитите си, обаче по-скоро водеха до нови изостряния, отколкото до облекчаване на кризата. Подобно положение на нещата допълнително засилваше тенденциите в различните републики за придобиване на свой национален суверенитет, а и за пълно отделяне от Съюза. Вследствие на всичко това, в края на краищата, СССР престана да бъде единна унитарна държава.
Изключително важна беше обаче и ролята, която изиграха “перестроечните” средства за масова информация за цялото това, практически непрекъснато натикване на страната все по-надясно. В книгата си “Моите шест години редом с Горбачов” (издадена през 2000 год. от Пенсилванския университет на САЩ), помощникът на тогавашния Генерален секретар Анатолий Черняев изтъква, че горбачовската “гласност”е била всъщност “основният двигател на цялата перестройка”. Т.н. деидеологизация, тоест, отстраняването на марксизма-ленинизма и на комунистическото мирогледно присъствие въобще от обществените и управленчески процеси, е било извършено, според него, изключително “под непрестанния натиск на гласността”. (9)
Онова, което толкова меко се определяше като “деидеологизация” беше, всъщност, широкото отваряне на всички врати за всевъзможни несоциалистически и открито антикомунистически възгледи и масираната им пропаганда. Дори и да е смятал, че ще играе някаква по-особена роля в този процес, към 1989 год. Горбачов беше вече фактически отстранен от него, а ръководството му премина изцяло в ръцете на Елцин. Показателно е, че през 1991 год. - отново според Черняев – дори министър-председателят на все още съществуващия СССР Николай Рижков, видимо разстроен, едва ли не “проплаква, че т.н. “съветски медии” на практика, изцяло се намират под контрола на официално стоящите в опозиция Елцинови “демократи”. (10)
През онези последни години на перестройката, все по-настойчиво започват да предявяват претенциите си за пълно легализиране и пряк достъп към властта най-тъмните икономически сили и социални слоеве на тогавашното съветско общество. Намиращите се доскоро буквално по краищата на обществената “периферия” черноборсаджии и тълпящият се около тях полукриминален, а и откровено криминален контингент, се множаха буквално като някаква своебразна разновидност особено вредни, паразитни насекоми. Голямо разпространение получаваха различните псевдокооперативи, които бяха фактически частни фирми.
Според книгата на Вадим Волков “Силовият бизнес – ролята на насилието за установяването на капитализма в Русия” (издадена през 2002 год. от Корнелския университет в Итака) въпросните фирми, създадени и разраснали се въз основата на, меко казано, очевидно съвсем неточно озаглавения така “Закон за кооперативите” от 1988 год., са били в много голяма степен организации, занимаващи се предимно с рекет. Те просто “автоматически са поемали “охраната” и “защитата” на създаваните пак на базата на същия закон формално “кооперативни”, а всъщност – изцяло частни предприятия. А няколко години по-късно - през 1992 год., вече по времето на Елцин, беше приет дори специален “Закон за частната защитна, охранителни и детективска дейност”. Макар и да не стана толкова широко известен както “кооперативния закон” на Горбачов, той фактически окончателно “узакони” насилническата дейност на рекетьорските банди, въведена от предшественика му. (11)
“Перестройката” от последните години на съществуването си, всъщност, разчисти напълно пътя на онези крайно егоистични и алчни обществени сектори и прослойки, стремящи се към неограничавано от никого и нищо обсебване на държавната и обществена собственост и богатство. Тяхна програма стана всеобщото прехвърляне на икономиката на безконтролни “свободнопазарни” начала, а политическото им знаме – “демократичния лагер” на Елцин.
Очертаващата се съвсем реална близка перспектива за масово и “законно” регламентирано присвояване на несметни богатства (12), според констатациите на Джери Хю във вече споменатата му книга, “на практика “обедини” зад тази платформа представители от най-различни сектори на най-висшите управленчески ешелони на тогавашното общество. Тук имаше и ръководители на огромни стопански отрасли и предприятия, и висши дейци на партийната и държавна администрация, включително и военния сектор и структурите на външната и вътрешна сигурност. На практика всеки присвояваше преди всичко онези части от партийната и държавна собственост, върху които упражняваше някакъв вид ефективен, непосредствен контрол. А в по-широк обществен план същата формула се прилагаше и по-нататък по социалната и административна стълбица.
Страната и икономиката й - практически изоставяни по този начин от дотогавашните си управленчески структури - се мятаха непрекъснато от една кризисна ситуация към друга и се приближаваха към състояние на кома. Положението на самия Горбачов пък в онези дни стремително ставаше такова, че на моменти можеше да предизвика дори съжаление. Той на практика вече не можеше да вземе каквото и да било решение или да предприеме някакво действие. Милионите съветски граждани откровено го мразеха и го считаха лично виновен за неблагополучията, разтърсващи страната и живота им. Напускаха го и доскорошните му привърженици, явно спешно прехвърлящи се към вече другия перспективен лагер. Към края на 1991 год. от него открито се отказаха и толкова “преданите” му приятели от Вашингтон и Белия дом. При това положение Горбачов вече наподобяваше на “магьосник” от цирка, който изведнъж беше забравил всичките си фокуси…
Падението му започва с отказа му от мирогледа, историята и политиката на комунизма и преминаването му на социалдемократически позиции. Направо смехотворен беше начинът, по който това беше официално осъществено в интервюто, дадено от него за списание “Тайм” през май 1990 год. Потресаващи са наистина измеренията на илюзиите, с които той свързва тази своя т.н. “вътрешна политическа революция”. (13) Ето как звучат, например, отговорите, които той дава на въпросите “Какво означава днес да си комунист?” и “Какво ще означава това в идващото бъдеще?”, цитирани по книгата на Робърт Кейзър “Как стана възможен Горбачов” (1991 год.):
“Според мен да си комунист днес означава да не се боиш от новото, да отхвърляш подчинението на всяка догма, да имаш независима мисъл. Това означава да бъдеш в състояние да поставяш мислите и постъпките си пред съда на морала и на непосредствените политически действия, да помагаш на трудещите се да осъществяват надеждите и стремежите си съобразно собствените си способности. Аз вярвам, че да бъдеш комунист днес предполага преди всичко да бъдеш последователно демократичен и да поставяш над всичко универсалните обществени ценности… Като разрушаваме сталинската система, ние не отстъпваме от социализма, а вървим към него”. (14)
Формулировките, както се убеждаваме, са доста сложни. Сложен, на пръв поглед, изглежда и общият ход на събитията по време на управлението на Горбачов и екипа му. А всъщност, нещата бяха пределно ясни и прости. Дотогавашната политика на борба беше заменена с курс на компромиси и отстъпления. Горбачов във всичко и винаги беше склонен да отстъпва. Той отстъпваше, когато чуваше по свой адрес критики за плахост и нерешителност. Той отстъпи пред откровено прокапиталистическата, отявлено реставрационна коалиция, възглавявана от Борис Елцин. Отстъпи и пред сепаратизма на реакционния антикомунистически и антисоциалистически национализъм. Особено съдбоносно за народите на СССР и на милиардите трудови хора по света беше, че той отстъпи едностранно и без каквато и да било реципрочност от другата страна и пред империализма и милитаризма на САЩ с ненаситната им жажда за неограничено господство над планетата.
През последния период от пребиваването си на власт Горбачов очевидно така и не можеше да си обясни защо възглавявания от него режим губи поддръжка и се разпада. Дали си даваше сметка, че, всъщност, всичко започна с отслабването и фактическото ликвидиране – пак от него! – на самата – ръководена тогава също от него! – КПСС? Че по този начин бяха най-решително подхранени и сепаратистките действия в различните национални републики и все по-наглите претенции към властта на “втората икономика” и на стоящите зад нея криминални групировки и най-корумпирани сектори на партийната и държавна администрация? Че с парализирането на дейността и фактическото отстраняване на КПСС от управлението на страната на практика се разчистваше пътя на откровено антисоциалистическите разрушителни “демократични” сили на Борис Елцин, които пряко ще пристъпят към пълното разрушаване на СССР? И че всичко това, в края на краищата, ще бъде от полза изключително на западния империализъм, чиито политически и стратегически планове и конкретни действия по никакъв начин не съвпадат с добруването на който и да било народ по света?
Джери Хю в книгата си “Демокрацията и революцията в СССР, 1985-91” (1997 год.) се опитва да даде отговор на всички тези въпроси. При това, за разлика от голяма част от други западни анализатори, той не споделя мнението, че Горбачов е бил изправен пред практически неразрешими задачи и в това си положение е наподобявал “човек, яхнал неуправляем тигър”. Според него Горбачов на практика не само така и не се опита сериозно да “обяздва тигъра”, но по-скоро го “пришпорваше” да “бяга” още по-бързо и безконтролно… А много редките и откъслечни случаи, когато по време на управлението му държавата прибягваше към законното си право - а понякога и задължение! - да използва сила, показаха, че подобно поведение от нейна страна беше изключително резултатно. (15)
Нерешителността и колебанията, проявили се особено силно през последния етап от управлението на Горбачов, може би следва да се разгледат отделно и по-подробно. Една от колкото необяснимите, толкова и почти непрекъснато повтарящи се особености на политическото му поведение, беше, например, стремежът да отбягва предприемане на решителни действия - дори когато те обещаваха да бъдат полезни и за личното му положение и бъдеще като политик. С цялата си дейност на най-високия пост в Партията и държавата той фактически неотклонно подготвяше преминаването на страната към “свободна”, “пазарна” икономика. В момента, когато практически целият тогавашен политически “елит” беше вече очевидно прегърнал тази кауза, той самият обаче не се реши да приложи очакваната и “жадувана” крайна мярка – т.н. “шокова терапия”. Това направи Борис Елцин и закономерно оглави вече побеждаващата в страната тенденция на “пазарниците”.
Нека напомним, че употребяваното и в стопанската политика понятие “шокова терапия” води началото си от една вече очевидно дискредитирана, практически неоправдаваща се, явно садистична псевдомедицинска практика на прилагане на периодически електрически шокове върху хора, страдащи от нервно-мозъчни разстройства. Статистиката доказва, че в огромното болшинство от случаите този вид “терапия” води преди всичко до ненужни и безрезултатни страдания за съответните пациенти. Известни целебни последствия са били регистрирани при толкова ограничен брой от тях, че те спокойно могат да бъдат отнесени и към разряда на т.н. “статистическа грешка”.
При това положение да се говори за прилагането на “шокова терапия” в икономиката означава да се приеме, че, първо, няколкото стотици милиони граждани на предишните социалистически страни са били поголовно “душевно болни”. Второ, мерките, които се предлагат и прилагат при този вид политика, не само не водят до “излекуване” на стопанските проблеми, но съвсем преднамерено предизвикват масови страдания за огромното болшинство от хората. Те се лишават от възможността да се трудят, да имат жилища, децата им остават без образование. Здравеопазването става недостъпно, изчезва социалното осигуряване и защита. Пенсиите се стопяват и стават практически недостъпни за следващите поколения трудещи се. Престъпността безпрепятствено се шири в обществото.
Т.н. “шокова терапия”, всъщност, не е стопанска политика, а система за масово тероризиране, обезличаване и целенасочено деградиране на цели страни и народи посредством финансово-икономически средства. Другата й основна цел и главно следствие е повсеместно преразпределение на общественото богатство, при което то става притежание на едно изключително ограничено малцинство от населението.
Въпросното действие при това няма практически никакви рационални стопански оправдания. Още по-малко може да има морални или истински законни основания. Не се потвърждава и от съображения за някаква “по-висока” образователна подготовка, професионална квалификация или личностни характеристики на присвояващите.
Онова, което стана в СССР и страните от Източна Европа, беше елементарно присвояване от отделни лица, групировки и прослойки на собственост, която по никакъв начин не можеше да бъде тяхна. На други места и при други обстоятелства подобни действия мигновено щяха да бъдат най-безапелационно санкционирани по силата на съответните Наказателни кодекси.
Извършената капиталистическа контрареволюция в тези части на света създаде обаче възможности такъв вид откровено престъпни състави да се вършат чрез силата на съответните държавни механизми и под покровителството на“закони”, специално пригодените да обслужват точно тези цели.
Както отбелязахме, появата на Горбачов направи възможно и подготви всички необходими условия за едно подобно откровено разрушително развитие на нещата. По наистина трудно разбираеми причини, не той лично пристъпи към последните, “логични” заключителни действия на подготвяната и режисирана от него драма. Както и в предишните години, той се опитваше все така да маневрира, да импровизира, да криволичи, като при това старателно продължаваше да разгражда и малкото от някогашните мощни политически, държавни и стопански механизми, което все още оставаше на негово разположение.
А то непрекъснато се топеше, като заедно с това се стесняваха възможностите му и катастрофално падаше популярността на предишните му маневри и предимно словесни и епистоларни еквилибристики. Хората вече открито се присмиваха над дългите му речи, изобилстващи с изрази като “нови решаващи завои” или “решителни изпитания”, вкарани в тях с цел да ги направят по-въздействащи. Особено горчив смях предизвикваха опитите му да предсказва настъпването на истински катастрофи – някъде в бъдещето…
Както и преди, той продължаваше да обещава, че ще полага всички усилия за “стабилизирането на СССР” и ще вземе мерки за поставяне на нещата “под контрол”. В същото време действията му водеха до още по-голямо засилване на дестабилизацията на държавата, на политическия и стопански живот. Като парализираше дейността, а и самото съществуване на СССР, той напълно нелогично се надяваше, че ще му се удаде да избегне разрушителните последствия от деянията си. Считаше, че ще може да укрепи политическата система с помощта на нови държавни структури, свързани с изпълнителската власт, Президентската институция и Конгреса на “народните” депутати. В Конгреса обаче скоро взеха връх “демократите” от лагера на Елцин и сподвижниците им.
Може би за да бъде в унисон с тях и нарастващото им влияние, Горбачов предприе още някои мерки в посока към “пазарна” икономика. Възможно е лично той да ги считал за значителни, но за истинските “пазарници” обаче, както вече отбелязахме, те бяха явно недостатъчни. Пак по същата твърде странна “логика” той до края се стараеше да запази за себе си поста Генерален секретар на КПСС и дори да заздрави положението си като такъв, като в същото време обаче всячески ограничаваше влиянието и възможностите на самата Партия. Така например, той се опитваше да привлече на своя страна някои от вътрешнопартийните си противници, като ги назначаваше на високопоставени длъжности дори в собствения си “вътрешен кръг”. Когато към края на 1990 год. и началото на 1991 год., редица свръх ревизионисти, като, например, Яковлев и Шеварнадзе, започнаха до го напускат, Горбачов издигна на ръководни постове дейци като хронологически последния ръководител на КГБ Владимир Крючков и някои други комунисти. Той като че ли се опитваше да прави нещо и за предотвратяването на по-нататъшното разпадане на СССР по линията на преговори за изработване на нов общосъюзен договор.
Ако в нещо все пак Горбачов успя да сполучи и да постигне “пълна стабилност”, то това беше в областта на международните отношения. За успехи, разбира се, може да се говори твърде условно, но така или иначе, по време на пребиваването му на власт, му се удаде да осъществи наистина направо трудно въобразим пълен поврат от онова, което съвсем до неотдавна представляваше съветската външна политика. През последните години на “перестройката” той вече съвсем определено едностранно изостави дотогавашните съюзници на СССР в лицето на останалите социалистически държави и редица страни от т.н. “Трети свят”. С това Горбачов се надяваше да си осигури получаване на кредити и политическа подкрепа от страна на Запада поне на собствената му управляваща позиция. Към втората половина на 1991 год. държавата, която все още формално се наричаше Съветски съюз, на практика беше превърната изцяло в подчинен младши съдружник на САЩ.
В тази глава ще разгледаме по-подробно основните събития от 1989 – 91 години, а именно:
свалянето от власт на социалистическите правителства в страните от Източна Европа,
засилването на процеса на разрушаване на КПСС и
активизирането на т.н. “демократична” опозиция в СССР,
задълбочаването на икономическата криза и
назряващото пълно раздробяване на единната съюзна държава.
Всичко това бяха взаимно свързани тенденции и събития. И все пак в основата им определено беше наистина невероятното на пръв поглед унищожаване на ръководната роля на Комунистическата партия в съветското общество от самото й ръководство. Изключително показателно беше, че буквално до последните си мигове на власт Горбачов продължаваше все така да възприема тази отдавна несъществуваща вече ръководна функция на практически почти напълно парализираната и ампутирана КПСС като основна пречка за осъществяване на замислите и плановете му.
Дори ако чисто умозрително допуснем, че самият тогавашен генерален секретар, поради личностни особености и биография – или вследствие на недостатъчна професионална подготовка и опит – би могъл да не улови съвсем реалистично всички възможни последствия от вършеното по време на управлението му, то за другите основни дейци от “вътрешния кръг” на “перестройката” не могат да се издигнат дори и такива въображаеми оправдания. Авторът на книгата “Краят на съветската военна машина” (1998 год.), изследователят от Йелския университет на САЩ Уилиям Одъм недвусмислено показва, че безспорно първият от тях, Александър Яковлев, още от самото начало е имал пределно ясна представа накъде точно трябва да вървят – и ще вървят нещата.
“Когато през юни 1994 год. попитах Яковлев дали той от самото начало е разбирал, че реформите на Горбачов могат да доведат до разпадане на Съветския съюз и края на съветската система, той отговори, че винаги е бил наясно за разрушителното им въздействие върху “стария режим”.
След това - с определено тържество в гласа си - той добави:
“Чисто и просто ние го направихме преди нашите възможни противници да успеят да се “събудят” и да ни попречат.” (16)
От Анатолий Черняев, най-близкият помощник на Горбачов по въпросите на външната политика, пък научаваме до каква степен и другите членове на тогавашното висше ръководство са оценявали възможните последствия от одобрявания и провеждан от тях курс. Според него, без да изоставят присъщата на ревизионизма терминология и начин на мислене, определена част от тях постепенно почват да си дават сметка, че провъзгласявания от тях “нито капиталистически - нито социалистически трети път на развитие”, всъщност е една химера и мираж. Ето как той описва, например, в книгата си общата атмосфера в тогавашното Политбюро в навечерието на заседанието, на което е трябвало да бъдат обсъждани дневния ред и документите на предстоящия ХХVІІІ конгрес на КПСС:
“Сложността на положението произлизаше от това, че мненията бяха разделени на два полюса. Единият от тях беше да се продължава и по-нататък по познатия вече сталински модел на социализма. Другият предполагаше да се възприеме едно общество, основано на “пазара” (което по природата си е буржоазно-демократично). Всъщност, то така или иначе се утвърждаваше вече у нас.
Изглеждаше очевидно, че след като веднъж се бяхме отказали от “модела на насилието” и от варианта чрез него да налагаме държавни решения и идеология, не ни оставаше нищо друго, освен да поемем по другия път. В същото време обаче никой не желаеше да признае това открито, а още по-малко да го обяви. Наистина, кой знае – положението беше толкова необичайно и безпрецедентно, че може би и ние не разбирахме напълно пред какво точно сме изправени.” (17)
С изострянето на кризата обаче все повече започваха да стават хората, склонни да виждат в събитията в Съветския съюз явни признаци на организирана и подкрепяна от САЩ дестабилизация. Припомняше се кампанията им за сваляне на правителството на Алиенде в Чили през 1970-1973 год., когато тогавашният президент Никсън и всеизвестният негов държавен секретар Кисинджър със своите външни санкции и неприкрито диверсионни мерки на вътрешна намеса бяха накарали чилийската икономика буквално да проплаче. Курсът на дестабилизация беше отдавна познат метод на империалистически натиск спрямо правителствата от комунистически, общо ляв, прогресивно националистически или друг вид независим характер. Това обаче можеше да разчита на успех най-вече в някои от малките и слаби страни на Третия свят.
Едва ли някой можеше да си представи, че нещо подобно би могло да стане в страна като Съветския съюз. Ще бъдем поласкани, от мисълта, че след прочитането на книгата ни повече хора ще са формирали своя по-ясна представа как точно това се оказва възможно както там, така и на териториите на предишните му съюзници.
Засега в специализираната литература по въпроса се спори главно в няколко направления.
Според Франсис Фицджералд в книгата му “Пътят към края – Рейгън, “звездните войни” и краят на “студената война” (2000 год.), “засилването на военните приготовления на САЩ можеше да повиши напрежението върху Съветския съюз, но в никакъв случай не и да го разруши”. (18)
След рухването на СССР за политиците от екипа на Рейгън пък е било характерно да преувеличават личната си роля и принос за това. Тази тяхна склонност подробно е анализирана в известната книга на Питър Швайцер “Победата. Ролята на “тайната стратегия” на администрацията на Рейгън за ускоряване на края на Съветския съюз”. (1994) (19)
Дошлата след това на власт администрация на Джордж Буш (Старши) положи усилия за формиране на единна позиция на Запада в подкрепа на Горбачов. Последният беше считан за “изключително надежден клиент”, който в един момент ще може да поднесе на тепсия на капитализма и империализма на САЩ целия Съветски съюз заедно с всичките му съюзници. САЩ също се опасяваха от непредсказуеми усложнения предвид огромния ядрен потенциал на СССР в случай, че междуетнически и междунационални сблъсъци върху обширната му територия доведат до неконтролирано разпадане на системата на въоръжените сили и преди всичко на стратегическите въоръжения.Те желаеха този потенциал да бъде сигурно и безвъзвратно унищожен.
Горбачов беше нужен на САЩ и заради подкрепата от негова страна на първата война в Персийския залив, която те предприеха заедно със съюзниците си през 1991 год.
Докато Горбачов успешно и ентусиазирано посрещаше всичките им очаквания, САЩ и НАТО предпочитаха да не подкрепят и дори почти демонстративно да не обръщат особено внимание на открития му съперник Елцин. Елцин тогава можеше да им предложи… “само Русия”, а това явно им се виждаше недостатъчно. Отношението им съществено се измени, когато стана ясно, че Горбачов вече изчерпва възможностите си.
Положението му беше вече наистина безнадеждно. Освен това в поведението му се очертаваха още по-ясни признаци на ирационалност. Някои от близките му помощници считат, че към края на пребиваването му на власт при него се е наблюдавала и почти патологическа неспособност да отличава желаното от реално съществуващите факти. Очевидно лоша услуга в тази насока му оказваха и изобилно щедрите възхвали, с които беше обсипван по време на посещенията му чужбина през 1990 и 1991 год.
Дори най-близкият му помощник Черняев отбелязва, че начинът на мислене на Горбачов и представата му за вътрешното положение в страната все повече го въртят в затворен кръг – връзката му с реалността е ставала все по-слаба и слаба. “Непреставащата наркоза на възхвалите по негов адрес от страна на чужди лидери и журналисти очевидно оказваше все по-неблагоприятно въздействие върху мисловните му способности” – пише той в книгата си “Моите шест години редом с Горбачов” (2000 год.). (20)
Може би най-ярък пример за нерационалния и нереалистичен подход на тогавашния Генерален секретар към нещата беше отношението му към съставянето на новия Съюзен договор. От една страна, той настояваше за изготвянето и приемането му. От друга обаче постоянно отхвърляше всеки представен му проект за него. Принос за това имаха, разбира се, и “демократите” на Елцин, под въздействието на които всяка следваща редакция на Договора даваше все по-малко правомощия на общосъюзната държавна власт. В края на краищата, самият Горбачов не спечели нищо от тази изтощителна за него политическа игра на “теглене с въже”. Той сам се заплиташе все повече и повече в започнатите от самия него комбинации, докато дойде и моментът, когато трябваше да слезе от политическата арена. (21)
Във връзка с това Джери Хю отбелязва, че историята едва ли познава друг подобен случай, когато правителство, разполагащо на съвършено законни начала с цялата собственост в държавата, само взема решение да се самоунищожи, като “отстъпва правата за събиране на данъците на различните видове местни и подчинени на него органи на управлението на републиканско и друго равнище. Е, разбира се, това трябваше да става номинално под неговия контрол и наблюдение… Така се случи обаче в тогавашния Съветски съюз през периода от лятото на 1990 год. до края на лятото на 1991 год.” (22)
Всъщност, и самият основен замисъл на Горбачов от идването му на власт, предвиждащ превръщането на СССР от социалистическа в социалдемократическа държава от западноевропейски тип, беше изцяло пронизан от една илюзия. Това беше идеята на ревизионизма, че социалдемокрацията уж обединява едновременно най-доброто от социализма и от европейския капитализъм.
Показателно е, че практически никой от буржоазните икономисти вън от Съветския съюз никога не е споделял тази теза. Според тях, чрез процес с кодовото название “социалистически реформи”, “колегите” им от предишните социалистически страни вкарват в социалистическата система колкото може повече елементи и механизми на капитализма, докато, в края на краищата, се стигна до пълното му възстановяване. Д-р Пекка Сутела, финландски специалист по проблемите на Съветския съюз, работещ в централната Банка на Финландия, пише по този повод в книгата си “Икономическата мисъл и икономическата реформа в Съветския съюз” (1991 год.) следното:
“Убедили се в слабата ефективност или в невъзможността за съществуване на ортодоксалния комунистически икономически модел, основан върху преобладаваща обществена собственост и централно планиране, първите “реформатори” там стигнаха до мисълта за нуждата от отхвърляне на редица от основните комунистически постулати. Те започнаха да считат за свой модел голямата капиталистическа корпорация. Веднъж тръгнали по този път, те добавяха и все повече нови и нови заимствания от капитализма в подкрепа на представата си за нормативната и концептуална база на ефикасно работещия социализъм. Така, през втората половина на 80-те години в страни като Унгария и Полша от идеята се премина към реалната практика на пълното възстановяване на капитализма”. (23)
Така стояха реалностите с т.н. “реформиране” на социализма. Трудно е да се каже дали демонстрираните първоначално социалдемократически възгледи на Горбачов с течение на времето са претърпели промяна. Съвсем определено може да се изтъкне обаче, че пълен крах претърпяха надеждите, основани на илюзорната възможност за събиране на “най-добрите” страни на капитализма и на социализма в някакъв въображаем “трети път” на развитие.
Планове, базиращи се на илюзии, винаги са обречени на провал. Ако желаеш да прескочиш над зейнала пред теб пропаст, трябва – след като се засилиш – да се отблъснеш от края непременно с един от двата си крака. Ако смяташ, че това може да стане успешно и с двата едновременно – със сигурност нищо няма да излезе. Това, в края на краищата, стана и с политическата кариера на самия Горбачов.
Много са марксистите, които считат, че Горбачов още от самото начало се е стремял към реставрация на капитализма. Разрушителните последствия от провежданата под неговото управление политика напълно могат да бъдат приети като потвърждение на тази теза.
Според нас анализът на идеологическата аргументация на политиката му дава основание обаче да се счита, че в тази насока все пак е извървян известен път. Както отбелязахме и преди, той предпочиташе да работи изключително в атмосферата на миражи. Мираж беше представата му за “некласовия” характер на света, в който живеем. Мираж беше и провъзгласения от него стремеж да се върви по някакъв “трети път” на развитие – нещо средно между реално съществуващите социализъм и капитализъм, на някакво невъзможно балансиране между класата на капиталистите и класата на трудещите се. Така - според Горбачов - може да се стигне до някакъв въображаем, “истински” социализъм, който на практика се оказва… капитализъм. Освен това при него трябва да бъде “гарантирана” както “социалната сигурност”, така и “класовото сътрудничество” между отделните социални групи и слоеве.
При такъв начин на мислене естествено беше социализмът - реално съществуващ в СССР и другите страни - да бъде дамгосан и очернен като “сталинизъм” и “комунизъм”.
Едва ли някой може да каже точно доколко всичко това са “последователно лични” възгледи или става дума за необходима и – за съжаление – оказала се успешна пропагандно-политическа тактика.Така или иначе, Горбачов продължаваше да настоява за своя “трети път” до последните мигове от пребиването си на власт, като в същото време прокарваше всевъзможни мерки за пълното парализиране и ликвидиране на Партията и съветската държава.
През 1990 год. Александър Яковлев, който беше основният двигател на политиката в тази насока, пусна в действие хронологически последния си “преобразователно”-разрушителен план. Според този план Политбюро и ЦК на КПСС бяха обявени за “главните пречки на преустройството” и те следваше да бъдат напълно отстранени от политическия живот. За целта се предлагаше да се свика Конгресът на народните депутати, чрез който да се премине към системата на президентско управление. Планът предлагаше да се премахне колективизацията на селското стопанство, обществената собственост върху средствата за производство и самото съществуване на СССР като единна, унитарна, съюзна държава. В случая демагогски се перифразираше известният ленинов призив към народите на тогавашна Русия и света от първите мигове след установяването на съветската власт:
“Земята – на селяните, фабриките – на работниците, истинска независимост – на отделните републики!”
По-нататъшните “съвети” или, по точно, директиви на Яковлев предвиждаха преминаване към многопартийна система, пълното премахване на партийния апарат и отстраняване на КПСС от властта, приемане на големи заеми от Запада. Според Анатолий Черняев пак Яковлев лично е упражнявал натиск върху Горбачов и за “предприемане на военна реформа, при която всички действащи генерали да бъдат поголовно заменени от подполковници и да бъде предприето цялостно военно и политическо изтегляне от страните на Източна Европа. Той настояваше и за ликвидиране на всички промишлени министерства, за пълна свобода на частното предприемачество, както и за уволняване на тогавашния министър-председател на СССР Николай Рижков и Председателя на Държавния комитет за планиране (Госплан) Юрий Маслюков”. (24) Горбачов, както показаха събитията, последва по-голяма част от въпросните “съвети” на Яковлев.
Две бяха основните линии на процесите, които определяха политическата обстановка в СССР и курса на тогавашното ръководство през 1989 год. Едната от тях - тя неизменно стоеше на първите страници на вестниците и сред специалните теми на медиите - беше свързана с унищожаването на социалистическите страни в Източна Европа. (Своебразен парадокс на историята беше, че контрареволюциите там съвпаднаха по време с двувековния юбилей на Великата френска революция от 1789 год.)
Другите събития - за които обаче практически въобще не се пишеше и говореше открито - бяха свързани с т.н. “радикалната политическа реформа” на Горбачов –наречена така от Грейми Джил в книгата му “Краят на съветската еднопартийна система” (1994 год.) (25). Именно тази “реформа” беше факторът, който обособи коренната промяна във външната политика на СССР и даде неочакван от никого обрат в международната обстановка в целия свят.
В реч пред Общото събрание на ООН през декември 1988 год. Горбачов открито обяви политиката си на “ненамеса във вътрешните работи на социалистическите страни” и изтегляне на съветските въоръжени сили от Източна Европа. Това беше огромна пряка подкрепа за всички опозиционни сили там и недвусмислен знак за невиждано дотогава активизиране на Запада в тези части на света.
Благодарение на нея паднаха социалистическите правителства в Източна Европа. Подобно развитие на външнополитическата обстановка даваше нов стимул за ревизионизма в самия Съветски съюз. Беше нанесен трудно изчислим ущърб както на социализма, така и на престижа и авторитета на самата съветска държава, на самочувствието и морално-психологическото равновесие както на гражданите й, така и на ръководителите на всички нива. Освен това, разкъсването на дотогавашните външноикономически връзки и отпадането на традиционните партньори имаше направо разрушителни последствия за стопанското състояние и развитие както на самия Съветске съюз, така и на довчерашните му съюзници в Източна Европа.
За разрушаването на социализма в страните на Източна Европа имаше, разбира се, и специфични вътрешни фактори и причини, различаващи се от предизвикалите краха в самия Съветски съюз.
Първо, те бяха несравнимо по-слаби от него. Самият социалистически строй в тях също беше по-нов и с относително по-слаби корени в съответните общества, отколкото в СССР.
Второ, в по-голяма част от страните на Източна Европа социализмът беше установен в по-малка степен в резултат на успеха на местните революционни движения, отколкото вследствие на общата победа над фашизма, дошла с настъплението на Червената армия в годините на Втората световна война. Това създаде благоприятни условия сравнително немногочислените, но активни през антифашистката съпротива комунистически партии да оглавят достатъчно широки общодемократични и патриотични народни коалиции, които впоследствие прераснаха в режими със социалистически характер. По този начин преобладаващият през този период външен фактор стана причина революциите в страните от Източна Европа да бъдат успешно извършени по сравнително лесен и мирен начин. Това обаче явно е било за сметка на социално-класовата им задълбоченост.
Трето, не във всички от тези страни можа да се намери достатъчно добър баланс между социалистическия характер на обществено-икономическия строй в държавата и традиционните религиозни и национални чувства и настроения на значителни части от тамошното население. В страни като Полша и Унгария, например, където Римокатолическата църква има исторически силни позиции, православна Русия винаги е била възприемана от много хора като предимно враждебна и потисническа сила. В православни държави като България и Сърбия, които имат исторически традиции на приятелство с Русия, социалистическото преустройство и изграждане на обществото се оказа по-лесно. Следвоенното разделяне на Германия пък винаги беше сред особено острите проблеми на социалистическото строителство в ГДР.
Създаването на Съюзна социалистическа федерация Югославия съвпадна с широките народни борби против фашизма и нацистката окупация в годините на Втората световна война. Това обяснява и изключително жизнения характер на социализма в тази страна. Както е известно, империализмът на САЩ, ЕС, НАТО и други изключително агресивни сили на международната реакция успяха да унищожат Югославската федерация и социализма в нея едва на десетата година от рухването на СССР, Варшавския договор, СИВ и предишната социалистическа общност.
Срещу Югославия - останала фактически сама и изоставена дори от историческите си съюзници Русия и Франция - бяха пуснати в ход всички разрушителни механизми и технологии на поредния “нов световен ред”. Приложени бяха всевъзможни международни икономически и политически санкции, ембарго и блокада, подклаждаше се реакционния вътрешно националистически сепаратизъм. Организираше се и се подкрепяше външна въоръжена намеса на албански и други военизирани ислямистки групировки от цял свят, които бяха хвърлени против православието и славянството.
(Това без заобикалки беше обявено от тогавашния президент Клинтън в речта му в Косово, при това часове след посещението му в България през есента на 1999 год. Откровено подривната акция на империализма против социалистическа Югославия, взела измеренията на пряка въоръжена агресия и на кампания по систематично провеждани политически убийства на особено неудобните политически дейци е изключително обстойно разгледана в блестящата книга на Майкъл Паренти “Да убиеш един народ”, издадена и на български език през 2000 год.
Заедно с връзката си с конкретните събития в Югославия въпросната книга представлява и един много ценен източник за това как се организира и провежда подривната политика и пропаганда на империализма и “новия световен ред”. За онези, които познават съдържанието на тази истинска кратка енциклопедия по тези въпроси, не е учудващо, например, че натискът срещу Югославия продължи и след окупирането на Косово, и след бандитското отвличане на Президента Милошевич в Хага.
Той ще продължи обаче вече и само върху Сърбия и народа й и след поредната успешно инсценирана “оранжева революция” в края на май 2006 год. за обособяването на “независима” Черна гора. Дори откъслечните репортажи от т.н. “референдум”, решил съдбата на страната точно с нужните няколко стотин гласа, дадоха обаче доста точна представа за това какво точно стана и в тази поредна държава от Източна Европа и Балканите.
Цветът на “новите” знамена, които бурно се вееха пред очите на камерите, удивително приличаше по боя на тези, на които вече се бяхме нагледали през последните година-две от поразително сходни репортажи от централните площади, например, и на Грузия, и на Украйна. Както там, така и в Черна гора се развяваха обаче удивително много байраци и на… САЩ. Сигурно така е било на времето и в… Панама, когато се е ”празнувало” отделянето на територията й от Колумбия, за да бъде прокопан там каналът между Атлантическия и Тихия океан, притежаван и днес изключително от “големия бял брат” и въоръжените му сили.
В трите последователни “оранжеви постановки” имаше и още много други, просто повтарящи се шаблони. Например – едро, почти “просълзено” лице на мъж над средна възраст, натрапчиво дълго време задържащо се на преден план на екрана. Дълги, провиснали надолу мустаци – еднакво традиционни и в Грузия, и в Украйна, и в Черна гора (а и другаде в района). Е, калпаците над въпросното лице бяха, разбира се, различни. грузински – в Грузия, украински – в Киев, черногорски – в Черна гора. Удивително еднакво “вдъхновени” бяха и ораторите, сипещи едни и същи фрази, нищо незначещи, очевидно заучени на едно и също място и от едни и същи “учители”. Между всички тях имаше, между впрочем, и поразителна външна прилика.
Какво пък, доказано беше, че диверсионните спецчасти “Отпор”, които завзеха властта в Белград по време на т.н “предсрочни избори” през октомври 2000 год. действаха и по време на аналогичните мероприятия и в Грузия през 2003, и в Украйна през ноември-декември 2004 год. Прехвърлянето им за осигуряването на “изборната победа” и в Черна гора едва ли е представлявало някаква особена трудност. Никакъв проблем за тях не е и владеенето на който и да било славянски или друг “туземен” език.
Изключително положителна информация и в това отношение се съдържа в пространния – на цели две пълни вътрешни страници – репортаж на журналиста Васил Сотиров от “24 часа” за посещението на знатна делегация от днешния български управленчески “елит” на борда на “един от символите на военната мощ на САЩ, който сега се намира в Адриатика”. (“24 часа”, 18 май 2006 год., стр. 34-35, “На “Ентърпрайз” дават грамоти на българи”.) В нея са били министърът на отбраната, доскорошният и вече новият шефове на Генералния щаб, заместник-министри, съветници на президента и премиера.
До борда на атомния самолетоносач и обратно са летели на “малкия транспортен витлов самолет С-2”. Той ги побрал всичките. Е, в машината се влизало отзад, а седалките били “с гръб към движението”. Така по-лесно се било понасяло натоварването при кацане и излитане. Нямало и илюминатори. Летели “сляпо”, “само пилотът в кабината вижда напред”, “всички сме привързани с няколко ремъка за седалката”, описва се в репортажа.
Е, положението на нашенските “VIP”-персони май е наподобявало това на десантници или… затворници. Но затова пък са се оказали на борда не само на “един от символите“ но и на, може би, най-употребяваното средство на съвременната “последователно миролюбива политика” на стража на капитализма, на колониалното ограбване и потисничество, на империализма в света. Навярно не случайно името му в превод от английски означава “предприятие”, “бизнес”. От 1961 год., когато е бил на въоръжение в състава на ВМС на САЩ “Ентърпрайз” неизменно е участвал във всички “мръсни операции” на външната им политика – от морската блокада на Куба по време на Карибската криза от октомври 1962 год., агресията срещу народите на Виетнам, на Афганистан (2001-02002 години), на Ирак (март-април 2003 год.).
Сегашното му положение в Адриатическо море не било свързано “по никакъв начин с някакви военни планове спрямо Иран. Става дума за най-рутинна тренировъчна мисия”. Очевидно, “такава е и “простото съвпадение”, че тъкмо в периода около “оранжевия референдум” в Черна гора на 28 май 2006 год. “Ентърпрайз” се намира в непосредствена близост до бреговете й.
Та, разхождайки се по борда на този “неуморим страж на мира”, днешните нашите храбри политици и военни били “изненадани” от колкото неочакваната, толкова и приятна среща. Оказало се, че сред 5500 членния екипаж - “хора и специалисти с най-различни граждански и военни професии” - имало и такива, които безупречно и с най-големите му тънкости говорят и български.
Един от тях бил старши лейтенант, пилот на “малък ауакс” – самолет за електронно следене фактически на всичко. “Преди десетина години бил в България като учител по английски език в малкия южен Крумовград” (на времето изключително важно звено в системата на отбраната на южната ни граница). Тук се запознал и дори сключил брак не с някой друг, а именно “с Нелизе – българска туркиня от Севлиево. (Припомни си, уважаеми читателю, точно за това градче от Централна България пропагандата на “прехода” доста години наред тръбеше, че то “процъфтявало” след като някаква фирма от САЩ се била установила точно там. Напоследък нещо позамлъкнаха… Те си знаят защо.
Е, би могло и да не се забравя какви точно “учители”, къде точно в страната ни са изпращани и с кого точно се запознават там. Та дори сключват и бракове, почти “магически”, справяйки се с никак нелекото преодоляване в други случаи на куп усложнения от двустранно-административен, религиозно-морален и друг характер…
Е, нека оставим “нашенския зет” от кръстосващия из Адриатика атомен самолетоносач “Ентърпрайз” да споделя “нетърпението си да дойде пак в България за среща с родата”. (“24 часа”, 18 май 2006 год., стр. 34) А ние - за разлика от все по-тежащия на гърба ни “елит” – да се върнем към, за съжаление, неособено радостните реалности на света и на полуострова, в който живеем.
“Независима” Черна гора, със своето крайбрежно географско положение очевидно ще стане следващият – след Босна и Косово – “югославски” протекторат на САЩ-НАТО. Най-вероятно е “лошата” и труднопокоряваща се Сърбия да бъде и по-нататък “наказвана” чрез отделяне от нея на Войводина, Санджак, териториите на север от Косово и какво ли още не…
Една подобна съдба обаче не следва да радва никого, особено тук, на Балканите. Ако нещата при нас и в света продължават като досега, то сепаратизъм лесно ложе да бъде инсцениран и във всяка друга страна. Намиращите се в Кипър войски на НАТО не попречиха ни най-малко на отцепването на значителна част от него през 1969 год., след турската интервенция на острова– тогава Турция беше една от най-активните членки на Алианса. Македония, допуснала войски на САЩ на територията си практически незабавно след придобиване на “независимост” - “уж да я пазят” от преминаване на албански сепаратисти - въпреки пословичната си послушност, в края на краищата, също беше парцелирана и практически разчленена по прословутия етническо-религиозен признак.
Напоследък някои “патриотар-историци” почнаха май да се радват, че, виждате ли, след разпадането на Югославия и възможното скорошно по-нататъшно “разлагане” и на Сърбия, сме щели да останем едва ли не “най-голямата държава” на Балканите. Въпросът е обаче докога и какви ресурси имаме на разположение, върху които можем да градим оптимизма си, че и занапред ще съумяваме да опазваме формално “дори” сегашната си териториална цялост и характера на (все още) унитарната си държава.
Послушанието и членуването в съществуващите понастоящем военно-политически съюзи, както го доказва и съвременната история на Балканите, не дават гаранции в тази насока. Някои очевидно строят “надежди” върху възможността за развитие на “специални отношения” със САЩ. Но на преките запитвания от страна на няколко български правителства от периода на “прехода” дали могат да дадат гаранции за националната ни сигурност, отговорът винаги е бил недвусмислено отрицателен.
Затова пък интересът на администрацията нса САЩ към “етническите проблеми” в страната винаги е на първо място. А през втората половина на 1999 год. през сената им е минал и твърде странен документ, потвърждаващ валидността на решенията на... Берлинския конгрес на тогавашните “велики сили” от 1888 год. Ако някой е забравил, тогава “законово” беше постановено териториалното разчленяване на българската нация и България, като суверенитетът й – при това васално ограничен спрямо Турция – се запазваше само върху днешна Северна България и т.н. софийски “санджак”. Е, не е много утешително, но нека не забравяме, че тогавашният британски проект, представен на т.н. Конференция на “великите сили” в Истанбул от 1875-76 гг., за “възстановяване на автономията на българската държава”, е предвиждал граници в рамките на царството на Цар Шишман - при това по времето непосредствено преди завоюването му от турците. С други думи някъде между поречията на Янтра и Искър. Така че въпросите си остават открити. – Доп. на пр.)
Друг, четвърти по ред вид затруднения за утвърждаване на строителството на социализма в страни като ГДР, Чехословакия и Унгария произлизаха от обстоятелството, че те непосредствено граничеха с традиционно богати и развити страни на капиталистическа Европа. За многобройните обществени прослойки със забележим дребнобуржоазен манталитет от новите социалистически страни остана практически неразбираем фактът, че богатството и развитието на съседите им беше резултат на дългогодишна експлоатация и ограбване на други страни и народи от редица части на света.
За социалистическите държави подобна възможност беше политически и морално неприемлива. Неприемлива и неприложима за тях беше и практиката на следвоенната икономическа “помощ” на САЩ за страните от Западна Европа, предоставена им срещу приемане на “пакети” от условия, обвързващи и подчиняващи развитието им политически, военно-стратегически, финансово и пр. Под непосредствения идеологически и икономически натиск от страна на подобни съседи, с течение на времето правителствата на Полша и Унгария все повече задлъжняваха към различни банки на Запада. През 1985 год. Унгария дори стана член на Международния валутен фонд (МВФ).
На пето място твърде сложни и специфични се оказаха условията за изграждане на социализма в Чехословакия. Тя и в периода до Втората световна война беше една от икономически най-развитите страни в тогавашния свят. Областта й Острава, например, беше - и дълго време продължаваше да бъде – районът с най-голяма концентрация на промишлено производство в Европа – а и в света. След социалистическата ориентация на Чехословакия дотогавашните й икономически връзки бяха рязко прекъснати под натиска на империализма и на прекия империалистически диктат. Оттук произлизаха и редицата, специфични именно за тази страна, проблеми на социалистическото развитие в нея. Най-вече с тях бяха свързани и тенденциите към опортюнизъм и ревизионизъм в Комунистическата партия на Чехословакия, достигнали връхната си точка в началото на 1968 год. и последвалите събития.
Тези тенденции, както там, така и в други от тогавашните социалистически страни, служеха за основа и на специфичната политика на “индивидуална диференциация” спрямо всяка от тях поотделно от страна на обединените сили на Запада. При ГДР, например, основата на тази политика неизменно беше т.н. “германския въпрос” и перспективата за “обединението” на Германия.
На Румъния пък години наред се правеха различни “отстъпки” главно от икономически характер в замяна на позициите й за разграничаване от становищата на СССР както на международната арена, така и във Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ).
След издигането на полския кардинал Войтила като папа Йоан Павел ІІ, основният носител на “диференцираната политика” и натиск спрямо социалистическото управление и строй на Полша още по-определено станаха структурите, доктрините и акциите на Римокатолическата църква в тази страна и в света като цяло.
Тази координирана подривна политика на Запада по отношение на социалистическите държави на Източна Европа към края на 80-те години на миналия век намери много неочакван, но изключително ефикасен съюзник в лицето на опортюнистическия и ревизионистически курс на Горбачов. Унищожаването на социализма там пък беше поредният особено болезнен удар по общественоикономическия строй и общосъюзните държавни структури и на самия СССР.
В книгата си “Какво не беше наред при перестройката?”, издадена в Ню Йорк пред 1991 год., Маршъл И. Голдмън специално изследва както причините, така и последствията от този ход на събитията. (26) Според него рухването на социализма в Източна Европа довежда до нови изблици на сепаратизма и допълнително активизира прокапиталистически настроените сили по целия Съветски съюз. Вътре в страната те бяха максимално улеснени пък от започнатата през 1989 год. т.н. “радикална политическа реформа”. (27)
Арчи Браун във “Факторът Горбачов” (1996) подробно описва “парламентарния тип измама”, с помощта на която председателствуващият заключителното заседание на ХІХ партийна конференция тогавашен Генерален секретар съумява буквално в последните минути преди закриването й да “пробута” резолюция за провеждането и на такава “реформа”. Вече след това заедно с Яковлев те определят и конкретните й организационни цели и измерения.
Последвалият период от юни 1988 год. до март 1989 год. беше време, когато бяха разгърнати изключително широкомащабни и интензивни мерки за цялостното отслабване на политическите възможности и парализирането на ролята на КПСС като решаващ ръководен фактор в съветското общество. За ревизионистическата върхушка това беше изключително важно като своебразна подготовка за “демократичното провеждане” през март 1989 год. на изборите за Конгрес на народните депутати на СССР.
Според Грейми Джил в “Крахът на еднопартийната система” (1994 год.) още на първия Пленум на ЦК след Конференцията през юли 1988 год. Горбачов и подкрепящите го сили излизат с призив към редовите членове на Партията и обществото да “сломят властта на партийния апарат”. (28) Черняев пък отбелязва, че още през септември същата година отново Горбачов предлага апаратът по места да бъде съкратен с 900,000 души. (29) Тези мерки по същество не са нищо друго, освен чистки в Партията. Напълно естествено те бяха насочени изключително против кадрите, които не споделяха идеите на ревизионизма и им се противопоставяха.
На Пленума на ЦК през септември 1988 год. от състава на Политбюро беше изваден, например, Андрей Громико – живата история и олицетворение на много десетилетия от дотогавашната съветска външна политика. Конкретната причина за изпращането му на пенсия беше опитите му да задържа и ограничава всевъзможните внезапни “реформаторски” хрумвания на Горбачов. Егор Лигачов, възприеман като най-активен противник на Горбачов, пък беше понижен от отговарящ в Партията за идеологията в отговарящ за селското стопанство. По този начин той вече не ръководеше и Секретариата на ЦК, който дотогава, според Джил, е бил и главната му политическа база и опора. (30)
Изключително преданият на Яковлев и Горбачов Вадим Медведев пък беше издигнат за пълноправен член на Политбюро. Той поема заедно с Яковлев предишните задължения на Лигачов, който дотогава отговаряше за идеологията и външната политика.
Книгата на Черняев дава документално точна представа за направо произволния и неаргументиран начин, по който на практика е бил съкращаван централния апарат на КПСС. Горбачов предлага той да бъде орязан наполовина. Явно по-радикалният и от стопанина си негов пръв помощник настоява за съкращения от две трети. В края на краищата, “капризът” и на двамата се задоволява с цифри “някъде между 50 и 75 %” от дотогавашния личен състав.
След това Генералният секретар предлага да бъдат премахнати изцяло икономическия и всички други управленчески отдели в апарата на Партията. “Ще запазим един социално-икономически отдел, но изключително като орган за теоретически разработки и със съветнически функции… Предварително ще го “оголим”, разбира се, от всички предишни права и функции на управлението” (37) – Горбачов явно се е “опивал” от подобни планове и разсъждения.
Настина, трудно може да си представи човек ръководител, който точно по такъв начин да постъпва със структурите на организацията, която оглавява и от чието нормално и ефикасно функциониране, в края на краищата, зависи. Почти незабавно след осъществяването на горните мерки, те са били окачествени от западните средства за информация като “малък държавен преврат”.
И наистина, ако непосредствено след ХІХ партийна конференция беше сложено началото на отслабване на възможностите и правомощията на централната власт, то “радикалната политическа реформа” на партийния апарат от септември 1988 год. доведе този процес до размерите на истинско сгромолясване. В книгата си Черняев подробно описва как след лишаването им от предишните управленчески и стопански функции местните и районни партийни организации на всички нива просто “са се мятали безпомощно почти като риби на сухо”. (32)
Състоялите се през март 1989 год. избори за т.н. общосъюзен Конгрес на народните депутати бяха пък широкия обществен “изпит” на “радикалната политическа реформа” на Горбачов. Според Лигачов изборите завършват с “пълно поражение за КПСС, подготвено и нанесено при това… от самата нея”. (33) Нямаше никакво обществено обсъждане на Закона за провеждане на изборите. Освен това, от името на ЦК до местните и районни партийни организации бяха изпратени изрични директиви по никакъв начин да “не се намесват в изборите”. Забраняваше им се да мобилизират и силите на Партията за издигане на кандидати или за организиране на кампании в тяхна подкрепа. Всичко това беше представено като “уважаване на демокрацията”.
Въпросната “предизборна директива” на ЦК фактически “организирано” оставяше нещата на… самотек. Едно от крайно нежелателните последствия от това очевидно ненормално положение беше, че редица кандидати на КПСС по места публично започнаха да се карат помежду си вместо да се ангажират всички заедно с една единна печеливша позиция.
Очевидно иначе не можеше и да бъде, след като именно Яковлев, въпреки че официално отговаряше за външната политика, беше, всъщност, главният организатор и на изборите. Заедно с него “работеше” и лично преданият му Вадим Медведев, макар че и на него в Политбюро му бяха възложени съвършено други функции.
Във връзка с това Виталий Воронников, тогава също член на Политбюро отбеляза в книгата си “Моята истина – бележки и впечатления от работния дневник на един член на Политбюро на КПСС” (издадена през месец април 1995 год. в Хавана, Куба), че правилата за провеждането на изборите постоянно са били променяни, тълкувани и прилагани така, че да бъдат насочвани изключително против онези комунисти, известни с антиревизионистическите си позиции. (34) Така например, в резултат на натиска, оказан от подчинената на Яковлев преса срещу принципа за издигане на кандидати и по месторабота, броят на избраните депутати измежду интелигенцията излезе непропорционално по-голям, а този на депутатите от средата на работниците и селяните беше съответно по-малък. (35)
Поставена в положението да се “състезава”, образно казано, с едната ръка, вързана “зад гърба”, Партията изгуби много от дотогавашните си позиции. В книгата си Грейми Джил прави подробен анализ на изборните резултати от март 1989 год. На тях Партията спечелва 87 % от депутатските места. Сред избраните са много от висшите партийни ръководители. Значителен е обаче и броят на неизбраните. Обезпокояващо е, че 44 % от издигнатите от КПСС кандидати не са могли да съберат необходимите 50 % от гласовете, за да бъдат избрани според закона. При това, те не са имали конкуренция. (36)
Сред изгубилите по този начин са кметовете на Москва и Киев, партийните ръководители на Киев, Минск, Кишинев, Алма Ата, Фрунзе, министър-председателя на Латвия, президентът и министър-председателя на Литва, 38 първи секретари на областни и районни партийни комитети. Не е било избрано и цялото ръководството на Ленинградската организация на КПСС.
В Прибалтийските републики спечелват само онези кандидати от листите на Партията, ползващи се с подкрепата на местните “национални фронтове” (чието пълно първоначално название при създаването и регистрирането им беше “В подкрепа на перестройката”). Борис Елцин пък, който все още беше член на КПСС, макар подкрепян от сили вън от Партията, удържа “оглушителна” победа с 89 % от общия брой на гласовете в избирателния му район. (37)
Историкът от Принстънския университет в САЩ, Джон Дънлоп, нарича сесията на Конгреса на народните депутати през май-юни 1989 год. времето и “събитието, което промени всичко”. (38) (“Възходът на Русия и краят на Съветската империя, 1994 год.) Тогава Горбачов взема поредното си трудно предсказуемо решение цялата работа на Конгреса да бъде предавана по телевизията. Никога дотогава в СССР - а едва ли и някъде другаде по света въобще - беше вършено подобно нещо. В продължение на 13 денонощия всички заседания на Конгреса бяха почти непрекъснато наблюдавани от 200 милиона телезрители по цялата територия на Съветския съюз. Изчисленията, цитирани от Дейвид М. Котц и Фред Уиър в книгата им “Революцията отгоре” (1997 год.), показват, че през това време обемът на производството на съветската икономика спада с 20 %. (39)
Според редица наблюдатели на тези събития, начинът, по който се развива работата на Конгреса, доста се различавал от официалния дневен ред на самия Горбачов и другите “главни организатори”. Изненадваща се е оказала навярно преди всичко разнопосочността на много от отделните изказвания. И все пак, преобладаващото общо направление беше надясно. Още по-надясно, отколкото когато и да било дотогава.
Андрей Сахаров, например, открито поискал от трибуната на Конгреса промяната на чл. 6-ти от Конституцията на СССР, законово закрепващ ръководната роля на КПСС в съветското общество. Елцин пък "с мрачна тържественост” предупредил за “надвисващата опасност от горбачовска диктатура”. Известният в недалечното минало съветски тежкоатлет, многократен световен шампион по вдигане на тежести и офицер от Съветската армия, пък предложил да бъде официално осъдено онова, което той определил като “историята на престъпленията, извършени от КГБ”. Оратор с фамилията Карякин (в превод почти равнозначна на “Кресльо”) поискал Ленин да бъде изваден от Мавзолея на Червения площад.
Редица делегати се обявиха против еднопартийната политическа система, други пък – оспорваха идеите на Карл Маркс и “Капиталът”. Настояваше се за денонсирането на редица договори и съглашения на съветската външна политика, започвайки от договора с Германия от 1939 год. (Нека напомним, че той беше сключен от правителството на СССР след провала – по вина на западната политика – на преговорите с Франция и Великобритания за създаване на военен отбранителен съюз между трите държави. –Доп. пр.)
По време на Конгреса и след него събитията преминават вече “от тръст към галоп” - по образния израз на Дънлоп. (40) Всеки следващ месец след юни 1989 год. носи повече промени, отколкото през целия период от април 1985 год. дотогава. Начинът, по който протича Конгресът, разтърсва из основи политическото самочувствие на КПСС. Разклатен беше авторитетът й. В очите на милиони съветски хора бяха подхвърлени на съмнения моралните, рационални и законови основания на властта й, управлението и дори – на самото й право на съществуване. Под въпрос беше поставена цялата съветска история, обществено-икономическият строй и системата на функционирането му. От официалната трибуна на Конгреса най-открито получиха одобрение и бяха насърчавани всевъзможните противници на социализма.
Пределите на политически допустимото на практика бяха “отблъснати” толкова назад, колкото едва ли някой дотогава можеше да си представи. Бяха отминали очевидно времената на “управляемите, регулирани реформи”. Независимо от това какво е планирал и очаквал Горбачов от работата на Конгреса на народните депутати, след приключването му за самия него вече не оставаше почти никаква друга роля, освен “подобно на някакъв сърфист да се опитва да се задържи колкото може по-дълго на повърхността на събитията”. (41)
Отговорът на съветската работническа класа както на Конгреса, така и на цялото дясно развитие на курса на “перестройката” беше даден още през юли същата 1989 год. В минните басейни на Русия в Кузбас и Варкута, в Донбас в Украйна и в Караганда в Казахстан избухнаха невиждани дотогава миньорски стачки и вълнения. Те бяха организирани от местни независими организации на работниците, зародили се след 1986 год. (42) Тези първи – според Котц и Уиър – “след 20-те години на ХХ-тия век прояви на масов трудов протест” (43) предизвикаха истински шок и объркване сред управлението на Горбачов. Елцин пък – благодарение на очевидно силно развития си нюх на популист - незабавно се зае с опити да привлече стачкуващите миньори и използва стачката им за целите на “демократите”.
Възможно е подчертано “иконоборческата” атмосфера на пряко предаваните по телевизията сцени на заседанията на завършилия през юни общосъюзен Конгрес на народните депутати да е целяла и подтикване към подобни конкретни действия на работниците. Главната причина за стачките обаче несъмнено бяха непрекъснато изострящите се и задълбочаващите се икономически трудности. Въгледобивът беше сред отраслите, които се оказаха най-силно засегнати от злощастното решение за “шоково” съкращаване на държавните поръчки на промишлени изделия. Според Лигачов положението там допълнително се усложнява от обстоятелството, че минните предприятия е трябвало да закупуват всичко необходимо за производството им по пазарен принцип, а да продават собствената си продукция – въглищата – само на фиксирани от правителството цени. (44)
По време на стачките от 1989 год. първоначално и основно миньорите поставяха предимно икономически искания. В един момент към тях започнаха да се прибавят и определени политически моменти, очевидно “заимствани” или “прилепени” им от някои от очертаващите се като преобладаващи, предимно десни ориентации. Така например, заедно с искането мините сами да определят цената на въглищата се призоваваше и към премахване на контрола на централните министерства. Явно под внушението на демократите беше лозунгът за отменяне на чл. 6 от Конституцията на СССР. Само в отделни места открито се оспорваше управлението на Комунистическата партия.
Миньорската стачка предизвика истинска уплаха и стъписване сред централното ръководство в Москва. Тя обхвана един от големите и особено значими отрасли на икономиката. В него бяха заети един милион души от общо 160-те милиона активно ангажирана работна сила в страната. В продължение на десет дни висшите органи на властта – Политбюро и ЦК на Партията, Върховния съвет и Министерския съвет на СССР – обсъждаха само въпроси, свързани с това как да бъдат задоволени исканията на стачниците. (45) С тази цел в стачкуващите райони, разположени предимно в географско отдалечени от центъра краища на страната, бяха изпратени сериозни допълнителни доставки от най-разнообразни продукти и други дефицитни стоки.
Междувременно Елцин съумява да си осигури значителна подкрепа именно сред миньорите точно в навечерието на изборите за Президент на Руската федерация - пост, към който той се стремеше. В резултат и на това през април на 1991 год. избухва нова стачка. Макар и отново да започна във въгледобива, този път тя изглеждаше повече като обща, а не само като миньорска стачка.
В продължение на два месеца от нея бяха обхванати значителен брой от основните сектори на вече и без това сериозно отслабената съветска икономика. Поставените от името на стачкуващите искания този път пряко отразяваха политическата платформа на Елцин. Искаше се дори оставката на правителството на СССР. Изключително показателно беше, че стачката беше прекратена, когато Елцин успя да осъществи прехвърлянето на въгледобивната промишленост от юрисдикцията на централното Общосъюзно правителството към правителството на Руската федерация.
Още по-красноречива беше реакцията на Горбачов на целия този развой на събитията. Интересното беше, че той го направи още по-податлив на натиска откъм набиращия все повече сили лагер на “демократите” на Елцин и почти сервилен към всичко, предприемано от тях.
***
Друго пряко следствие от начина на провеждането на изборите и работата на Конгреса на народните депутати беше засилване на натиска върху Партията за официално признаване на правото на съществуване и дейност на различни фракции вътре в нея. "Демократичните” аргументи за едно такова решение бяха, че организирането на избори с много състезаващи се кандидатури за постовете в самата Партия ще бъде лишено от смисъл, ако те не се различават и по програмите си.
Освен това вече много бяха примерите, когато депутати, избрани от листите на КПСС в новите законодателни органи на страната, открито поддържаха позиции, различаващи се от партийните. Официалната позиция на Латвийската комунистическа партия, например, се различаваше от тази на Горбачов и централното ръководство по въпросите на общосъюзното единство. Тези и други примери нагледно показваха как събитията в страната въздействаха върху развоя на дискусията за идейните различия вътре в самата Партия. (47)
С разрешаването на съществуването на вътрешнопартийни фракции обаче фактически беше открит пътя за възникване вече и на други политически партии. А оттук до легализирането и на партии, обявяващи се против социализма и оспорващи самото съществуване на общосъюзната държава, оставаше не повече от крачка.
В книгата си Грейми Джил дава конкретна представа за скоростта на развитие на тези процеси. През ноември 1989 год. тогавашното Политбюро и самият Горбачов не са възприемали идеята за преминаване към многопартийна система. По време на заседанието на ЦК, на което е бил обсъждан въпросът за отменянето на чл. 6-ти от Конституцията на СССР, в Москва е имало митинг, организиран от “демократите” на Елцин в подкрепа на тази инициатива.
Според съобщенията на тогавашните средства за масова информация в митинга са взели участие около половин милион души. На Пленума на ЦК през март 1990 год. Горбачов вече коренно изменя позицията си и контролираното от него Политбюро дава ход за отменянето на чл. 6-ти. С това вече беше законово открит пътят за възникване и на други политически партии. (48)
Всичко това не можеше да не предизвика една растяща криза на доверието спрямо КПСС. През 1989 год. деветнайсет милионният й числен състав престана да нараства, а през 1990 год. – спадна с 250,000. Редовете на Партията все повече бяха обхващани от пасивност, често стигаща до истинска парализа. Редица допитвания до общественото мнение показаха падане на престижа, авторитета и степента на подкрепата за нея.
В това, в края на краищата, нямаше нищо особено странно, защото през цялото това време в очите на хората тя беше олицетворявана с политиката на Горбачов, която им носеше все повече трудности и несигурност. Може би още по-интересното в случая беше, че това положение очевидно не безпокоеше много тогавашното ръководство на КПСС, тъй като никой от него – започвайки от Генералния секретар – не предложиха някакъв комплекс от мерки за преодоляване по някакъв начин на това толкова тревожно положение. (49)
В КПСС по принцип винаги е имало изключително разнообразие от идеи и съответни противоборства около тях. След политическата победа на Октомврийската революция, когато Партията пое отговорностите и на управлението на икономическото изграждане и развитие на страната, беше доказано от практиката, че структурно-организационното оформяне на тези вътрешни идейни различия не е полезно както за самата Партия, така и за цялостната обстановка в обществото и страната.
Заедно с това, както отбелязва и Лигачов в книгата си, ленинизмът не отхвърля възможността за организиране и провеждане на избори между няколко състезаващи се кандидатури както вътре в самата Партия, така и вън от нея. (50) Опитът на социалистическата общност, възникнала след Втората световна война, показа, че многопартийна система може да съществува и в социалистическа държава.
Необходимо е обаче да бъде запазена ръководната роля на работническата класа, а останалите политически партии да приемат установената от нея форма на държавна власт и обществено-икономически строй. С други думи – да бъдат за социализъм, а не контрареволюционни по своя характер и действия. Такива многопартийни системи съществуваха в ГДР, в Полша, Виетнам, Чехословакия, България, КНДР. (51) Никоя социалистическа държава не може да допусне обаче узаконяване на антикомунистически партии, открито стремящи се към унищожаване на резултатите от социалистическата революция.
Следващият важен момент във водещата надолу спирала на дезорганизирането на КПСС беше ХХVІІІ конгрес, проведен в средата на 1990 год. Това беше очевидно още по времето на самата подготовка на Конгреса. Особено показателно беше, че Партията започваше да губи позициите си сред работническата класа. Както се казваше тогава, работниците “гласуваха с краката си”, тоест просто си отиваха.
Според Грейми Джил само 7.2 % от делегатите на Московската градска конференция на КПСС са били работници. “От предимно промишлената Ярославска област пък на Конгреса не е бил изпратен нито един непосредствено зает в производството работник”. (52) Негодуващите от влошаващите се икономически условия работници все по-често поставяха въпроси като “Защо тогава изобщо следваше да се правят точно такива промени, щом те носят толкова тежки нови изпитания за трудещите се?” (53)
През първите месеци на 1990 год. се забеляза и нов отлив на членска маса от Партията. Заедно с това, сред низовите партийни организации все повече се засилваше критиката на линията на откъсване от принципите и политиката на марксизма-ленинизма. Точно тази реално съществуваща тенденция неизвестно защо почти напълно се пренебрегва от по-голяма част от изследователите, склонни да считат, че много малко съветските работници се обявяват в защита на социализма.
Този въпрос ще бъде по-подробно разгледан в следващата седма глава и Епилога на настоящата книга. А сега ще напомним само написаното от Грейми Джил за общата обстановка в Партията и страната около ХХVІІІ конгрес на КПСС:
“Възвръщането сред масите от хората на предишната вяра в марксизма-ленинизма, съчетано с обвиненията, че идеалите на Партията се изопачават от ръководството й, се превръщаха в основната разделителна линия между тези два фактически противостоящи си слоя на тогавашното съветско общество.” (54)
Точно в тази общополитическа обстановка в началото на 1990 год. в КПСС се оформиха официално съществуващи вътрешни фракции. Една от тях, т.н. “Демократична платформа”, намираща под влиянието предимно на служащи и други представители на “белите якички”, беше за пълното превръщане на КПСС в парламентарна партия от социалдемократически тип. Очевидно объркалата названието си (псевдо-) “Марксистка платформа” пък се обявяваше изцяло за “пазарна” икономика. А проведените през май 1990 год. вътрешнопартийни изследвания на обществените настроения сред партийните членове твърде недвусмислено показа, че една нарастваща част от тях са убедени в тоталната корупция на ръководството на Партията и неспособността на тогавашното Общосъюзно правителство да спре спада и разложението на икономиката. Според Джил, към момента на проучването по-голяма част от анкетираните заявяват, че не считат Комунистическата партия за водещата политическа сила в страната. (55)
Както по същество, така и според Устава на Партията, насроченият за юли 1990 год. ХХVІІІ конгрес можеше да бъде последната реална възможност политиката на Горбачов да бъде разисквана и евентуално отхвърлена на равнището на партиен конгрес. На практика обаче там не се случи нищо, което можеше да спре или поне да намали скоростта на движението по пътя на ревизионизма, следван от курса на тогавашния Генерален секретар.
Конгресът става поредната стъпка, след която Партията още по-определено и бързо започна да губи както усещането си за обществено значима мисия и роля, така и подкрепата на работническата класа. Дневният ред на самия Конгрес - а и на цялата партийна политика на практика - се определяше от некомунистическите или открито антикомунистически средства за масова информация.
Разискванията не бяха “Да има ли пазарна икономика?”, а по-скоро “Какъв вид пазарна икономика да има?”. На Конгреса бяха приети решения, които фактически лишаваха Политбюро от основните му практически значими функции. Той даде и права на партийните организации в съюзните републики да преразглеждат и изменят решенията на висшите органи на КПСС и да изработват собствени Програми. По този начин съвсем определено се поощряваше сепаратизма.
ХХVІІІ конгрес отхвърли марксизма-ленинизма като основно идейно учение и превърна ЦК на Партията в своебразен “квази-Парламент”, лишен от дотогавашните му функции на колективен практически ръководител. Организаторите на Конгреса, които явно се изживяваха като своебразен “всесилен Конвент”, орязаха пълномощията ЦК и засилиха властта на Генералния секретар. За разлика от дотогавашните уставни процедури самият Горбачов беше избран не на заседание на новия ЦК, а от целия Конгрес. С това очевидно се целеше да се затрудни – ако не и да се направи изобщо невъзможна – една евентуална процедура по неговото отстраняване от длъжност в междуконгресния период.
Конгресът регламентира правото вътре в Партията да бъдат създавани идейни “платформи”, “клубове” или “семинари”. Съществуването на фракции официално не беше разрешено. Последното беше обаче повече вербална, “семантична” победа на антиревизионистичните сили, тъй като на практика фракции вече фактически се бяха оформили. Като някакъв техен относителен успех можеше да се сметне и текстовото запазване в Устава на КПСС на принципа на демократическия централизъм, а така също и отстояването на съществуването на организации на Партията във военните подразделения. Възприеманият като най-активен деец на антиревизионистичните сили Егор Лигачов обаче не беше преизбран за Заместник-генерален секретар. Скоро след това той се оттегли напълно от активна обществена дейност в КПСС.
В присъщия му шумен и показен стил, макар и по съвършено различни причини, напусна КПСС и Борис Елцин. Същото направиха и редица други видни “демократи” като тогавашният кмет на Ленинград Анатолий Собчак (в чиято администрация работеше и сегашният президент на Русия В. Путин – доп. пр.), кметът на Москва Гаврил Попов, доскоро известният марксистки историк Юрий Афанасиев и други. От КПСС се оттегли и т.н. “Демократична платформа”, като преди това заяви претенции върху собствеността и другите й активи. Ако трябва да обобщим политическата обстановка в страната и Партията след ХХVІІІ конгрес, следва да отбележим, че общо взето нещата се движеха все по-надясно.
Това ставаше не само и може би дори – и не толкова поради “победите” на Горбачов и кръга му - колкото поради все по-нарастващото отдръпване на честните комунисти и масите съветски граждани от КПСС и дейността й. Антиревизионистичните сили поначало все повече напускаха позициите си там и насочваха усилията си към установяване и закрепване на влияние в новосъздадената през 1990 год. Комунистическа партия на Руската федерация. Малко по-рано, през 1999 год. пък беше основан Съветски аграрен съюз, представляващ интересите на селскостопанските производители. Лигачов оказва помощ при учредяването и на двете партии. (56)
Според самия него, той остава в КПСС, за да направи още един, последен опит да промени политиката й, предизвиквайки дискусия по този въпрос на ХХVІІІ конгрес. При това, за разлика от основните си противници Горбачов и Яковлев, той до края се старае да “играе според правилата”, спазвайки предвидените в Устава на Партията норми. През май 1990 год. Лигачов отправя до тогавашния Генерален секретар писмо. В него той потвърждава верността си към “перестройката”. Заедно с това моли Горбачов да разпространи писмото като официален документ сред членовете на Политбюро и ръководството на ЦК, както и да подкрепи предложението му да бъде свикан специален Пленум на ЦК по проблемите на кризисното положение в Партията и страната. (57) Писмото обаче така и не отива по-далеч от самия Горбачов.
Според Джил през месеците след ХХVІІІ конгрес от средата на 1990 год. до август 1991 год. Партията буквално “се самовзривява” (58) Ускорява се процесът на разпадане на фракции. Непрекъснато нараства отливът на членска маса – особено сред работниците. Рязко се съкращават постъпленията от членския внос, от продажби на партийни издания и от останалите източници на средства. Финансовото състояние на Партията стига почти до банкрут. Това налага още по-значителни съкращения на партийния апарат, което пък от своя страна допълнително затруднява текущата работа на всички равнища. Връх на всичко бяха и постоянните открити разногласия между самите членове на Партията, работещи или делегирани от нея в различните органи на държавната власт. А това ставаше в обстановка, когато “демократите” по принцип призоваваха членовете на Партията да бъдат изобщо изгонени от всички държавни и обществени институции.
Положението става направо критично, когато правителството обявява военно положение след т.н. “августовски пуч” през 1991 год. Това събитие беше използвано от средствата за информация в света - а и в самия СССР - за раздухване на истинска антикомунистическа истерия. Натискът за поставяне на КПСС извън закона и конфискуване на имуществото й става неудържим. Съдбата на Партията беше вече фактически решена, а издаването на съответната заповед от Елцин в качеството му на президент на Руската федерация беше само въпрос на време.
Паралелно с дезорганизирането на Партията вървеше процесът и на премахването на присъствието и влиянието й във въоръжените сили, като възлова част от разрушаването на военната система на Съветския съюз. Това без съмнение беше една от най-важните дейности, която неотклонно беше в центъра на вниманието на горбачовското ръководство особено през периода 1989 – 1991 години. Тъй като кадрите в армията по принцип получаваха по-висока степен марксистко-ленинска подготовка от по-голяма част от останалите сектори на обществото, Горбачов и привържениците му считаха, че унищожаването на влиянието на Партията върху военните ще доведе и до съществено отслабване на ръководната й роля в политическата система въобще.
За целта беше лансирана идеята за т.н. “департизация” на съветските въоръжени сили. Тя се пропагандираше като някаква “връхна точка” и “жизнена необходимост” за “обществения прогрес”, постигането на която ще има “огромни положителни последствия” за цялата страна, за сигурността й и многомилионното й население.
Централно място в “департизацията” заемаше цялостното отхвърляне на дотогавашната съветска отбранителна и военна доктрина и особено на основния й принцип, според който възпирането на всякакви агресивни действия против СССР и световния мир се гради преди всичко на поддържането на военно-стратегическо равновесие (паритет) с въоръжените сили и възможности на САЩ. Съответно се предполагаше прекратяването на подкрепата за Варшавския договор и за останалите страни по света, все още приятелски настроени към СССР.
На практика, началото на всички тези “преобразования” беше положено с няколкократните масирани мерки по едностранното и с нищо некомпенсирано съкращаване на съветските въоръжени сили и въоръжения, взети по личните инициативи и разпореждания на Горбачов Това наруши съществуващия дотогава цялостен системно-структурен комплекс на модерната отбранителна способност на страната.
Такъв не се изгражда лесно и за кратко време. Извеждането от него под някакъв “благовиден” претекст на няколко от основните му елементи вече силно затормозява и обрича на неефективност дейността и на целия дотогавашен комплекс. Точно това правеше Горбачов с неспирните си самостоятелни “мирни” инициативи. В “замяна” той “печелеше” шумните хвалби на западната пропаганда, но рушеше все повече професионалното самочувствие и духа на наистина съвсем доскоро непобедимата Съветска армия, чиито Върховен главнокомандващ беше по силата на съществуващите Конституционни норми.
Въпросното, практически недоброжелателно отношение към армията от страна на висшето политическо ръководство беше всячески подкрепяно и раздухвано от обслужващите политиката му средства за масова информация. Изключително интензивните им пропагандни кампании създаваха безпрецедентна за цялата история на страната изключително отрицателна обществена нагласа спрямо въоръжените сили, условията в тях и ролята им в държавата.
През 1989-90 години силно нараснаха случаите на отклонения от военна служба. Все повече ставаха и офицерите, които напускаха армията. За периода от 1989 до 1991 години числеността на съветските въоръжени сили падна от 5.3 милиона под 4 милиона души. При това масово съкращаваните военнослужещи често се завръщаха по родните си места останали без работа и без жилище.
Горбачов обаче очевидно не се интересуваше от всичко това, тъй като дейността му беше ангажирана изключително с планове как точно да бъде премахнато Главното политическо управление на армията. То и структурите му в подразделенията в значителна степен обезпечаваше и поддържаше досегашния й облик, морално-политическата й устойчивост, цялостната атмосфера в нея.
Подобни структури работят във всяка армия, изпълнявайки, разбира се, различни задачи в зависимост от обществено-икономическия строй и политическа ориентация, на които тя е предназначена да служи. За ревизионистите в СССР политическите органи в армията бяха обаче единствено средството за прокарване на влиянието на КПСС във въоръжените сили, което следваше да бъде унищожено. Точно такива решения бяха прокарани на ХХVІІІ конгрес, независимо от усилията на Лигачов и привържениците му да предотвратят това.
Както тогава, така и по-късно, навярно твърде много са били хората, които - подобно на члена на Политбюро Виталий Воронников в книгата му, издадена в Хавана - не успяха да намерят отговор на въпросите “А с какво може да се обясни липсата на нужната решителност в действията на несъгласните с политиката на Горбачов? На какво се дължеше наистина учудващата липса на умения за успешно политическо поведение и воля у хора, съумели да достигнат в живота си до най-високите нива на партийната и държавна йерархия? Защо продължаваха с нищо непотвърдените си илюзии и все така упорито гласуваха в подкрепа на политика, която явно не споделяха?” (59)
И наистина, в продължение на достатъчно дълъг период противниците на Горбачов в Политбюро и ЦК разполагаха с болшинство от гласовете. Те обаче така и не предприеха нищо. Както отбелязва Анатолий Черняев, първият помощник на тогавашния Генерален секретар, Политбюро дори отхвърлило (!) внесена от самия Горбачов оставка. Като си спомня явно твърде бурните дебати по време на въпросното заседание, Черняев сякаш и след десетина години “задочно” продължава в книгата си яростните спорове с тогавашните противници на “патрона” си:
“Нима всички вие тогава наистина смятахте, че тази оставка не беше нищо повече от игра или опит да бъдете шантажирани?… Тогава онова, което вие наричахте “разруха” едва започваше и вие лесно бихте могли да “възстановите реда”. Но не – вие нямахте смелостта, нито пък знаехте изобщо какво друго и как следва да се прави!” (61) И това става независимо от наличното мнозинство в ЦК и Политбюро!
Така че политическата криза очевидно има много и различни лица и измерения. Едното от тях е, че ревизионистите очевидно бяха по-добре организирани, по-умело маневрираха и по-бързо прегрупираха силите си. Присъщите на всяка криза непредсказуеми положения също изиграха лоши шеги на честните привърженици на съветската система и строй. Твърде неочакваните мащаби, които внезапно взе “проблемът” с писмото на Нина Андреева, например, предизвика загуба на позициите на Егор Лигачов – основният противник на Горбачов в ЦК и Политбюро. Това пък, от своя страна, послужи като начало за по-нататъшно, широко и все по-агресивно настъпление против всички антиревизионистки сили в Партията и в страната. Безспорно беше, че ревизионистите практически постоянно държаха инициативата в ръцете си и доста успешно изтласкваха опонентите си от заеманите от тях позиции.
Лигачов неизменно избягваше да минава в офанзива, нито пък проявяваше претенции към лидерския пост. Той най-вече се противопоставяше на едни или други крайности, характерни за стила на Горбачов. Черняев дори подчертава в книгата си, че според известния изследовател Стивън Ф. Коен Лигачов дори е бил склонен да споделя някои от тезите на Генералния секретар, като например, че едно частично въвеждане на “пазарни” механизми може да бъде полезно и успешно. (62) Може би не са лишени от основания и твърденията, че Лигачов по-скоро се е борил той, а не Яковлев, да има “изключителен достъп до ухото” на Горбачов. Твърди се също, че той е определял Яковлев като “сивия кардинал на ревизионизма” преди всичко заради погрешните му съвети на Генералния секретар. Така или иначе, Лигачов поема пътя на последователна борба против Горбачов и цялата му политика едва след като беше вече отстранен от изключително важните си позиции във висшето ръководство на КПСС.
Горбачов, подобно на Хрущов, навярно щеше да бъде своевременно свален от власт, ако опозицията против него беше придобила организиран и решителен характер. Според Черняев до май 1990 год. фактически 70 % от членовете на ЦК са били против тогавашния Генералния секретар и не са споделяли водената от него политика. (63)
Защо тогава Лигачов загуби и последната си битка против ревизионизма, която заедно с привържениците си възнамеряваше да даде на ХХVІІІ конгрес на КПСС? Защо така и не се появиха силни фигури в Партията, които да поведат успешно борбата срещу курса на Горбачов вътре в нея? Какво, в края на краищата, беше довело до толкова значително влошаване - в сравнение с 60-те години - на общото качество на ръководството й, че през периода 1987-1991 години тя не се оказа в състояние да отстрани от власт Горбачов след далеч по-големи прегрешения?
Изчерпателният отговор на всичките тези въпроси също се крие в онези факти и тенденции в икономиката и политиката, които дават ключа за обяснението и на самото рухване на системата и държавата. Трудноразбираемите – особено за външния наблюдател – несъгласия и дори разпри в Политбюро, далеч не бяха следствие само от лична неприязън. Още по-малко те се решаваха с помощта на дар слово или на убедителност на аргументите. Зад вербалните сблъсъци на заседанията се криеха обаче интереси и позиции на често противодействащи си сили. Килимът изпод краката на Лигачов и привържениците му беше най-безцеремонно издърпан под въздействието на изключително мощни, заинтересовани политически, идеологически и икономически фактори, свързващи бъдещето и положението си в страната единствено с пълното възвръщане на капитализма.
Така че между общата обстановка и най-вече в съотношението между различните обществени сили и тенденции вътре в страната през 60-те и през 80-те години на миналия век имаше очевидно съществени различия. Т.н. “втора икономика”, например, беше получила несравнимо по-голямо разпространение. Много по-силна и дълбока беше степента на проникването й практически във всички сфери и отрасли на съществуващата обществена и икономическа система, включително и в най-висшите сектори на Партията и държавата.
Едно от нещата, които Лигачов – като втори човек в КПСС – особено силно чувстваше и на което винаги се стараеше да обърне внимание, беше именно нарастващото корумпиращо въздействие на “втората икономика” на всички нива на съществуването и функционирането на Партията. В качеството си на наблюдаващ изключително важните идеологически и организационен сектори, той непрекъснато получаваше неопровержими доказателства и потвърждения за това как тези процеси се засилват вследствие на “реформите” на Горбачов, насърчаващи частната собственост и предприемачество във всичките им, на практика дори и незаконни разновидности.
Ето как предава Лигачов в книгата си десетина години по-късно впечатленията си от последствията от тогавашния неимоверно бърз ръст на “втората икономика”
“Почти неусетно, в течение на 1-2 години възникнаха и други, още по-ужасни корумпирани и сеещи корупция сили, които буквално задушиха здравото начало, поставено от Партията през април 1985 год.” (64)
Колкото и парадоксално, толкова и показателно е, че в издадената си през 1994 год. в Ню Йорк книга “Десет дни, които разтърсиха света: ерата на Горбачов през погледа на началника на кабинета му” Валерий Болдин пише, че лично Горбачов, както с непосредствения си пример, така и чрез трудно обяснима търпимост, е насърчавал корупционни практики от най-високите до останалите нива на партийната система. (65)
Болдин подчертава, че през историята си КПСС е водила много вътрешни борби – и против опортюнизма и различните уклони, и против фракциите на меншевиките, троцкистите и пр. С идването на Горбачов на власт обаче, Партията за пръв път се сблъсква с корупционни проблеми в собствените си редове и структури отгоре до долу. Той цитира имената на голям брой секретари на областни и районни партийни комитети, както и членове на ЦК, замесени в различни незаконни схеми и дейности. Според него никога дотогава в Партията не е имало толкова алчност и корупция на високи нива. Всичко това сериозно намаляваше способността й да защитава дори самата себе си. И Болдин заключава: “Изчезването на честността и искреността между хората силно нарани самата имунна система на Партията и разруши стабилността й.” (66)
Разрастването на частната икономика - както законна, така и незаконна – и преплитането й с определени части от партийния апарат имаше изключително вредно разложително въздействие върху честните членове и дейци на Партията на всички равнища. За тях беше истински мъчително да виждат как различни високопоставени партийни и държавни бюрократи нагло присвояват и се разпореждат с обществената и държавна собственост. В същото време т.н. “независими” медии, намиращи се изцяло в разпореждане на антикомунистическите сили, неспирно и системно работеха за коренна промяна на съществуващите обществени нагласи, убеждения, ценности и очаквания. Подложена на нарастващи удари от всички страни, включително и от влиятелни сили в самото й ръководство, преднамерено поставена в положение, изключващо дори мисъл за отпор или някаква защита, Партията “закономерно” губеше ролята си на център и фактор на властта. Всичко това сериозно разклащаше и променяше определящото съотношение на силите и вътре в самата КПСС. Подобни явления изобщо не съществуваха през 1964 год.
В същото време небивалото дотогава политическо объркване, породено от фактическата контрареволюция, провеждана под ръководството на самия Генерален секретар на КПСС, правеше невъзможно едно евентуално мобилизиране на обикновените партийни членове и работниците по места в защита на завоеванията на социализма. Редовите комунисти не бяха инертни по природа, както се опитва да внушава буржоазната пропаганда. Те обаче бяха свикнали да действат организирано преди всичко по инициатива и по призива на Партията, а не да предприемат собствени действия против Първия й ръководител.
Освен това съзнанието на милионите обикновени хора, включително и на партийните членове, беше ежедневно затормозено и почти всецяло ангажирано от все по-трудно разрешими практически проблеми, пораждани от постоянно нарастващата безработица, недостига на храни и най-необходими други стоки, галопиращата инфлация и т.н. Към средата на 1991 год. депресията беше станала постоянно състояние на икономиката.
При този развой на нещата милиони работници стачкуваха в защита на правата си и жизнения си стандарт. Общата дезорганизация и отслабване на КПСС затрудняваха изключително силно започването на някаква борба вътре в нея и при това - от нейно име. Орязването на правомощията й, общата дезориентация, финансовите затруднения, административните мерки отгоре срещу партийния апарат силно ограничаваха възможностите на низовите организации за предприемането на някакъв вид сериозна съпротива срещу линията на ръководството.
При това положение, под натиска на проблемите за ежедневно преживяване и оставени фактически сами на себе си, протестите на работниците като правило не надхвърляха рамките на икономическите искания. При това обикновено те бяха лошо организирани и ръководени или пък изобщо им липсваше каквато и да било организация и ръководство. И все пак, много показателно беше, че през март 1991 год. работническата класа масово гласува за запазването на СССР като единна, общосъюзна и унитарна държава.
Независимо от крайно неблагоприятните условия, вътрешнопартийната съпротива на низовите партийни организации и редовите членове на КПСС против ревизионистките тенденции в партийното ръководство оставаше важен, значим фактор в политическия живот до ХХVІІІ-я й конгрес през юли 1990 год. След него ревизионистите в Партията определено взеха връх.
За това имаше много причини. Голяма част от тях ние вече успяхме да засегнем в един или друг обем в хода на изложението ни. Сега искаме да обърнем по-голямо внимание на ролята, която все повече играеха в политическите процеси финансовите средства, концентрирани във все по-значителните лични състояния на новобогаташите от частните фирми и сектори на “втората икономика”.
Независимо от какви външни или вътрешни източници бяха натрупани богатствата им, от тях неизменно получаваха финансова подкрепа именно най-отявлените антикомунистически и прокапиталистически настроени доскорошни ръководни дейци на КПСС, по-сетнешните “демократи” и техните организации и партии. Историкът Стивън Ханделман пише във връзка с това в твърде красноречиво озаглавената си книга “Другарят Престъпник: новата мафия в днешна Русия” (издадена в Йелския университет през 1995 год.) следното:
“Крадците-новобогаташи прекрасно съзнаваха, че “консерваторите”, тоест, все още намиращите се в Кремъл праволинейни комунисти при възможност с готовност ще сложат край на икономическата либерализация, която им носеше толкова големи спекулативни, черноборсаджийски печалби”.
А малко по-нататък продължава:
“Поради това не следва да предизвиква учудване фактът, че “демократът” Гаврил Попов, който спечели кметското място в Москва по същото време, когато Елцин влезе като Президент в Белия дом на Руската федерация, открито призна, че “реформаторите” са ползвали финансова подкрепа от “сенчестите” бизнесмени, много от които са свързани с подземния свят. Непознатото дотогава в съветската история непосредствено влияние на парите върху политиката се оказва особено значим фактор, допринесъл за укрепване на антисоциалистическите елементи и подрони позициите на истинските комунисти.” (67)
Друг важен фактор за победата на ревизионистите на Горбачов, а след тях вече и на откровено прокапиталистическите сили, беше специалното внимание, което те отделяха на дейността на средствата за масова информация. Както по времето на т.н. “Пражка пролет” от 1968 год., така и в СССР, антикомунистическите и антисоциалистически сили установиха първо контрола си именно върху този сектор от функционирането на обществото.
Той на пръв поглед като че ли стоеше встрани от непосредствените лостове на властта. Не засягаше пряко силовите й структури, поради което логично е бил възприеман и като не чак толкова важен. Тъкмо от средствата за масова информация започна обаче настъплението срещу социализма, ценностите и институциите му и в Чехословакия през 1968 год., и в СССР през 80-те години. И след като днес вече имаме достатъчно нагледни доказателства за това, как се развиха нещата в СССР - без намесата на Варшавския договор - не може да има никакво съмнение, че напълно същото щеше да стане и в Чехословакия, само че 20 години по-рано. (Това следва с всички основания да бъде хвърляно в лицето на онези, които и днес често продължават да плачат за “потъпканата Пражка пролет” от 1968 год. А абсолютно еднаквите стереотипни действия за започване на “промените” както в едната, така и в другата страна, са безкрайно красноречиво доказателство, че събитията и в двете от тях са били еднакво планирани и направлявани от един и същ външен център. – Доп. пр.)
Своевременното вземане под контрол на средствата за масова информация постави истинските комунисти в изключително неизгодна, защитна и все по-губеща позиция. Яковлев и хората му в медиите предварително определяха и насочваха настроенията и дебатите в обществото в политическо направление, отиващо много по-далеч от “меката либерализация” от ерата на Хрущов.
По време на подготовката и работата на Конгреса на народните депутати открито антикомунистическите сили сред определени страни на интелигенцията и в средствата за масова информация предприеха вече и истинска широкомащабна офанзива срещу всички, които по един или друг начин се обявяваха в защита на социализма. Всичко това създаваше около Горбачов много по-благоприятни обществено-политически и идеологически условия за плановете и действията му, отколкото имаше Хрущов четвърт век по-рано.
Макар и вторични и подчинени по отношение на общата обстановка и моментното съотношение на силите в страната и в света, от голямо значение бяха и личностните и субективни фактори, особено що се касаеше до специфичните лидерски качества и умения на ръководителите. Ако Лигачов и привържениците му разполагаха в нужната степен с такива качества, а противниците им ги нямаха, то те биха могли все пак да удържат победа над ревизионистите, независимо от различните неблагоприятни обстоятелства от обективен характер.
В битката с тях обаче Горбачов на практика винаги успяваше да вземе връх – дори в случаите, когато на тяхна страна беше дори и численото превъзходство. Лигачов, всъщност, далеч не беше онзи “непримиримо патетичен човек на твърдите принципи” (68), както го представя, например Стивън Коткин в твърде показателно озаглавената си книга “Предотвратеният Армагедон *: процесът на рухването на Съветския съюз (1970-2000 години)”, издадена през 2001 год. в Оксфорд, Великобритания.
* Според библейските писания Армагедон е символ на решителната битка между силите на Доброто и Злото. - Бел. пр.
Лигачов беше по-скоро възпитан и израснал в духа на искрено уважение и преданост към комунистическите принципи на демократическия централизъм, скромността и верността към делото и към хората, с които работеше за него. Парадоксалното беше, че точно тези качества на практика не му позволяваха да се развие и издигне като ръководител на една истинска ефективна опозиция против ревизионизма.
Лигачов несъмнено притежаваше голям политически опит и множество лични достойнства. В продължение на непростимо дълго време обаче той си позволяваше да самоограничава активността си най-вече в оказали се абсолютно безполезни опити да “уравновесява” или дори “вразумява” политическите действия на Горбачов. Задоволяваше се преди всичко с търсене и издигане на аргументи, с помощта на които - предимно вербално – се стараеше да възпира съвсем реалното настъпление на десните. Явно му липсваше способността да планира практически действията си както в стратегически, така и в тактически план, и да ги довежда до успешен край чрез решителна мобилизация на всички колективни и организационни средства, механизми и традиции на Партията и ръководството й.
Това съумя да направи на времето Хрущов и своевременно да арестува най-опасния си конкурент за властта, Берия. Същото успя да постигне по-късно Брежнев, когато заедно с привържениците си пък отстрани от ръководството Хрущов. Ако притежаваше подобни качества и опит, Лигачов навярно също можеше да обърне в своя полза, например, случая с Писмото на Нина Андреева и да отстрани Горбачов от поста му. Само че той изглежда можеше да действа единствено в самозащита. Това обаче допълнително демобилизираше и обезкуражаваше привържениците му, а никой друг от тях нямаше нито поста, нито известността и престижа на Лигачов както в Партията, така и в страната. При това положение в едни момент Яковлев и Горбачов съвсем закономерно преминаха в настъпление и изтикаха от позициите им и самия Лигачов, и всичките му активни привържениците в ръководството, в партийния и държавен апарат и в средствата за масова информация.
През периода 1989- 91 години вътрешната антикомунистическа опозиция в СССР се засилваше и разрастваше с такива темпове, с каквито падаше влиянието и организационно-политическите възможности на КПСС. Много от високопоставените партийни ръководители, които все още продължаваха да хранят илюзии за “успешното развитие на реформите”, проявяваха неоправдано благодушна склонност да възприемат дори идеите за установяване на “истинска многопартийна система”.
Според привърженика на Горбачов Рой Медведев, независимо от цялото благоприятно за тях развитие на обстоятелствата, отявлените антикомунисти обаче все още прикриват амбициите си за пълна реставрация на капитализма. (69) Докато те крояха и подготвяха реализацията на поредните си политически планове, ръководителите на КПСС продължаваха да се отнасят с непростимо късогледство към въпросите на държавната власт и да демонстрират фактическо безразличие към това дали нововъзникващите политически движения и партии са склонни да приемат класовия характер на съществуващата държава и ръководната роля на Комунистическата партия в нея.
Подобно на ревизионисткото “реформаторско” течение вътре в КПСС, възникналата след него извън Партията “демократическа” опозиция също имаше своята предистория в периода на хрущовското “размразяване” от 1953 до 1964 години. С идването си на власт ръководството на Брежнев отмени много от засягащите предимно интелигенцията признаци на дотогавашната либерализация. Вследствие на това сред определени нейни слоеве се появиха различни дисидентски групи и настроения. Впоследствие те бяха раздути от западната пропаганда до размерите и значението на “широко дисидентско движение”. Някои от “дисидентите” считаха, че са наследници и на “Бухаринско-Хрущовската политическа и обществена традиция”. Предимно от средите на някои от дисидентите дойдоха и голяма част от официалните или негласни съветници на Горбачов. Впоследствие същите създаваха програмите и на повечето от “демократите”.
Още през май 1970 год. до Брежнев и другите съветски лидери беше отправено т.н. “Открито писмо”, получило доста широка известност, подписано от трима ползващите се с популярност дисиденти – физиците Андрей Сахаров и Валерий Турчин, и писателя Рой Медведев. В много отношение то предвещаваше лозунгите и идеите на онова, което след петнадесетина години щеше да бъде обявено като програма на “перестройката”.
Авторите на “писмото” твърдят, че зад него стои интелигенцията и напредничавата част от работническата класа. В него се коментираше тогавашното положение в Съветския съюз, въз основа на което се поставяха 15 искания. Според текста на “писмото”, цитирано в сборника под редакцията на Александър Далин и Гейл У. Лапидъс “Съветската система – от криза към крах” (1995), в него се изтъква, че “проблемите на СССР не произтичат от социализма, а от антидемократичните традиции и норми на обществен живот, водещ началото си от времето на Сталин”. Във връзка с това “демократизацията” беше основното искане, поставено от авторите на “писмото”.
Друго дума, въведена от тях, беше “стагнация” – едно от няколкото западни определения на различните състояния на икономическа криза. И двете понятия впоследствие станаха възлови за по-сетнешната политика и програми по време на “перестройката”. В “писмото “ се призоваваше също за възстановяване на правата на националностите, депортирани по времето на Сталин във вътрешността на страната (поради системно съучастничество с войските и службите на Третия райх - Доп. пр.).
Формулирани бяха също така и искания, свързани със съвременното състояние на съветската система – по-голяма независимост на съдебните органи, отчитане на общественото мнение и създаване на механизми за изследването му, повишаване на ролята на обществените науки при решаване на проблемите на действителността, избори измежду различни издигнати кандидатури, по-голяма самостоятелност на производствения сектор, отделяне на повече средства за началното и основно образование, подобряване на подготовката на управленческите кадри, премахване на графата за национална принадлежност в документите за самоличност, амнистия за политическите затворници.
В общи линии “писмото” беше представено като вид програма за подобряване на социализма и наистина съдържаше и рационални предложения в тази насока. В същото време то някак изобщо се абстрахираше от реално съществуващото положение в тогавашния свят и не съдържаше абсолютно нищо критично спрямо политиката на капиталистическия Запад. (70)
Дънлоп подробно проследява в книгата си различните етапи и пътя, изминат от т.н. “демократична опозиция”, преди най-накрая тя да излезе на бял свят през периода 1988-89 години във вида на вече легални политически партии с антисоциалистическа насоченост, открито борещи се за власт на всички нива в държавата. (71) Отначалото, през 1987 год. се появяват т.н. “неформални” организации, по-голяма част от които имаха съвсем скромните претенции да бъдат най-разнообразни дискусионни клубове, съседски сдружения, “изследователски кръгове” и прочие.
Горбачов, чието внимание междувременно изглежда беше изцяло погълнато от идеите за “гражданското общество”, издигнати през 20-те години като едно от средствата за антикапиталистическа борба от известния деец на тогавашната Италианска комунистическа партия Антонио Грамши, реши да приложи същата идея и в условията на победилия вече социализъм. Явно манипулирайки с названието “гражданското общество”, той изцяло “благослови” съществуването на “неформалите”, независимо от различната, а в не малко случаи – и направо обезпокоителна, мирогледна, а и политическа насоченост, на редица от тях. Като се опитваха да прилагат някои от подходите на социалдемокрацията, Яковлев и Горбачов се надяваха с помощта на “извънпартийни” обществени групи и движения да осигурят по-широка подкрепа за политиката си и особено за преодоляване на съпротивата на “консервативната” партийна и държавна бюрокрация.
Колкото повече укрепваха обаче, толкова повече по-голяма част от “неформалите” рязко започваха да променят характера си. В неруските републики те се превръщаха, например, в “национални фронтове”, открито проповядващи и борещи се за сепаратизъм. В самата Русия пък приемаха облика на различни “народни фронтове”, следващи политическата линия на “демократите”. Самото понятие “демократ” до средата на 1988 год. се възприемаше най–вече като нарицателно за привържениците на Горбачов срещу Лигачов. След това една определена част от интелигенцията вече започна да критикува и Горбачов за “недостатъчна демократичност”. Междувременно през май 1988 год. в Москва беше учреден т.н. “Демократичен фронт”, официалните учредители на който бяха някои т.н. “дисиденти” от 60-те и 70-те години. Това беше фактически първата политическа партия, открито противопоставяща се на КПСС.
Огромна подкрепа “демократите” получиха по време както на подготовката, така и на самата работа на Конгреса на народните депутати през май-юни 1989 год. (72) В предаване на официалната съветска телевизия от Москва редица съветски “интелектуалци” открито призоваваха вече за опозиция и на самия Горбачов, както и за “истинска демокрация”. През юли пък, под ръководството на Андрей Сахаров и Борис Елцин (който формално все още беше член на КПСС) в Конгреса беше сформирана т.н. “Междурегионална група”. Тя обхващаше 380 от общо 2250-те депутата и също така открито зовеше вече за “преход от тоталитаризъм към демокрация”, за “радикална децентрализация на държавната собственост” и за “икономическа независимост на отделните републики и райони”. Това означаваше, че в новосъздадените държавни институции, от които Горбачов се надяваше да получава широка подкрепа за политиката си, фактически беше обособена открито антикомунистическа опозиция. Тя вече се ползваше с всички финансови, организационни и други прерогативи на парламентарната и държавна власт.
През януари 1990 год. беше създадена и т.н “Демократична платформа” в КПСС. Според представителите й в нея влизаха 55,000 членове на Партията. Официално обявената им цел беше на предстоящия й тогава ХХVІІІ конгрес КПСС да бъде превърната в “нормална” социалдемократическа партия. Пак през януари същата година беше основана пък “Демократична Русия”. Тя имаше далеч по-амбициозна програма: обявяваше се за “наследничка на идеите на Андрей Сахаров”, който беше починал през декември 1989 год. Лагерът на “демократите” побърза да го канонизира като “главен светия” на каузата им.
“Демократична Русия” беше обособена измежду някои от членовете на т.н. “Междурегионална група” в Конгреса на народните депутати. Като жонглираше с различни “аргументи”, заимствани от историята и идеите на руския национализъм, тя призова Конгреса да приеме нова – предложена от тях – Конституция на Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФР), която да утвърди държавния й суверенитет. Настояваше и за
отмяна на член 6-ти от Съветската конституция,
поставяне на КГБ под парламентарен контрол,
преминаване (на първо време) към регулирана “пазарна” икономика,
“връщане” църквите на вярващите и пр.
С програмата и действията си “Демократична Русия” отиваше най-далеч в посока към открита реставрация на капитализма и разрушаването на Съветския съюз. Не случай именно тя стана основна политическа база на Борис Елцин.
На проведените през март 1990 год. избори в Руската федерация “демократите” взеха значително болшинство в Москва и Ленинград. Това засили корозионните процеси както в КПСС, така и в СССР като единна общосъюзна държава. С учредяването на т.н. “Конгрес на Руската федерация” за пръв път след дореволюционните месеци на 1917 год. в страната се премина към двувластие. Ако тогава то беше между Болшевишката партия и Съветите, от една страна, и буржоазното “Временно правителство” – от друга, то през 1990 год. вододелът беше между лагера на “демократите” и КПСС.
“Демократичната” опозиция припозна руския си лидер в лицето на доскорошния високопоставен партиен деец Борис Елцин. По ирония на съдбата кариерата му в КПСС беше поела нагоре през 1985 год., когато той беше издигнат на работа в Москва по препоръка именно на “твърдолинейния” Лигачов. Навярно лоша шега беше изиграла общата им сибирска принадлежност, тъй като до този момент Елцин беше Първи секретар на съседната на Лигачов тогава Свердловска област. Практик-инженер по образование, работил като ръководител на конструкторски дейности в уралски заводи, заедно с прословутата си пристрастност към алкохола, той имаше обаче и доста далече прицелени политически планове и амбиции. На ХХVІІ конгрес на КПСС през 1986 год. той беше издигнат – вече от Горбачов – за кандидат-член на Политбюро. (73) Дори и на тази висока партийна позиция обаче той се проявяваше предимно като изключително яростен критик именно на КПСС и политиката й. На ХХVІІ конгрес, например, той влиза в схватка дори с благодетеля си Лигачов по въпроси, свързани с целесъобразността от някои допълнителни възможности за осъществяване на дейността на функционерите на Партията, възприемани като привилегии. Опитаният през 1987 год. аналогичен ход с критика - този път по адрес на самия Горбачов – завърши обаче с отстраняването му от Политбюро и със свалянето му от поста Първи секретар на Московската градска организация на КПСС.
Когато се завърна в родния Свердловск, той като че ли изчезна от политическата сцена от края на 1987 год. до началото на 1989 год. Новата му поява в голямата политика - пак доста парадоксално – започна тъкмо с инициативата на Горбачов за създаване на нови органи на държавна власт.
През март 1989 год. Елцин беше избран от Свердловск в Общосъюзния Конгрес на народните депутати. Година по-късно -през март 1990 год. – той вече влезе в Конгреса на народните депутати на РСФР. А през май 1990 год. Върховният съвет на федерацията го избира за свой Председател.
Елцин официално напуска КПСС през юли 1990 год. по време на ХХVІІІ-ия й конгрес. През юни 1991 год. той беше избран за Президент на РСФР. Този пост беше учреден през април 1991 год. в резултат на сделка с Горбачов, с която Елцин поема ангажимент да подкрепи проекта му за нов Съюзен договор. (74) Когато на изборите постигна 57 % от общия брой на гласувалите, Елцин разполагаше вече обаче с един изразителен изборен мандат – какъвто Горбачов нямаше. Това се оказа много важен коз в битката за лично надмощие между двамата. Ясно си личеше, че от 1989 год. в това двуборство Елцин беше възприел нова тактика, същността на която се състоеше в получаване на достъп до върховната власт в страната, разигравайки т.н. “руска карта”, след което вече предстоеше да пристъпи към пълното възстановяване на капитализма.
Тук специален анализ заслужава въпросът: “Защо именно на Елцин се удава да се утвърди като лидер на капиталистическата контрареволюция?”
В случая не може да се отрече значителна доза находчивост, издръжливост и дори определена политическа смелост, проявени както от съветниците му, така и лично от него самия. По време на голямата стачка на миньорите през юли 1989 год. - явно пускайки в действие урало-сибирския си произход – Елцин успява да изгради лични връзки и авторитет първо в Кузбас, а после – и в другите стачкуващи минни басейни в страната.
След като си осигурява подкрепа сред изключително мощните поради огромната си концентрация и борбеността си слоеве на работническата класа - които обаче се чувстваха особено онеправдани - Елцин прави удачен политически реверанс и на “интелигенцията”, която ставаше все по-недоволна от нерешителния, предимно словесен характер на действията на Горбачов в страната. Елцин издига оказалото се много популярно знаме на “радикалната перестройка” – без да се обвързва при това с някакви строги предварителни определения и граници на конкретното й съдържание.
Той обещава подкрепа и на претенциите и стремежите на руския национален сепаратизъм, стремящ се към обособяване във “велика руска държава” извън Съюза. Демонстрираше стремеж към “възстановяването” на руския суверенитет и символиката на руския национализъм. В същото време насърчаваше сепаратизма и в неруските съюзни републики. Показно подкрепяше религиозните прояви. Най-масирана и безрезервна обаче беше подкрепата му на “пазарната икономика” и всички други елементи, водещи към пълното възстановяване на капитализма. В това отношение той решително надминаваше всичко обещавано и вършено от Горбачов. Несравнимо по-щедър беше той към секторите и отраслите на “втората икономика”, а така също и към проявяващите все по-засилен интерес “партньори” от западния бизнес. Съответно, значително нарастваше и тяхната подкрепа за него. На повърхността това проличава особено ясно в програмите на радио “Свобода” и другите важни западни пропагандни центрове.
Именно готовността на Елцин да жертва Съветския съюз като единна общосъюзна държава и да доведе “радикалната реформа” в Русия до логичния й край – пълната реставрация на капитализма – го превръща в признат лидер на контрареволюционните сили както в страната, така и в чужбина. Нерешителността и колебливостта на Горбачов все повече се превръщаха в пречка за неограниченото утвърждаване на капиталистическите порядки – особено като се вземе предвид фактът, че той продължаваше да упражнява известен контрол върху все още съществуващите общосъюзни институции.
Събитията около и след неудачния “пуч” на 27 август 1991 год., колкото и драматични и непредсказуеми да изглеждаха – или да бяха - доведоха до преодоляването на това “ненормално” положение. През декември същата година Горбачов беше вече официално отстранен от властта и тя премина изцяло в ръцете на Елцин.
Вече нямаше формални пречки за пълното разчленяване на СССР.
През януари 1992 год. икономиката на страната беше подложена на унищожителна “шокова терапия”, която дори Горбачов доста дълго време отбягваше. А след година и половина – през октомври 1993 год. – новоизпеченият лидер на “демократите” прибягна дори до артилерийски обстрел на Руския парламент, за да преодолее законодателните трудности, които спираха прокарването на политиката му. По време на трагичните събития около обсадата и щурма на Парламента в Москва бяха убити стотици граждани, особено младежи. Самите законодатели бяха арестувани и подложени на съдебна репресия. Подробен анализ на тези заключителни развития на “перестройката” се съдържат в книгата на Джордж У. Бреслауър “Горбачов и Елцин като лидери”, издадена през 2002 год. от Кембриджския университет във Великобритания. (75)
Реставрацията на капитализма на територията на Съветския съюз и в страните от Източна Европа стана възможна вследствие на цяла поредица от външни и вътрешни икономически, политически и военно-стратегически действия, замислени, предприети и до голяма степен реализирани по време на управлението на Горбачов. Кризата и нарастващият икономически хаос в страната бяха естествен резултат от необмислените му в дълбочина и импулсивни планове и решения в полза на “пазарната икономика”.
Унищожаването на социализма в страните от Източна Европа като следствие на външнополитическите нововъведения на групата около Горбачов рикошира и силно удари икономиката на Съветския съюз.
От друга страна, целенасочено подклажданите и насърчавани сепаратистки тенденции в различните съюзни републики предизвика разкъсване на работещите като единен производствен комплекс икономически връзки и причини допълнителни затруднения на производствените процеси.
А подкрепата на “втората икономика”, оказвана от Горбачов, и политиката му против стопанската система, основана на държавна и обществена собственост и единно планиране, още повече изостри кризисните тенденции и явления.
В книгата си “Реставрацията в Русия: защо капитализмът там не успя” (1995 год., издателство “Версо”, Лондон) Борис Каргарлицкий подчертава огромната ирония в случая с изключително мощната кампания в подкрепа на “приватизацията” през 1990 год., предприета от преса, радио и телевизионни канали, намиращи се все още изцяло под поне номиналния контрол на Комунистическата партия! “Но никой обаче с някаква резерва по отношение на предприетата нова рецепта-чудо в икономиката не можеше да пробие до медиите, за да бъде чут” (76) – подчертава Каргарлицкий в книгата си.
Монополът върху средствата за информация тогава вече от съветски беше станал капиталистически.
В излязлата му през 1991 год. книга “В какво не сполучи перестройката” съветологът Маршъл Голдмън от Колумбийския университет в САЩ твърди, че спадът в съветската икономика започва доста преди 1989 год. “Ударът срещу икономиката беше нанесен още в средата на 1987 год. Резултатите от първите две години (след 1985 год.) на новата политика – макар и да ги имаше – не бяха толкова значителни, колкото се искаше на всички. Това предизвика спад на авторитета на управлението – особено що се отнася до икономиката.”
Впоследствие същото това управление предприема мерки, които допълнително изострят кризисните тенденции и явления. През средата на 1988 год. положението вече се беше влошило дотолкова, че нещата се сриваха едва ли не автоматически. “Разпадаха се и редица важни икономически институции”. (77)
Успоредно със стратегическата и военна преориентация на тогавашната външна политика, най-пряко въздействие върху процесите на унищожаване на социализма в страните от Източна Европа имаха и редица решения на горбачовското ръководство във външноикономическата област. В продължение на няколко десетилетия след края на Втората световна война между Съветския съюз и тези страни бяха установени стопански отношения, по силата на които те получаваха – при облекчени условия – нефт, природен газ и редица други суровини. В замяна продукцията на промишлеността и селското им стопанство пък намираше реципрочно лесен достъп до практически неограничените съветски пазари. Подобни схеми на наистина взаимноизгодно и взаимно допълващо се сътрудничество съществуваха практически във всички сфери на живота – от военно-стратегическата област до културата.
Според Джери Хю от ползващия се с изключително доверие на правителството на САЩ Брукингски институт във Вашингтон цялата тази уникална система беше практически разрушена вследствие на рязкото решение на тогавашното съветско ръководство да спре износа на суровини за страните от Източна Европа на облекчени условия. Това въздейства на икономиките им като “шокова терапия” и ги тласка към политика, насочена към осигуряване на място и връзки с пазарите на Запада.
В същото време – 1990-1991 години – става окончателно ясно, че загубата на търговията с Източна Европа предизвиква сътресение и в икономиката на Съветския съюз. Стига се до допълнително изостряне и на редица социални проблеми. Хю изрично отбелязва, например, че внезапното изчезване на вноса на лекарства и друга медицинска продукция от страните на Източна Европа става важен фактор в драстичното “влошаване на здравната система на СССР”. (78)
Другата “съдбоносна грешка”, както я нарича Лигачов (79), беше наложеното през 1987 год. от привържениците на Горбачов рязко съкращаване на държавните поръчки на промишлена продукция. В книгата си “Революцията отгоре” (1997 год.) Дейвид М. Котц и Фред Уиър разглеждат подробно последствията от това решение. Едното от тях е нарастването на дефицита на най-различни стоки, свързан с появата на опашките и нуждата от купонно разпределение. (80)
Тези явления и съпътстващите ги тенденции към разрастване на “черния пазар”до положение едва ли не на доминиране се изтъкват винаги, когато става дума за икономическото положение в Съветския съюз през следващите 1988 –89 години.
Производството на голяма част от стоките за широко потребление през тези години не намалява, но - както отбелязва Хю – “повишаването на заплатите и недостатъчния контрол над хранителните субсидии насочва големи маси свободни пари към населението”. (81) Крайно неблагоприятното съчетание от много пари и малко стоки предизвиква нарастваща инфлация. В книгата си “Трудни времена. Обедняване и протести по време на перестройката. Съветския съюз от 1985 до 1991 години”, Уилиям Москоф посочва, че през 1988 год. се наблюдава спад на селскостопанското производство, последвано от недостиг на храна и съответното повишаване на цените. (82)
Последвалото намаляване на авторитета на централните икономически институции – получило се и не на последно място в резултат на редица парадоксални решения на висшето ръководство – предизвиква спадане на доверието в стабилността на снабдяването. Индивидуалните потребители започват да се запасяват със стоки. Още по-важен беше фактът, че и отделните съюзни републики, градове и райони също преминаха към запасяване и презапасяване с всевъзможни стоки. Отначало тези процеси обхващаха главно хранителните продукти, но по-късно се разпространиха и върху други артикули. (83)
Празните рафтове по магазините - най-красноречивият признак на недостига, придобиващ извънредно бързо широк обществен отзвук – предизвикваха все по-нарастващо недоволство с далечни политически, психологически и икономически последствия. Страната беше залята от психоза и мании за презапасяване и натрупване на всевъзможни стоки. По този начин загубата на доверие в икономическата стабилност вече създаваше недостиг още преди действителният спад на производството да стане реалност.
Промишлените предприятия вече не получаваха нужната им информация за търсенето на едни или други стоки. (84), а това допълнително затрудняваше производствения цикъл и предизвикваше нови сривове в продукцията. Така недостигът от предимно психологическо явление се превърна в действителна реалност – и омагьосаният кръг на кризисните симптоми се завърташе спираловидно все по-надолу.
Основният фактор, допринесъл в най-решителна степен за нарастване на икономическите трудности в периода след 1989 год., беше цялостното отстраняване на структурите на Комунистическата партия от управлението на стопанския живот. “През 1990 год. беше отбелязан вече определен спад на производството в границите на 2 % през първите осем месеца на годината. Придружаваше го бързо нарастваща инфлация”, (85) – отбелязват Елмън и Кантарович в книгата си “Разрушаването на съветската икономическа система”, (1993 год.) Скоро нещата се влошиха още повече. В началото на 1991 год. от страниците на западногерманското масово издание “Дер Щерн” Горбачов открито се обърна към германците с молба за помощ. Той поиска 500,000 тона месо, 500,000 тона олио, 100,000 тона различни макаронени изделия.
В същото време инфлацията в страната стигаше вече 80 % годишно. (86)
Към средата на 1991 год.анализаторите вече съвсем открито заговориха за наличие на икономическа депресия в Съветския съюз. (87) А през юли същата година Горбачов направо потресе света с молбата си Съветския съюз да стане член на Международния валутен фонд. Едва ли някой някога можеше да предположи, че една свръхсила ще коленичи така унизително пред равнопоставен съперник от десетилетия наред!
Периодът 1990-1991 години стана свидетел на рязкото засилване на десните тенденции при обсъждането на икономическата политика в тогавашния Съветски съюз. Вероятно това частично се дължеше на факта, че през 1988 год. и първата половина на 1989 год. икономическата проблематика изобщо излезе извън погледа на съветското ръководство тогава. Вниманието на Горбачов изглеждаше всепогълнато от външнополитическата сфера, където – с цената на все нови и нови едностранни отстъпки – жънеше нестихващи словесни похвали от страна на западната пропаганда. Развитието на вътрешната обстановка в страната към края на 1989 год. обаче отново постави икономическите проблеми в центъра на политическия живот с цялата им нарастваща острота. Това завръщане към проблемите на икономиката беше маркирано и с друга, важна, качествена промяна. Може би най-релефно тя беше очертана в двете книги на академик Абел Аганбегян, наградени последователно през 1988 и 1989 години.
На времето същият беше главен икономически съветник на Горбачов през първите години на "“перестройката”. Тогавашните му идеи, които все още бяха свързани с икономическите реформи, набелязани по времето на Андропов, намериха отражение в книгата му “Икономическото предизвикателство на перестройката”, издадено през 1988 год. от Университета в щата Индиана, САЩ. Излязлата година по-късно в Ню Йорк втора книга “Перестройката отвътре: бъдещето на съветската икономика” беше вече твърде различна по характера си. В нея се подкрепяше изцяло идеята за неограниченото въвеждане на “пазарните” механизми. (88)
Много бяха факторите - както от външно, така и от вътрешно естество – предизвикали тази промяна в по-широк обществен и управленчески план. От гледна точка на нашето изследване считаме, че поне два са най-съществените от тях.
На първо място се нареждат политическите конвулсии на КПСС, предизвикани най-вече от редицата самоубийствени за нея решения, прокарани от тогавашното ръководство.
Другият важен фактор беше неимоверното разрастване на размерите, силата и общественото влияние на т.н. “втора икономика”.
В труда си “Бележки върху измеренията на неофициалната икономика в бившите съветски републики” - включен в "Работни(те) материали на Института “Уилиям Дейвидсън” към Бизнесшколата на Мичиганския университет в САЩ през юли 2001 год. № 436, таблица 6 – икономистите Майкъл Алексеев и Уилиям Пайл привеждат данни по този въпрос в табличен вид . Те отразяват относителния дял на “втората икономика” в Общия вътрешен продукт на по-голяма част от бившите съветски републики по времето на Горбачов в сравнение с положението при управлението на Елцин. Според нас използваните от тях изчислителни методи предизвикват известни възражения, но цитираните данни дават все пак някаква представа за размерите на “втората икономика” в отделните републики и темповете на нарастването й.
(Терминологията на анализирането явление създава известни проблеми - а и с течение на времето тя става условна. Като правило научните анализатори я наричаха “втора” – разбирайки “частна” -икономика в Съветския съюз. По принцип тя беше подчинена и “вторична” по отношение на основната “първа” обществено-планова икономика.)
Към началото на 1995 год. в редица от предишните съветски републики “втората икономика” фактически беше станала вече първа – т.е. главната и господстваща икономическа реалност. Относителният й дял в Русия се равняваше почти на половината от целия общ брутен вътрешен продукт, а в Украйна и на Кавказ “втората икономика” беше станала първа. Незначителното намаляване на относителния й дял в Естония и Узбекистан, например, следва да се възприема по-скоро като признак, че там тя просто е запазила предишните си позиции. (89)
|
|
1989 |
1995 |
|
Азербайджан |
32.8% |
69.9 % |
|
Белорусия |
28.6 |
34.5 |
|
Естония |
22.1 |
21.9 |
|
Грузия |
32.8 |
71.4 |
|
Казахстан |
32.8 |
49.8 |
|
Латвия |
22.1 |
40.9 |
|
Литва |
22.1 |
30.6 |
|
Молдова |
28.6 |
47.8 |
|
Русия |
18.0 |
45.6 |
|
Украйна |
25.3 |
56.5 |
|
Узбекистан |
32.8 % |
28.5 % |
Периодът от 1989 до 1991 години е период на стремително и стихийно развитие на намиращия се още в ембрионалния си стадий “съветски” капитализъм. Прословутият Закон за кооперациите на практика даде официална възможност за частна стопанска дейност.
Според Рой Медведев както частните предприемачи, така и много от държавните предприятия спешно се заемат да оформят собствеността и активите си като “кооперативна”. Вследствие на това възникват буквално десетки хиляди кооперативи предимно в търговията и строителството, а някои и в непосредственото производство. Говори се, че много от тях се създават с акции от най-високо място – например, от членове на правителството, дори се спряга името на тогавашният министър-председател Николай Рижков. Така или иначе, посредством “кооперативите” недвижима или трудно преносима собственост и активи на стойност много милиарди рубли бяха превърнати в пари. А отмяната на държавния монопол върху външната търговия даде възможност всичките тези средства да бъдат успешно завъртени и извън границите на страната. (90)
По-късно руските новобогаташи и олигарси с носталгия си спомнят за времето на Горбачов, когато трупането на състояния беше много по-лесно, отколкото при Елцин. Много от довчерашните партийни и държавни функционери се превръщат в “бизнесмени”. Според посочените данни от Стивън А. Столник в книгата му “Разграбването на държавата: контролът и крахът на съветските институции” (1998 год.), значителна част от тях са бивши активисти на Комсомола. Те основават първите търговски банки и стокови борси в страната. Млади милионери енергично преуспяват в развлекателния шоу-бизнес, в разпространението на видеоматериали, хазарта, международната търговия. (91)
(Въпросите, свързани с процесите на формирането и състава на класата на новите богаташи както в Съветския съюз, така и в другите социалистически страни, са много сериозни. Много се пише и говори за тях, но истински значимата информация е много ограничена. В крайна сметка се оформя заключението, че новата капиталистическа класа възниква главно на базата на три социални групи и прослойки. В общи линии това са
“реститутите” (наследниците на едновремешните богаташи),
някои членове на бившата държавна, партийна и комсомолска номенклатура и
представители на откровено криминални групи от подземния свят.
Това като че ли е изяснено, но плътна завеса покрива не по-малко логичния и естествен следващ въпрос: “А как именно – на базата на какви критерии и чрез какви точно механизми едни членове на горните три социални прослойки “преуспяват”, а други –
не?”
Защото очевидно далеч не всеки от няколкото десетки милиона членове на КПСС и 15-те милиона комсомолци се превръщат в новобогаташи. Не стават капиталисти и значителна част от т.н. “номенклатурни” кадри на Партията, държавата , силите за сигурност и армията. Други обаче стават. Същото явление се забелязва и след по-задълбочено изследване на групата на наследниците на едновременшните заможни класи. Нещо повече – някои от тях така и не се добират до иначе полагаемите им се според новото законодателство имоти. Други обаче – пак “законно” – присвояват определено чужда собственост. Така стоят нещата и с “пробилите” криминални престъпници от подземния свят.
Какво свързва преуспелите от тези три, на пръв поглед толкова различни обществени групи? Какво толкова ясно ги отделя от доскорошните им “роднини” по социални корени?
Отговорите на тези въпроси – доколкото ги има –се въртят около твърдението, че едни имат “нужните професионални и лични качества”, а другите – не. Но качествата на много от останалите “зад борда” са поне съизмерими – ако не и превъзхождащи тези на “успелите”. Къде – кога – по какъв конкурс – е станал подборът?
Отговор няма – нито у нас, нито дори в сериозната литература в чужбина. А точно той е много важен. В него, в края на краищата, си крият много от “тайните” за случилото се в действителност през последните едно-две десетилетия както на територията на бившия Съветски съюз, така и в другите социалистически страни от Източна Европа.
Така че, нека се опитаме – всеки поотделно, а после и всички заедно – да дадем своя отговор на тези въпроси.
Според нас, основа за него може да бъде, например, следният ход на мисли. Онова, което обединява и приобщава еднакво към класата на капиталистите представители на “старите” и “новите” богаташи и на откровено криминалния контингент е оказалата се обща склонност – а и способности – да присвояват и поставят в услуга на себе си чужди средства, ресурси и авоари, несъздадени от тях. Наистина – далеч не всеки има тази предварителна “морална” нагласа, а очевидно – и качествата, необходими за това. – Доп. пр. )
Обществена тайна беше, че криминалният елемент имаше значителен дял в т.н. “сенчеста/втора икономика”, която в значителна степен беше изкарана “на слънце” вследствие на законодателните мерки на Горбачов. Според специалиста по организираната престъпност в СССР по онова време Стивън Ханделман, около 60 % от регистрираните върху нормативна база “кооперативи” бяха управлявани от доказани и активно действащи престъпници. (92) Пак той подчертава отново в книгата си “Другарят Криминал: новата мафия в Русия” (1995 год.), че и към края на 1991 год. - когато по-голяма част от частните предприятия и фирми вече работеха съвсем свободно на “законова” основа - поне “15 % от целия обем на стоките и услугите все още минаваше през черния пазар”.
Колкото повече се засилваше процесът на унищожаването на КПСС и системата за единно стопанско планиране, толкова по-открити ставаха претенциите за пълното установяване на неограничената власт на “пазара”. Решението през 1987 год. да бъде престъпено към т.н. “радикална политическа реформа” се базираше на предпоставката, че т.н. “командно-административна система” - тоест, обществено-икономическите, организиращи и политически функции на Партията и на структурите на централната държавна власт - са “основните проблеми на страната” и причина за “всичките й неблагополучия”.
Веднъж стъпили на тази основа, ревизионистите и икономическите им експерти вече с всички сили вървяха към установяването на такъв тип икономика, която изцяло да бъде подвластна на “свободнопазарните” механизми, частната собственост и стремежа към печалби на всяка цена. С напредването на процеса на парализирането – отстраняването – разформироването на структурите на Партията и централните министерства, пряко ангажирани с организацията, координацията и ръководството на производствено-икономическите процеси, “пазарниците” все по-определено и недвусмислено се ориентираха към т.н. “шокова терапия” в икономиката. На практика това означаваше открито преминаване към такъв вид режим, който, с помощта на всякакъв род крайни стопанско-финансови, най-вече спекулативно-“монетарни” трикове и механизми – но и чрез средствата на пропагандно политическия, а и на открито силов натиск, откровено налагаха отгоре неограничаваната от нищо пълна власт на частната собственост, печалбата на всяка цена и пазара.
Редица високопоставени ръководители на Партията и държавата по онова време все още открито се противопоставяха на подобен, “сляп скок” към пазарен капитализъм. Сред тях беше и самият Председател на Министерския съвет на СССР Николай Рижков, който и по професионалната си подготовка и биография, както и по мястото си в държавната йерархия, беше считан за олицетворение на главната икономическа инстанция в страната. Според цитат на негова мисъл в книгата на Джери Хю “Демокрацията и революцията в СССР: 1985-1991 години” (1997 год.), Рижков е считал, че за разлика от китайските реформатори, Горбачов е провеждал курс към отслабване и дори – разрушаване на Партията и държавата тъкмо тогава, когато от тях е имало най-голяма нужда.
“Отначало смятах, че Горбачов просто не разбира сложността на проблема. След като нееднократно разговарях с него и особено по време на заседанията на Политбюро, когато се обсъждаха тези въпроси, постепенно се убедих обаче, че той съвършено съзнателно провеждаше тази линия. Т.н. “свръхрадикали” настояваха за пълно отхвърляне на всичко, свързано с плановото начало в икономиката. Според техните виждания, непосредствените производители следваше по своя инициатива и напълно самостоятелно да се ориентират във всичко и бързо да установяват помежду си взаимноизгодни отношения. Считаше се, че в хода на тези процеси задачите от общодържавен мащаб и значение ще се решават някак си “от само себе си”. На това особено настояваха Яковлев, Медведев и Шеварнадзе, а Горбачов ги подкрепяше.” (94)
Тази тенденция се засили, когато Горбачов, разрушавайки Партията с “политическата си реформа”, вече не е я разглеждаше повече като своя опора и политическа база, а се ориентира към новосъздадените държавни институции. Самочувствието му, че вече разполага с “много по-голяма” лична свобода на действие нарасна , когато през март 1990 год. зае току-що учредения пост на Президент на СССР.
Заедно с това общо състоянието на ръководните субективни фактори в държавата, съществуващата социалистическа икономическа система се оказа под натиска и на редица други фактори, подронващи стабилността и основите й. Сред тях бяха, например, стачките на миньорите през юли 1989 год. Тъй като бяха едновременно както следствие, така и причина за нарастващата икономическа несигурност и спад, те предизвикаха истинска паника сред голяма част от управляващите дейци и структури в Москва. Нищо чудно, че скоро след това в обществено-политическия живот станаха неща, които до съвсем неотдавна бяха направо немислими.
Друг фактор, който спомагаше за сравнително спокойното възприемане на ревизионизма от страна на обществото, на десетките милиони трудещите се, беше изключително изкусното пропагандно представяне на Лениновите идеи и политика на НЕП-а в преднамерено изкривен вид, така че да изглеждат като път обратно към “нормалната”, капиталистическа пазарна икономика.
Подробна информация за това дава сборникът под редакцията на симпатизиращите на Горбачов изследователи Антъни Джоунс и Уилиям Москоф, озаглавен “Големият дебат в съветската икономика относно пазара. Антология.”, публикуван през 1991 год. едновременно в Ню Йорк и Лондон. Изключително важно място в усилията на ревизионистите е било отделяно на разработки, специално противопоставящи идеите и политиката на НЕП-а на системата на единното стопанско планиране. Преднамерено се внушават “сходства” между проблемите на сегашното време и дискусията относно индустриализацията, състояла се в КПСС преди повече от половин век.
Тогава болшинството в Партията отхвърля т.н. “платформа на Бухарин” и одобрява вижданията на СТАЛИН за ускорена индустриализация на страната, базираща се на икономическа система с общодържавна и обществена собственост и единно стопанско планиране. Всичко, достигнато от СССР през следващите шест десетилетия, се осъществява в рамките на тази система и благодарение на нея. По редица основни и решаващи показатели съветската икономика за пределно кратко време достигна - а и надмина! – равнището и на най-развитите западни страни.
“Програмата на Бухарин” така и никога не влезе в действие. Никой така и не видя до какво щеше да доведе тя, ако беше приложена на практика. От нея обаче остана митът, че, може би, ако беше възприета, щеше да осигури “много по-лесно” и “много по-успешно” развитие на страната. Тя наистина обещаваше подобни неща при условие, че се върви по пътя… на “пазарната” икономика и широкото сътрудничество със Запада.
За този мит все се намираше някой да си “спомни” – особено когато страната следваше да се справя с поредните важни проблеми на развитието й. За пореден път това стана по времето на горбачовската “перестройка” през 80-те години на ХХ-тия век. Но – за разлика от предишните случаи, както подчертават и Джоунс и Москоф в книгата си – сега се дискутираше не по кой от двата възможни пътя да върви страната, а изключително върху това “как – с каква скорост – и посредством каква точно система да бъде осъществено връщането й назад към “пазарната” икономика (тоест – към капитализма!). (95)
Пак в тази насока се упражняваше и силен международен натиск. Самият Държавен секретар на САЩ Джеймс Бейкър пристига в Москва със съвети как да бъде извършена т.н. “ценова реформа”. В същото време Западът – според Джери Хю – води и истинска игра около желанието на Съветското правителство да получи заеми. (96) Заедно с това неочаквано силно се активизират контактите между западни и “съветски” икономисти. Провеждат се всевъзможни съвместни конференции, на които се възхваляват т.н “универсалните, целебни” механизми и подходи на “свободната пазарна икономика”, представена на наивните слушатели от Изтока просто като панацея – средство и лекарство буквално от всичко *.
* В годините след 1989 год. “освободеният” от обществен контрол капитал нагледно показа, че когато е оставен сам на себе си, е способен само на разрушителни действия и лични присвоявания във вътрешно-държавен план и на кръвопролитни агресии – в международен. В десетилетията след Втората световна война, заедно с безспорния социален прогрес навсякъде по света, имаше и редица направо епохални научни открития. В “новата” епоха след 1989 год. такива явления вече просто няма. – Доп. пр.
На многочислени семинари в Москва се подготвят и “шлифоват” пропагандистите и дейците на очертаващата се “нова” “пазарна” икономика. Подбрани съветски икономисти и експерти пък бяха канени на специално организирани, изключително доходоносни за тях лекционни турнета из САЩ. Практически през цялата 1989 год. известният милиардер и финансов спекулант от САЩ Джордж Сорос поддържаше в Москва таен екип от съветници и анализатори с достъп до най-висши ръководни кръгове и дейци, на които – в духа на идеите на Сорос за т.н. “Отворено общество * - се лансираха модели за създаването на определен “открит сектор” в икономиката, като “прелюдия към пълното установяване на капиталистическите порядки. Независимо, че определено покровителстваше тази толкова широкомащабна подготвителна кампания, самият Горбачов явно лично не се чувстваше готов да санкционира един пълен преход към напълно неограничена, “свободна” “пазарна” система. Като си даваше сметка за падането на личната му популярност в страната, той очевидно се опасяваше, че едно бързо въвеждане на “шокова терапия” в икономиката допълнително ще заздрави позициите на по-“радикалните” му противници от все по-укрепващия лагер на “демократите”. В същото време последните две години от управлението му – по образния израз на Джери Хю – са наподобявали много един ”безкраен цирк” , на който непрекъснато са били показвани всевъзможни най-причудливи и примамливи фокуси на тема “пазарна икономика”. Това още повече намалява обществената му популярност, а “пазарната му нерешителност” смъква авторитета му пък сред “радикалните демократи”.
* Въпросната терминология беше произволно заимствана от трудовете на известнвия философ Карл Попър и впоследствие активно използвана от Сорос и многобройните му структури по-цял свят за пропагандиране на “свободните“, “неолиберални” иконономически и политически практики на днешния капитализъм. – Доп. пр.
Далеч по-определено вървеше към “шокова терапия” в икономиката и обществото възглавяваното от Елцин правителство на Руската федерация. В тази насока, всъщност, то беше водещо по отношение на властите на общосъюзното управление. През ноември 1889 год., например, икономическият експерт на премиера на СССР Леонид Абалкин предлага Шестгодишен план за по-нататъшното развитие на икономиката, който предвиждаше и “приватизация”, и повишаване на цените. Само след по-малко от три месеца, в средата на февруари 1990 год. отново Абалкин и Председателят на тогавашния Държавен комитет за планиране (Госплан) бяха принудени обаче спешно да излязат с нов, съществено преразгледан план. Той предлагаше още по-скорошни мерки за установяване на “пазарните” принципи и механизми в националното стопанство. По този начин Рижков и екипът му се опитваха да неутрализират натиска, идващ непрекъснато от страна на управляващите среди на Руската федерация, настояващи за “шокова терапия” и “мълниеносен” преход към неограничена “пазарна” икономика – тоест, капитализъм.
Докато Рижков се стараеше да утвърди предпазлив подход към “реформите”, Елцин все повече засилваше реалната си политическа власт. Вследствие на това, през юли 1990 год. Горбачов отстрани Рижков от поста му и премина към открита сделка с Елцин, който междувременно беше издигнат като Председател на Върховния съвет (тоест, по същество, Държавен глава) на РСФСР. Те заедно назначиха Станислав Шаталин, който трябваше да подготви “съвместно предложение за програма за преход към “пазарна икономика” като основа на икономическия раздел на новия съюзен договор”. (98)
Предложеният от Шаталин т.н “План на 500-те дни” беше изработен така, че максимално да обслужва крайните искания на “демократите” в контекста на личната схватка между Горбачов и Елцин около съдържанието на Съюзния договор. Според Джери Хю едновременно предвижданите в “плана” както пълна “приватизация”, така и “монетарна стабилизация” в продължение само на “първите сто дни” беше фактически пример за “смехотворно разминаване с всякакъв икономически реализъм”. (99)
Набелязано е било и огромно повишаване на цените на най-необходимите стоки за ежедневния живот и потребление. Освен това, според “плана на Шаталин” всички права по данъците и таксите се предоставяха на отделните съюзни републики, а вече те следваше да определят каква част от постъпленията да бъде прехвърлена на Общосъюзното правителство. Провъзгласяваше се и “примата” (предимството) на републиканското законодателство над общосъюзното.
Дори за Горбачов стана очевидно, че “планът Шаталин” беше насочен към безболезненото премахване на СССР и всички общосъюзни структури. Чувствайки явната заплаха и за собствената си политическа позиция и бъдеще, той отхвърли предлагания проект. По-късно, през ноември 1990 год. той определи първия си икономическия съветник Абел Аганбегян да работи заедно с Шаталин, Абалкин и Н. Петраков по изготвянето на нов икономически план. Така той се опитваше да заеме много изгодната позиция на “центрист” – според вижданията и конкретната му политическа тактика.
Изработеният от въпросната съвместна група план от името на Общосъюзния Президент, подобно и на предишните проекти, включваше предложения и за повишаването на цените. Точно този пункт обаче отказа да приеме управлението на Руската федерация на Елцин. По негова инициатива беше приет Закон, блокиращ исканите повишения на цените.
Политическата демагогия на Елцин беше очевидна, но тя явно вършеше работа. Освен това той и съветниците му очевидно имаха доста развито чувство и за постепенността и съподчинеността на стоящите пред тях конкретни политически задачи.
Разрушаването на Съветския съюз за тях беше от първостепенна важност, тъй като то разкриваше пътя за безпрепятствено и неограничено възстановяване на капитализма върху една огромна – 1/6 част! – от територията на планетата. За да стане това обаче, към конкретния момент вече явно беше необходимо първо, политическото отстраняване на самия Горбачов, който очевидно беше и лично заинтересован от запазване на положението си на Президент на Общосъюзната държава.
Т.н. “План на 500-те дни” на Шаталин имаше определени функции за решаването и на двете задачи. Решението на властите на Руската федерация да се противопоставят на следващото, вече Общосъюзно предложение за повишаване на цените пък имаше и конкретната цел да бъде ударен и лично Горбачов. Иначе на съветниците на Елцин не можеше да не бъде пределно ясно, че въвеждането на система на господство на частната собственост, печалба на всяка цена и “пазара” задължително е съпровождано и от всевъзможни ценови скокове и шокове.
За всичко това не можеха да не си дават сметка и в лагера на Горбачов. Дотогавашните, все още “негови” хора прекрасно разбираха, че когато той отхвърли първия “план на Шаталин”, фактически отказа програма за открита ориентация към капитализъм и разрушаването на Съветския съюз. И тук пътищата на членовете на “вътрешния кръг на перестройката” явно се разделяха. За Яковлев, Шеварнадзе, Медведев, Шахназаров и Черняев очевидно запазването на поста Президент на общосъюзната държава далеч нямаше същия смисъл и значение както за самия Горбачов. Всички те подкрепяха “Плана за 500-те дни” и след отхвърлянето му от Горбачов под различни претексти го напуснаха. Дотогавашният външен министър Едуард Шеварнадзе дори се завърна в родната си Грузия и оглави управлението й. (100)
Самият Горбачов пък – колкото и парадоксално да звучи – потърси подкрепа сред противниците на пълната “пазарна” ориентация. Измежду средите им бяха назначени новият министър на правосъдието, директора на ТАСС, първият заместник-министърът на вътрешните работи. Този иначе забележителен похват в кадровите подходи не беше съпътстван обаче от подобен красноречив завой и в цялостната му политика.
През последния период на управлението му Горбачов така и не можа да доведе до някакъв завършек нито един от започнатите от него проекти или пък програми, каквито и да бяха те. Елцин блокираше всяка инициатива, която не идваше от самия него, а икономическото състояние на Съветския съюз продължаваше да се влошава в резултат най-вече на отстраняването на Комунистическата партия от организацията и управлението на икономиката и разрушаване на системата за единно стопанско планиране.
Чувствителен принос към тези неблагоприятни процеси даваше и все по-задълбочаващото се разпадане на функциониращите доскоро системи на икономическите взаимоотношения между отделните съюзни републики, а така също и изчезването на предишните социалистически страни от Източна Европа като сътрудничещ, производителен потенциал и пазар.
Нещата окончателно взеха пълен катастрофален обрат през януари 1992 год., когато Елцин – вече разполагащ с пълна власт на територията на новообявената Руска федерация – наложи преминаването към икономически и социално унищожителната “шокова терапия”. Вследствие на нея, от 1994 год. обемът на промишленото производство в следсъветска Русия спадна наполовина в сравнение дори с бедствената 1991 год.
* * *
За съдбата на Съветския съюз като многонационална, съюзна, федерална държава решаващо беше времето от 1989 до 1991 години. Показателно е, че през тези години дори Горбачов се опита да превъзмогне присъщото си пренебрежение към националния въпрос. Пред предизвикателствата на нарастващите тенденции към сепаратизъм, през септември 1989 год. беше свикан специален Пленум на ЦК, който следваше да изработи позиция по тези проблеми. Но нещата бяха отишли вече твърде далеч. Черняев, помощникът на Горбачов, определя решенията на този Пленум като мъртвородени и остарели, още преди да бъдат написани. (101)
През същите тези години имаше и няколко случая, когато Горбачов се опита да предприеме и по-решителни мерки спрямо сепаратизма. Те се оказаха обаче безрезултатни – било, защото бяха вече много закъснели или защото не бяха достатъчно решителни. Може би поради това след февруари 1991 год. Горбачов промени стратегията си, опитвайки се този път да преодолее или дори да “приобщи” сепаратистките тенденции с т.н. нов съюзен договор. Но всичко се провали. Националистическият сепаратизъм взе връх в периферните републики, а идването на Елцин на власт в Руската федерация фактически я откъсна от Съветския съюз още преди официалното му разрушаване.
Едва след доста години – според книгата на Дейвид Ремник “Възкресението: борбата за една нова Русия” (1997 год.) - Горбачов ще признае, че твърде късно си е дал сметка за сложността и значението на националния въпрос. (102) В същото това време - започвайки от антиарменските изстъпления през декември 1986 год. в Баку, столицата на Азербайджан, до декември 1991 год. – когато Елцин свали червения съветски флаг от Кремъл – страната беше непрекъснато заливана от всевъзможни прояви на сепаратизъм и национализъм. За това значително допринасяше и общото влошаване на международните позиции на СССР и сривът на авторитета му в света. Междунационалните отношения вътре в страната бяха крайно отрицателно повлияни и от свалянето на социалистическите правителства в страните от Източна Европа и унищожаването на социализма там. Прословутото падане на Берлинската стена през ноември 1989 год. беше далеч не само символичен акт, а реално политическо събитие с изключително обезпокоителни симптоми.
Предприетите именно в тази крайно неблагоприятна обстановка мерки на ръководството на КПСС, целящи допълнителното й обезсилване още повече усложняваха и утежняваха положението. Вървеше се към окончателно унищожение на единствената институция, която – в течение на много десетилетия всевъзможни изпитания – беше доказала на практика умението да обединява толкова много националности и народностни групи, разнородни по етническата си принадлежност и произход, културни традиции и начин на живот.
Ето как Лигачов описва в книгата си твърде симптоматичните последствия от това положение. “Когато на заседание на Секретариата през април 1989 год. се занимавахме със събития и проблеми, които по това време бяха вече отминали, изведнъж осъзнах колко слаба и лошо функционираща е вече властта в страната”. ( 103)
С потенциала си, с историческия си и културен статус, Русия беше водеща трансмисия на целия Съветски съюз и руският сепаратизъм представляваше най-голямата заплаха за съюзната държава. Според Джери Хю именно Русия унищожава СССР, като се откъсва от него. (104)
Основите на политиката на междунационална взаимопомощ – както и на самия Съветски съюз – бяха заложени на времето от Ленин и Сталин. За тях съвършено естествено беше Русия – руската нация – да оказват помощ на неруските националности и народностни групи в Съюза с оглед последните да повишават различните показатели на материалното си и културно състояние. Тази политика забележимо облагодетелстваше редица народи, чието развитие беше нарушено и забавено от дореволюционния потиснически режим. При осъществяването й обаче бяха допускани и известни слабости и грешки. Значителна част от тях бяха свързани с пренебрежителното отношение към езика и традициите на хората по места, където се налагаше масово заселване на руски работници с оглед осъществяването на нужните строежи или на нормалното функциониране на големи производствени мощности. При републики с малочислени националности обаче това често водеше до нарушаване на съществуващото езиково, етническо и културно равновесие.
Последствията и значението на този вид явления често не се дооценяваха както от страна на властта, така и от страна на обикновените руснаци. С течение на времето те се натрупваха и от един момент нататък започнаха да придобиват обезпокоителни измерения и прояви. По този начин се развиваше положението в Прибалтийските републики. Така, в резултат на определени недоглеждания и неумело провеждане на една политика на взаимноизгодно сътрудничество и взаимопомощ - по принцип полезна и необходима за всички – се оказа, че тя може да има и отрицателни последствия.
На свой ред, възникващите по този начин антируски настроения резонираха в подобни реакции и сред самите руснаци. Оформиха се виждания, изразяващи различни степени на съмнения, доколко самата Русия и руската националност печелят от този вид политика – и от поддържането не само на Съветския съюз, а и на цялата международна общност на социализма. С течение на времето такива и подобни възгледи намираха все по-голямо място във формирането на съвременните интерпретации и разновидности на руския национализъм.
Именно те – по много специфични, често заобиколни начини – бяха непрекъснато провокирани и подклаждани от западните пропагандни и диверсионни централи. Радио “Свобода” и “Свободна Европа” - открито финансирани от правителството на САЩ – набираха кадри с подчертано десни националистически позиции предимно от неруските националности на Съветския съюз и тогавашните социалистически страни.
Подробна информация за организирането на предаванията им и цялостната им работа намираме в книгата на Арч Падингтън “Свободата в ефира: победата на Радио “Свобода и “Свободна Европа” в “студената война” (2000 год.) Многобройните и многочасови програми на различни неруски езици открито са насърчавали и подстрекавали сепаратистките и реакционните националистически настроения в различните републики. Предаванията на руски език вършеха същото и с руската аудитория. (105)
За разпалване на междунационалното недоверие се спекулираше и с някои специфични моменти на съветската идеологическа политика по времето на Брежнев. Тогава, за да се неутрализират последствията от засиленото проникване на прогандистките идеи и стереотипи от Запада, в хода на утвърждаващата се политика на отслабване на международното напрежение се пристъпи към възраждане и утвърждаване на редица традиции и ценности на руската национална култура. Положителното в тези мерки беше напълно пренебрегвано от антикомунистическата и антисоциалистическата пропаганда. Важно и интересно за нея беше търсене и намиране на всевъзможни тези и “аргументи”, които да може да използва спекулативно за главните си политически цели.
Ето защо не беше чудно, че съветите и рецептите около националния въпрос се оказаха в центъра на дейността на анализаторите и непосредствените проводници на западната политика, когато през втората половина на 80-те години те получиха уникалната възможност да работят вече и непосредствено на територията на Съветския съюз. Неслучайно яковлевските средства за масова информация даваха особено голяма гласност именно на идеите на т.н. “суверенизация” на всички републики, влизащи в състава на Съветския съюз – включително и на Русия. За автор на въпросната суверенизация се считаше Андрей Сахаров – поне той я лансира официално на сесията на Конгреса на народните депутати от името на т.н. “Междурегионална група”. Сахаров изтъкваше колко “онеправдана” е Русия по отношение на другите съюзни републики, какво “неравностойно” положение й се отрежда в общосъюзната Конституция от “Сталиновото време”. Във връзка с това се предлагаше изработването на друга конституция, която да дава на Русия право да има “свои собствени национални институции”. (106)
Показателно е, че лагерът на “демократите” незабавно подхвана идеите на Сахаров и когато през 1990 год. Елцин стана Председател на Върховния съвет на РСФСР (Руската съветска федеративна социалистическа република), те незабавно ги приложиха на практика. Оказа се, че дори не им беше нужна и “нова” общосъюзна Конституция…
В характерния стил на всички антисъветски и антикомунистически рецепти, и идеите за “суверенизация” на Сахаров бяха представени като отрицание на Сталиновата политика за националностите. Показателно е, че това еднакво се харесваше и получи одобрението както на “реформаторите” на Горбачов, така и на “демократите” на Елцин, които иначе – дали привидно или поради котерийно-групови интереси – на вид доста ожесточено воюваха помежду си.
По това време към репутацията на Сахаров като “самоотвержен дисидент” беше прибавена и тази на “специалист” по националните проблеми. През 1988 год., например, с благословията на Яковлев и Горбачов той посети оспорваната между Армения и Азербайджан област Нагорни Карабах. От него се очакваше да направи анализ на положението. Така обаче си остана открит въпросът по коя точно инициатива той се оказа там точно в разгара на конфликта между арменците и азерите и в навечерието на последвалите, вече широкомащабни междуособици на национална основа и по цялата територия на Съюза. Ако яковлевското-горбачовско ръководство, доказало “слепотата“ си по отношение на националните проблеми, е разчитало на “специалист” като Сахаров за получаване на разумни съвети и препоръки за успешното им решение, то това много напомня колкото абсурдната, толкова и трагичната ситуация, когато от слепец се очаква да показва пътя на слепци. Съдейки по публикуваните т.н. “идеи на Сахаров” след въпросното му посещение в размирната област, може не без основание да се предположи, че “заключението” му вероятно вече е било приготвено от някой друг още преди “дисидентът” да тръгне за Нагорни Карабах. Ето как са звучали възгледите му за “радикална суверенизация”, според книгата на Джон Б. Дънлоп “Възраждането на Русия и краят на Съветската империя” (1994 год.)7
“Всички съюзни и автономни републики, автономни области и национални окръзи следва да получат равни права при запазване на сегашните им териториални граници. Всички те трябва да разполагат с максимална степен на независимост. Минимални ограничения на суверенитета им могат да бъдат допуснати в сфери като отбраната, външната политика, комуникациите и транспорта…Такива автономни единици в Русия като Якутия, Чувашия, Башкирия и Татария следва да получат същите права като съюзните републики от рода на Украйна и Естония. Не трябва да има никаква разлика между републиките и автономните области. Всички трябва да станат републики и да имат право да напускат Съюза”. (107)
Какво обаче означаваше на практика призива към “суверенизация”, на думи звучащ толкова “демократично” и “привлекателно”?
Първо, като обявяваше буквално всички националности, народностни групи и съответните им административно-териториални единици за формално равноправни и равни, въпросният “принцип” обявяваше за ненужна и работата по преодоляването на реално съществуващите различия в нивото на материално-техническата им база, в конкретните степени на обществено-икономическото и културно развитие, във възможностите за пълно разгръщане на потенциала им като цивилизовани човешки общности. Сахаров дословно отричаше и отхвърляше каквато и да било необходимост от съзнателно и планомерно провеждане на политика в тази насока. За него това беше просто един от признаците на “Сталиновата система”, която “еднакво потиска както малките, така и големите народи – и особено руския народ, който беше една от най-големите й жертви”. (108)
Второ, “идеите” на Сахаров отхвърляха и всякакъв вид политика и усилие за постигане на истинско равноправие и взаимноизгодно единство и сътрудничество между всички етнически, културни и народностни общности на многонационалната държава. На практика това означава, че той отрича дори принципа на многоетническото, многокултурно и многонационално единство и цялост, които се разглеждат като задължително условие за съществуването на държавността в САЩ - сигурно дълбоко уважавана страна от вече покойния Сахаров. Но очевидно този принцип просто не следваше да се прилага в СССР, който нямаше право да същесдтвува и като държава. Явно, тук влиза в сила максимата, изразена от една поговорка на древните римляни: “Позволеното на Бога Юпитер, не е позволено на бика” (животното, в което - според преданията - той понякога се превъплъщава).
Трето, “принципът на суверенизацията”, провъзгласен от Сахаров, е напълно лишен и от каквото и да било юридическо съдържание и смисъл. Интимната му мисъл беше, разбира се, с помощта на външно ефектни, чисто пропагандни трикове максимално да омаловажи и злепостави социално-класовия комунистически подход за успешно решаване на националния въпрос.
Точно на базата на този подход обаче отдавна беше провъзгласено демократичното право на народите на самоопределение, включително и на отделяне. Такова право беше осъществено на практика, например, по отношение на Финландия почти непосредствено след Октомврийската революция през 1917 год. Приблизително по същото време за пръв път през цялата си история можаха да реализират правото на собствена държавност и Прибалтийските републики.
Освен това принципът на правото на народите на самоопределение съдържа и подробно описание на условията, при които дадена по-малка националност може да се отдели от общосъюзната държава или от международна общност с друга по-голяма нация. В трудовете си Ленин отделя извънредно голямо внимание именно на този момент от практическото прилагане на горецитирания принцип. Според него правото на отделяне изисква наличието на голям политически такт, разбиране и умения. Освен това към него следва да се пристъпва едва след като са били изпитани на практика всички възможни други средства за взаимноизгодно разрешаване на болните проблеми.
Във връзка с това Ленин пише: “Въз основата на ежедневния си опит масите прекрасно знаят важността и цената на географските и икономически връзки, както и предимствата, които дават големият пазар и голямата държава. Така че, те ще прибягнат до отделяне само, ако национално потисничество или междуособици направят съвместния живот напълно невъзможен и решително възпрепятстват значителна част или целия процес на нормалните икономически взаимоотношения.” (109)
При Сахаров, разбира се, нямаше и помен от подобен изчерпателен анализ и грижлив подход преди всичко към съдбата на многомилионните трудещи се слоеве от съответните страни и народи. Неговата т.н. “суверенизация” не беше нищо повече от лозунг, изразяващ откровена подкрепа и подстрекателство на сепаратизма, каквито и форми да приеме той, независимо от целите на активизирането му и на последствията от него.
Всичко това обаче определено беше добре дошло за “демократите”. Откритият им стремеж към капитализъм се нуждаеше точно от такъв “безкласов”, “непартиен” и, разбира се, “антисталинистки” подход.
“Идеите” на Сахаров идеално съвпадаха и обслужваха преди всичко стремежите на Елцин да извади Руската федерация от състава на СССР. По същество те бяха поредната, още по-крайно дясна интерпретация на Бухаринско-Хрущовската политическа “традиция” с присъщото й неразбиране и опортюнистическо късогледство и спрямо националния въпрос.
Сложността и дълбочината на останалите неразрешени или нововъзникнали национални проблеми бяха различни в различните райони на Съветския съюз. Различни бяха и особеностите на появата и развитието им там. Страните на Прибалтика, например, станаха членки на СССР едва през 1939 год., след двадесет години на самостоятелно съществуване на държавите им. Национализмът в Кавказ пък беше подгряван от наследените от историята спорове за територии, традиционно принадлежащи на Армения и населени предимно от арменци, но в новото време административно включени към съседен Азербайджан.
Активизирането на войнстващия ислям в Афганистан и другаде по света - подпомаган тогава активно от САЩ – оказваше въздействие пък върху определени националистически и сепаратистки тенденции в съседните съветски републики на Централна Азия. Различно стояха нещата с татарите и чеченците. Сред тях – по редица причини – в годините на Втората световна война имаше доста силни тенденции на сътрудничество с войските на “Третия райх”. Не на последно място това се дължеше и на особено активната дейност именно сред тях на специалното управление “Тюркещеле” на германските разузнавателни служби. Така или иначе, по отношение на тях след войната бяха предприети доста сурови мерки, включително масови изселвания и депортирания от традиционното им местоживеене във вътрешни райони на страната. Руската нация, която в много отношения беше основополагащият и носещ елемент в Общосъюзната държава и понасяше най-много жертви във войните, пък имаше свои собствени причини за определена неудовлетвореност и недоволство.
През периода от 1989 до 1991 години епицентърът на националистическите и сепаратистки междуособици се местеше последователно от един район в друг. През октомври 1988 год. в трите Прибалтийски републики се появиха първите т.н. “национални фронтове” (първоначално определящи се “в защита и подкрепа на преустройството”). Впоследствие те станаха практически повсеместни проводници и паравани за всевъзможни сепаратистки настроения и конкретни действия.
На 11 март 1990 год. лидерът на националистическото движение “Саюдис” Витаутас Ландсбергис обяви независимостта на Литва. Непосредствен претекст за това беше въведеното в началото на същата година извънредно положение в републиката, което – както по-голяма част от начинанията на Горбачов – така и не беше осъществено с нужната решителност, за да постигне целите си.
В тази връзка историкът Джефри Хостинг констатира в книгата си “Първото социалистическо общество” (1992 год.), че “събитията в Прибалтийските републики бяха показателни за двете противоборстващи си големи тенденции: едната – за запазване на Съюза, а другата – за излизане от него”. (110)
Важна причина за станалото в Литва беше фактът, че стремежът за национално обособяване се беше утвърдил и в самата Комунистическа партия – дори още преди да се появи и в цялата република. Още през януари 1989 год. - когато Горбачов беше на тридневно посещение в Литва - тогавашният Първи секретар на Партията Алгирдас Миколас Бразаускас откровено му заявява, че само една напълно самостоятелна и независима Литовска Комунистическа партия може да разчита на широка народна подкрепа, тъй като силата на националистическите настроения в републиката е много голяма.
През следващите месеци не бяха взети обаче никакви решителни мерки в каквато и да било насока. Вследствие на това на изборите от 25 март 1989 год. “Саюдис” спечели убедително пред кандидатите на Литовската комунистическа партия. През декември същата година тя обяви за отделянето си от КПСС. (111)
Междувременно напреженията и размириците на етническа основа обхващаха все нови и нови райони на страната. През януари и февруари в едно градче близо до столицата на Азербайджан Баку се разразиха кръвопролитни погроми, жертви на които станаха 26 арменци и 6 азербайджанци. Подобни развития на нещата могат да затруднят сериозно всяко управление – да не говорим за това на Горбачов.
Първата реакция на Горбачов на обявената от Литва независимост беше предприемането на икономически мерки и изолация. (112) След това, през април 1990 год., беше приет т.н. “Закон за отделянето”. В него бяха фиксирани законови изисквания за започване и провеждане на легална процедура по отделяне на дадена република от Съюза. Сред тях беше и правото на всяка влизаща в нея отделна национална и народностна общност на свой ред да се отдели от нея при условие, че властите й решат да напуснат Общосъюзната държава. Това значително повишаваше както чисто икономическата, така и политическата цена на един процес за отцепване. Според Закона пълното му осъществяване следваше да бъде реализирано в течение на петгодишен срок, като се изискваше и специално одобрение на общосъюзните власти за това. Непосредственият ход на събитията обаче така и не даде възможност въпросният Закон да влезе в сила на практика.
На 12-13 януари 1991 год. беше съобщено, че в столицата на Литва Вилнюс местни части на Съветската армия са стреляли по лица и демонстранти, опитващи се да завземат зданията на телевизията, радиото и други важни обекти. Имало 14 убити и множество ранени. Седмица по-късно пък беше оповестено за 100,000 протестна демонстрация против извършените “репресии” не другаде, а именно в Москва - което налага извода, че въпросните събития не са били чак толкова “спонтанни” и че между тях вероятно е имало твърде завидна координация.
Кризата допълнително ескалира след като подобни събития се разиграват и в столиците на Латвия и Естония. В края на краищата, по-късно през пролетта на 1991 год. Горбачов се отказва от прилагането на сила и насочва вниманието си изключително върху преговорите за съставяне на нов Общосъюзен договор, който тогава се разглеждаше като възможен изход от изострящото се напрежение на междунационална основа. (113)
И други политически дейци полагаха усилия да се възползват от ”националната “карта. Явни антиподи като Лигачов и Елцин – всеки по своему – се опитваха да използват за целите си различни елементи и националните чувства на руската нация. Един политически съюз между истинските комунисти и определена част от националистите щеше да бъде повече от естествен. И едните, и другите еднакво отхвърляха прекаленото поклонничество пред Запада, присъщо на политиката на Горбачов, пълното заимстване на схемите и механизмите на западния капиталистически пазар и на други идеи за “демократично” устройство на обществено-политическата система.
“Перестроечните реформатори” направо демонстративно квалифицираха всичко западно като принадлежащо към “цивилизования свят” и се отнасяха непростимо пренебрежително – дори унизително – към руската история, култура и уникалните им постижения. По този начин те следваха една изключително погрешна тенденция в обществената наука, а именно, Западът тенденциозно да бъде противопоставен като синоним на “прогреса” на Изтока, славянството и славянофилството – като източник на изостаналост, предразсъдъци и регрес.
Що се отнася до Елцин пък, самият той дълго време предпочиташе да минава по скоро като съветски, отколкото като само руски патриот. Едва по-късно, когато беше припознат за “лидер” от страна на най-отявлените привърженици на неограничения ”пазарен” механизъм, той оцени и потенциалните възможности на “руската карта”. Според Дънлоп през 1990 год. Елцин вече заявява: “Всъщност, скоро разбрах, че не може да има радикална реформа на общосъюзно равнище. А след като не се получава в целия Съюз защо да не опитаме тогава в Русия?”. (114)
От друга страна, младите “всезнаещи” “пазарни еквилибристи”, които той неспирно назначаваше на високи постове в Руската федерация, по думите на Джери Хю все повече осъзнаваха, че “една децентрализация на Съюза и прехвърлянето на реалната власт на републиканско равнище ще им предостави всички възможности за личен контрол и участие в приватизацията. (115)
Тази тяхна мечта до голяма степен беше осъществена през 1989 – 1991 години. Още през 1989 год. много от съюзните републики бяха декларирали вече суверенитета си, макар и това да не означаваше още пълно отделяне от общосъюзната държава. На 11 март следващата година Литва обяви и “независимостта” си. Същото направиха Латвия – на 4 май 1990 год., и Грузия – на 9 април 1991 год. Истинска вълна започна през август същата година. Естония беше обявена за “независима” на 20 август, Украйна – на 24-ти, Молдова – на 27-ми, Азербайджан – на 30-ти, Узбекистан и Киргистан – на 31-ви. Очевидно е, че твърде набеденият “пуч” от 19-ти август 1991 год. явно изигра ролята на катализатор за масовизиране на отделянето от Съюза.
По-късно, на 9-ти септември 1991 год. беше заявена “независимостта” на Таджикистан, на 27-ми септември – на Армения, на 27 октомври – на Туркменистан и на 16-ти декември – на Казахстан. Според Уилиям Е. Одъм “самата Руска федерация така и не обяви официално “независимостта” си. Тя просто “стана независима” от себе си след като всички останали републики бяха вече напуснали Съюза”. (116) ) (Едва по-късно като ден на “независимостта” на Русия беше обявен 12 юни. – Доп. на пр.)
Изключително показателно е, че всички тези събития станаха независимо от факта, че преобладаващото мнозинство от съветските хора – когато имаха възможност да изразят мнения – неизменно бяха за запазването на Съюза. Джери Хю привежда в книгата си данни от референдума без законодателни последствия, проведен на 17 март 1991 год. в по-голяма част от съветските републики - без Прибалтика, Армения, Грузия и Молдавия. 76.4 % от гласувалите са подкрепили съществуването на СССР. (117)
Котц и Уиър дават по-подробна информация за настроенията в отделните републики. В Руската федерация за запазването на Съюза са гласували 71.4 %, в Украйна – 70.3%, в Белорусия – 82.7%, В Азербайджан и всички републики в Средна Азия – над 90 %. (118) Но това нямаше значение за “демократите” на Елцин.
Отказът от политиката на взаимна помощ и многонационално единство вътре в страната имаше своя аналог и във външната политика. Изоставен беше принципът на международната класова солидарност и беше прекратена дотогавашната подкрепа на национално-освободителните движения и нововъзникващите държави със социалистическа ориентация. В навечерието на посещението на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър в Москва през май 1989 год. Горбачов – според собствените му мемоари – уведомил тогавашният президент Джордж Буш (Старши) за решението си да спре помощта за Никарагуа, независимо от това, че тя и народът й продължаваха да бъдат тероризирани от въоръжавани и подкрепяни директно от САЩ контрареволюционни банди. (119)
От 1986 год. явно започва да се изпарява и солидарността на тогавашния Генерален секретар и спрямо Куба. По този повод помощникът му Анатолий Черняев твърди, че Горбачов бил очевидно благодарен за голямото земетресение в Съветска Армения през декември 1988 год., което му дава възможност да отложи още веднъж и без това толкова пъти дотогава отлаганото пътуване до Хавана. (121)
През април 1989 год. посещението на Горбачов в Куба все пак беше осъществено. Фред Колман в книгата си “Залезът и крахът на Съветската империя: 40 години от Сталин до Елцин, които разтърсиха света” (1996 год.) дава подробна информация за протичането на визитата. По време на речта си пред Националното събрание на Куба Горбачов заявява, че е против ”всякакви теории и доктрини, които оправдават износа на революция”. (121) Под това той подразбираше прекратяването на солидарността с вече извършените революции и подкрепата им. В този смисъл беше и поврежданата от него политика.
Независимо от топлото посрещане, оказано на високопоставения съветски гост от населението на Хавана, различията между Куба и горбачовското ръководство на тогавашния СССР явно се задълбочаваха. Куба очевидно не беше склонна да отстъпи от принципите си и да последва курса, предлаган от новия съветски лидер.
На следващата година Горбачов прекрати оказваната дотогава помощ за острова, включваща доставки на нефт и друга нужни суровини, материали и стоки. Изчисляваше се, че стойността им е възлизала на около пет милиарда долара годишно. Вследствие на тази толкова рязка промяна в двустранните отношения, прекратяването на дейността на Съвета за икономическа взаимопомощ между социалистическите страни и последвалото още по-голямо затягане и ожесточаване на водената от САЩ икономическа блокада, през периода 1990-1993 години брутният вътрешен национален продукт на Куба спадна наполовина.
Всичко това не пречеше на Горбачов и екипа му непрекъснато да се хвалят, а и да получават щедри похвали от западните лидери и медии във връзка с “успехите” на международната им политика, основаваща се на “новото политическо мислене”. Всъщност, наистина имаше една област, където бяха постигнати “грандиозни” успехи. Това беше просто невероятното “омиротворяване” и “стабилизиране” на отношенията със САЩ. Без съмнение, многократните действия по едностранното разоръжаване и редицата други също едностранни отстъпки на СССР на международната арена, значително отслабиха дотогавашното напрежение между двете доскоро съперничещи си “суперсили”. Ако всичко това може да се приеме за “успех”, той беше постигнат изключително с цената на отслабването на съветската част от съществуващото дотогава военно стратегическо равновесие (паритет) със САЩ и фактическото оттегляне на СССР от позициите му на определяща сила в съвременния свят.
Екипът на Горбачов и самият той, разбира се, така и никога не признаха, че международният им курс не беше нищо друго, освен политика на безкрайни едностранни отстъпки, предателства и – фактическа капитулация. Анатолий Черняев, външнополитическият помощник на оказалия се последен Генерален секретар на КПСС, съвършено сериозно счита, че реалната измяна по отношение на Никарагуа и прогресивните сили в Южна Африка е “нищо” в сравнение с “укрепването” на отношенията между САЩ и СССР.
Черняев, неговият “патрон” и колегите им очевидно бяха убедени, че са “жънали победи” всеки път, когато от страна на Запада са се носели похвали по адрес на Горбачов и “смелата му, новаторска” политика. Съветникът с явно умиление си спомня как “Михаил” бил на “ти” с “Джордж” (Буш Старши), “Маргарет” (Тачер) и “Хелмут” (Кол). Възможно е членовете на “кръга” на Горбачов и Черняев нистина да са считали, че новите отношения и “съюз” между САЩ и СССР представляват “най-съдбоносната промяна” в световната политика, която проправя “нов път на световната цивилизация”. (122)
(Изминалото оттогава време на тотална разруха, обедняване и войни убедително доказа, че това наистина е така, макар и в точно диаметрално противоположен смисъл на розово-хвалебствените квалификации на извършеното, изтъкван от Горбачов и колегите му. – Доп. пр.)
Твърде съмнителният блясък, който Горбачов се стараеше да придаде на провежданата от него политика на многобройни едностранни отстъпки пред империализма и отказа от принципите и практиката на международната класова солидарност, особено красноречиво пролича в речта му във връзка с поредната годишнина на Октомврийската революция на 7 ноември 1990 год. Според Черняев в подготвителните му бележки по този повод се казва:
“Нека още веднъж напомним какво ни даде перестройката… Тя ни освободи, тя ни донесе свобода: тя ни отвори към света. Като се противопоставяхме толкова дълго време на останалия свят, ние сами се отказвахме от възможностите да участваме в прогреса на цивилизацията, при това – в най-решаващите моменти на развитието й. Вследствие на това ние понесохме огромни загуби. И може би най-големите ни загуби бяха именно поради това наше противопоставяне и самоизолиране.” (123)
Цената, която съветските хора – а и много други народи по света – трябваше да заплатят за оповестения от него “край на противопоставянето”, се оказа обаче наистина огромна. Изчезнаха социалистическите страни от Източна Европа. Там бяха установени откровено прозападни компрадорски режими, чиито главни политически задачи и "хоризонти" станаха членството в НАТО и ЕС. Отстояващите независимостта си ЮГОСЛАВИЯ и ИРАК бяха изоставени сами да се борят против САЩ-НАТО и обединените сили на империализма и колониализма.
Първите няколко години след рязкото прекратяване на дотогавашната съветска помощ бяха особено тежки за КУБА. До 1993-1994 години хората там се показаха обаче решени да обработват земята дори с дървени рала и добитък, но да не отстъпят от социалистическите си завоевания и да не предадат независимостта на страната си.
Африка отново попадна под игото на империализма. Рязката промяна на съветската политика, а впоследствие – и разрушаването на Съветския съюз - означаваха за много народи там край на 30-годишните им борби, усилия и надежди за независимо и прогресивно развитие. Икономиките им бяха отново смачкани под тежестта на дълговете, натрупани към западните банки в десетилетията след формалната деколонизация в края на 50-те и началото на 60-те години. Унищожени бяха и системите им за здравеопазване и социално осигуряване. При тези условия цели народи на континенти са буквално заплашени от пълно физическо унищожение от СПИН и други болести, систематичен глад, трайни неблагоприятни изменения на климата и прочие.
“Не сърдете американците!” – тази алфа и омега на горбачовската външна политика стана причина от нея да се отвърнат дори такива изпитани съюзници на СССР, като Нелсън Мандела и Ясер Арафат, изтъкнати ръководители на национално-освободителни движения
Изтеглянето на съветските войски от Афганистан през 1989 год. пък създаде неимоверни допълнителни трудности на прогресивното правителство на Наджибула. През 1996 год. армиите на талибаните, подготвени и щедро оборудвани с танкове и всевъзможно друго въоръжение от Пакистан и САЩ, предприеха широка офанзива и превзеха столицата Кабул. След падането на града Наджибула и брат му потърсиха убежище в зданието на мисията на ООН. Международният й имунитет обаче не попречи те да бъдат измъкнати от там, зверски убити, а телата им – обесени и така изложени дълго време на публично място.
В навечерието на Първата война срещу Ирак през 1991 год. Президентът на САЩ Буш (Старши) чрез държавния си секретар Бейкър предлага на Москва да вземе участие в предстоящите военните действия срещу тази арабска страна. Според Черняев отговорът на Горбачов на това предложение бил:
“Искам да подчертая, че ние бихме желалида бъдем заедно с Вас във всяка една ситуация.” (124)
Така, крачка след крачка, започвайки от новите “принципи” за “интегриран, взаимно зависим свят” и “универсалните общочовешки ценности”, едновремешната истински независима и световно значима съветска външна политика се оказа пренасочена към откровен съюз с империализма. В тази насока унизително раболепното поведение на самия Горбачов нямаше граници. Пак Черняев цитира друго негово писмо до тогавашнияГорбачовГорбачов
Президент Джордж Буш (Старши), в които той черно на бяло заявява, че съществуването и бъдещето развитие на СССР изцяло зависят от САЩ:
“В същото време имам усещането, че приятелят ми, президентът на САЩ, все още няма окончателен отговор на въпроса какъв точно Съветски съюз биха искали да видят Съединените щати. А докато няма такъв отговор, ние непрекъснато ще продължаваме да се спъваме по един или друг конкретен въпрос на взаимните ни отношения “ – е писал тогава Горбачов. (125)
Своебразен “отговор” на този въпрос дадоха, може би, събитията около и след 19-ти август 1991 год. Независимо от това, че преминаха през доста перипетии, в края на краищата, окончателният резултат и от тях беше чувствителното допълнително разклащане на СССР, а в последствие – и унищожаването му. Много от тези събития беше – а и така си остана - доста неясно. Ще се опитаме обаче – доколкото позволяват съществуващите документални данни – да проследим непосредствения им генезис и развитие, като, ползвайки досегашния метод на изследването си, се опитаме да търсим отговор на интересуващите ни въпроси именно в конкретния ход на реалните събития.
Месеците преди август 1991 год. се характеризираха с по-нататъшното влошаване на икономическото състояние на страната. Заедно с това ставаше все по-ясно, че самият Горбачов нямаше никакъв план или идея за изход от утежняващото се положение. Тази “тайна” очевидно вече е била добре известна дори за хората, непосредствено около него в партийното и държавно ръководство. Интересното е, че по-голяма част от тях бяха издигнати именно от Генералния секретар към края на 1988 год., когато Лигачов губи позициите си в Политбюро и ЦК, а по-късно редица от основните фигури в първоначалния екип на Горбачов сами го напускат.
През септември и декември 1990 год. самият той отново е подложен на открита силна критика от страна на редица членове и на ръководството му. Дори Д’Агостино в книгата му “Революцията на Горбачов”(1998 год.) отбелязва, че през април 1991 год. се прави опит за отстраняването му чрез вот в ЦК, а през юни същата година такъв опит има и в Парламента. (126) Джери Хю от Брукингския институт във Вашингтон пък подробно анализира в книгата си “Демокрацията и революцията в СССР, 1985-1991 год.” (1997 год.) отделните етапи на августовската политическа криза от 1991 год. Тогава значителна част от ръководството на КПСС и общосъюзната държава остават убедени, че зад гърба им Горбачов се опитва да сключи поредната сделка с Елцин във връзка със съдържанието на новия Съюзен договор за СССР.
Това е било по-скоро капитулация, тъй като Елцин е настоявал за нова редакция, според която общосъюзните органи се лишават от функциите да събират данъци и такси. (127)Освен това Елцин вече и на практика самостоятелно беше забранил съществуването на организациите на КПСС в армията и превеждането на данъци в общосъюзния бюджет от петролните находища на територията на Русия. (128)
Горбачов изразява съгласие да бъде премахнат дори създаденият изцяло по негова инициатива Конгрес на народните депутати на СССР. Фактът, че Елцин печели практически всяка започната от него битка и непрекъснато разширява пространството си в управлението на политиката и държавата, според Хю очевидно не е бил по вкуса и не е съвпадал с вижданията и интересите на редица от членовете на общосъюзното ръководство. (129)
Тласкани от хода на събитията, макар и първоначално да са били хора на Горбачов, в тях съзрява решението за нуждата от предприемане на екстрени мерки за преустановяване на процеса на по-нататъшното разлагане на структурите на СССР и дискредитирането на държавната му власт. Така се стигна до онова, което остана в историята като “Държавен комитет по извънредното положение” (ДКИП).
Възникването, оформянето и конкретните му действия имат твърде странно развитие. В късния следобед на 18-ти август 1991 год. петима високопоставени функционери, отлично познати на Горбачов, явно неочаквано за него го посещават в черноморската му резиденция във Фарос, където той е на почивка заедно със семейството си. Това са: първият заместник-председател на Комитета по отбраната на СССР Олег Бакланов, председателят на Промишлената камара на СССР Александър Тизяков, членът на Политбюро на КПСС Олег Шенин, командващият сухопътните сили на СССР генерал Валентин Варенников, началникът на Кабинета на Горбачов Валерий Болдин и началникът на личната охрана на президента на СССР Юрий Плеханов.
Те предлагат на Горбачов официално да прехвърли принадлежащите му властови правомощия и ресурси на вице-президента на СССР Генадий Янаев, който да обяви военно положение, преустанови процеса на разпадането на Общосъюзната държава и възстанови предвидения законов конституционен ред. При това Бакланов заявява на Горбачов” “От Вас лично не се иска нищо. Ние ще свършим цялата черна работа”. Според Джери Хю “някои от членовете на тази група са считали, че Горбачов ще се съгласи с това предложение. Реакцията му обаче е изключително враждебна и агресивна”. (130)
Освен гореизброените лица, в събитията около Държавния комитет на извънредното положение вземат участие още: Председателят на Върховния съвет на СССР Анатолий Лукиянов (дългогодишен съдружник на Горбачов), Председателят на Министерския съвет на СССР Валентин Павлов, Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, Министърът на вътрешните работи Борис Пуго, Председателят на Аграрната партия на СССР Василий Стародубцев, Председателят на КГБ Владимир Крючков, първите му заместници Виктор Грушко и Г. Агеев, както и генералът от КГБ Вячеслав Генералов. Неофициално се е считало, че Крючков играе най-важна роля при организиране на дейността на Комитета. (След неуспеха на начинанието единственият от членовете му, който е бил намерен самоубит край вилата си недалеко от Москва е бил Министърът на Въпрешните работи Борис Пуго. Такъв е бил краят и на съпругата му. – Доп. на пр.)
Сутринта на 19-ти август 1991 год. съветската телевизия съобщава, че поради заболяване на Горбачов, властта временно се поема от Държавен комитет по извънредното положение, а до завръщането му функциите на Президент ще бъдат изпълнявани от Вице-президента Янаев. От името на Комитета по обществени места в Москва бяха разположени войски и танкове. Това очевидно се е очаквало да бъде възприето като проява на сила.
(Както показват събитията от следващите дни обаче, машините не са разполагали не само с боеприпаси, но дори и с полагаемия им се боен комплект гориво. Войниците не са имали патрони дори за личното си оръжие.
Ако замисленото от Комитета е било сериозно, то подобна нерешителност е направо необяснима. Тя се превръща и в един от факторите, предизвикал неуспеха на начинанието. Освен това, животът на танкистите и войниците е бил подложена на смъртна заплаха, когато през следващите дни насърчените пак от същата нерешителност ударни групи на “демократите” буквално засипват неподвижните машини и хората около тях с неизвесно откъде появили се бутилки със запалителна смес. – Доп. пр.)
На 19-ти август ТАСС разпространява от името на Комитета “Призив към съветския народ”. Главно място в него се отделя на патриотизма и нуждата от възстановяване на предвидения от Конституцията и законите на страната ред. “Забелязва се активизиране на екстремистки сили, стремящи се към ликвидане на Съветския съюз, разрушаването на държавата и установяване на контрол над властта на всяка цена” – се изтъква в “Призива”. По-тнататък в него се подчертава, че крайно неуспешните опити за “реформиране” на икономиката са дело на авантюристи и предизвикват рязък спад на жизненото равнище на преобладаващото болшинство от хората и разцвет на спекулата и “сенчестата икономика”. Подкопава се престижът и авторитета на Съветския съюз. Комитетът по извънредното положение тържествено обещава “да изчисти престъпниците от улиците” и да сложи край на “разграбването на богатствата на народа”, както и да се възстановят трудовата дисциплина и редът. Оповестеният Документ обявяваше още, че ще бъде проведена всенародна дискусия относно съдържанието на новия Съюзен договор. (131)
Вечерта на 19-те август от името на Комитета беше дадена пресконференция за чуждите и съветски журналисти. Общото впечатление от нея беше, че е организирана и проведена доста неумело, а участващите в нея представители на Комитета проявяват нервност и нерешителност. Последното наистина е така. През трите дни на съществуването си Комитетът разреши на всички западни информационни агенции, от CNN до Радио “Свобода” съвършено свободно и безконтролно да разпространяват вижданията си за ставащите събития и дори открито да подкрепят Елцин.
По отношение на самия Елцин през цялото време не бяха предприети абсолютно никакви мерки. Нещо повече: на него и привържениците му беше дадена възможност да се концентрират и укрепят в зданието на Руския парламент. На висши военни се разрешаваше да разговарят по телефона и свободно да се срещат с политици в сградата на Парламента на Руската федерация.
През цялото време Елцин и другите лидери на “демократите” необезпокоявано правеха все по-сензационни изявления по световните и местни средства за масова информация. Те не само се укрепиха в зданието на Парламента и издигнаха барикади около него, но и постепенно активно организираха и подкрепа за себе си сред някои военни части. Нищо не беше предприето срещу тях и през целия ден на 20-ти август.
Непосредствено наблюдаващите тези събития специалисти от Запада - като, например, авторът на книгата “ Краят на съветската военна машина” (1998 год.) Уилиям Е. Одъм – изразяват искрено учудване, че “както през деня, така и през нощта на 19-ти и 20-ти август не се предприема никакво настъпление срещу здарнието на Парламента, организирано и ръководено от висш военен”. (132)
(Няколко години по-късно обаче “демократът” Елцин - вече като президент на “независимата” Руска федерация - не се поколеба да бомбардира пряко с танкове и да атакува сградата на същия този Парламент, където този път заседаваше несъгласното с политиката му болшинство депутати, начело с Председателя на законодателния орган Хазбулатов. Тези подчертано “демократични” действия предизвикаха, разбира се, овациите и одобренията на същото толкова “демократичните” лидери на “свободния свят” - включително и у нас. – Доп. пр.)
Решителният момент за изхода на августовските събития е била нощта на 20-ти срещу 21–ви август. Говори се, че тогава е имало план за завземане на сградата на Парламента, към изпълнението на който обаче така и никога не се пристъпи. На следващата сутрин хората с най-авторитетни позиции от Комитета, каквито са имали Крючков, Язов, Бакланов, Тизяков и Лукиянов – противно на всякаква логика за подобен вид действия – вместо да работят съответно с огромната власт на разоположение за овладяване на положението, летят отново към Черноморския бряг. И отново безрезултатно се опитват да уговарят Горбачов този път заедно с него да се противопоставят на Елцин. Според тях действията на Комитета им доказвали колко малко усилия са нужни, за да бъде възстановен законовия ред. Горбачов обаче дори отказва да се срещне с тях. (133)
Вместо това в 2 часа през нощта на 22-ри август той, съпровождан от Вице-президентът на Руската федерация Руцкой (тогава съюзник на Елцин), пристига с президентския самолет в Москва. С тях заедно лети и Крючков. Според Джон Б. Дънлоп, той се съгласява на това срещу обещанието, че ще му бъде дадена възможност да разговаря и дава изявления като равен с Горбачов. (135) След приземяването на самолета обаче Крючков е арестуван. (135)
Горбачов формално възстановява властта си след завръщането си в Москва. Реално обаче тя все повече му се изплъзва и преминава в ръцете на Елцин. В 9 часа преди обяд на 22-ри август беше издадена заповед на Министерството на отбраната на СССР за изтегляне на вече безполезните на практика войскови части от столицата. Така завърши цялата тридневна “драма”, толкова невероятна както по сценарий, така и по конкретното й изпълнение.
Както вече отбелязахме, много от нещата около нея така си и остават недокрай изяснени. Все пак, изминалото оттогава време дава възможност да бъдат внесени поне някои уточнения. Така например, установено беше, че първоначално участниците в Комитета са смятали, че Горбачов е на тяхна страна и ще ги подкрепи. Съответно, те се опитват да убедят и Елцин в това.
Но когато Горбачов издърпва това килимче изпод краката им, те буквално изпадат в паника, тъй като изобщо не са имали какъвто и да било план сами да вземат властта. Те не са били готови да арестуват Елцин и главните му помощници и привърженици, да вземат мерки за неутрализирането на лагера на “демократите” и да пристъпят към каквито и да било решителни и целенасочени действия. След като нямаха нито план, нито воля за успех, естествено беше и начинанието им да се провали.
Въпросните дни на август на 1991 год. изобилстваха с объркани и противоречиви мнения и оценки. Много истински демократи по света (този път без кавички!) бяха искрено против обявеното по време на събитията военно положение. Те все още бяха под впечатлението, че започналият “перестройката” Горбачов е “добрият”, а противниците му са “лошите”. Върху тази доста разпространения психологическа нагласа, западните правителства и средствата им за масова информация лансираха тезата за “опит за преврат”. На този общ отрицателен фон релефно изпъкваше фигурата на Елцин. Изправен в цял ръст върху платформата на танк, заобиколен от “защитниците” на Руския Парламент с мегафон в ръка, той беше превърнат от медиите в “любим вожд” на масите, успешно ръководещ съпротивата срещу погазилите законността “узурпатори”.
Цялата митология около “преврата” беше построена така, че вината за нарастващите трудности и напреженията в живота на съветското общество да бъде прехвърлена от Горбачов изцяло върху “твърдоглавите консерватори” от КГБ и КПСС. Борис Елцин пък беше издигнат на пиедестал като “герой на демокрацията”.
Извършените през последните десетина години изследвания на тези събития от страна на сериозни историци като Ейми Найс с книгата си “Шпиони без прикритие”, издадена в Принстън през 1996 год., хвърлят обаче множество основателни съмнения върху достоверността на всички горни версии, правени в духа на широкотиражираната телевизионна програма “Канал за История” (136) Влизайки в спор с всички масово разпространени пропагандни тези, тя обърна внимание преди всичко на колкото очевидното, толкова и изобщо забравеното обстоятелство, че преврат е незаконното сваляне със сила на конституционно легитимно правителство. В случая с Държавния комитет за извънредно положение е повече от ясно, че той не се стараеше да свали правителството на СССР. Той по-скоро беше самото правителство.
Друг разпространен похват на западната пропаганда е да представя ръководителите на Комитета по извънредното положение изключително като страхливци и бездарници. Макар че събитията от август 1991 год. да изобилстваха наистина с множество пропуски и неточности от тяхна страна, тези хора обаче никога в дотогавашните им, без съмнение, изключително богати и напрегнати политически биографии, не бяха давали основания да бъдат считани за слабохарактерни, слабонервни или глупци. Много от тях много пъти дотогава бяха прибягвали – и то успешно – към прилагането и на смъртоносна сила.
Според Дънлоп това са били “сериозни хора, имащи ясни и нетърпящи компромиси намерения”. (137) Един от тях, Крючков, например, беше работил под ръководството на Андропов в Съветското посолство в Унгария през 1956 год. и имаше непосредствен опит при справянето с тогавашната контрареволюция в тази страна. (138) Освен това, както документално го доказва Ейми Найт в книгата си, идеята за въвеждане на военно положение не е изцяло тяхна. През годината, предшестваща събитията от август 1991 год., самият Горбачов на няколко пъти беше възлагал да се извърши подготовка по варианти за въвеждане на военно положение. (139)
Освен това идеите, лансирани от Комитета, явно са имали извънредно широка подкрепа сред тогавашното съветско общество. Това го потвърждават и водещите специалисти от САЩ по въпросите на “пуча” (140) от рода на Джон Дънлоп, автор на книгата “Възраждането на Русия и краят на Съветската империя” (1994 год.) Според него дори членове от екипа на Елцин са считали, че най-малко 70 % от местните управленчески и административни кадри в самата Руска република - комунисти или не - са били срещу него. (141)
Две трети от всички районни комитети на Партията открито са обявяват в подкрепа на Комитета по извънредното положение, а една трета са предпочитали да “изчакат и видят”. (142) Значително отрицателно отношение към Комитета е било отбелязано само в трите балтийски републики, Молдова и Киргистан.. Изследвания на общественото мнение, проведени седмица преди 19-ти август от Академията за обществени науки при ЦК на КПСС показват, че огромното болшинство от хората са за запазване на целостта на СССР и на Държавния контрол над икономиката. (143)
На този общ фон на събитията особено показателни стават появяващите се доказателства, че и самият Горбачов далеч не е бил толкова “неосведомен” за подготовката и провеждането им, както е представен или се представя самият той впоследствие. Според Анатолий Лукиянов, тогавашния Председател на Върховния съвет на СССР и дългогодишен приближен на Генералния секретар, Горбачов е изразил съгласие с идеята и плана за Комитета, ако те бъдат одобрени от Върховния съвет.
Историкът Антъни Д’Агостино, автор на книгата “Революцията на Горбачов” (1998 год.), счита че тези твърдения на Лукиянов “не могат да бъдат лесно опровергани”. Мнението на военния специалист Уилиям Одъм също е, че “версията за причастност на Горбачов към авгусовските събития не може да бъде изцяло отхвърлена”. (144) Пак Джон Дънлоп – в хода на подробните си изследвания на “пуча” – констатира “твърде много пукнатини в по-сетнешните му усилия да се оправдае”. Много други изследователи също стигат до заключение, че има значителен брой факти, подкрепящи тезата за причастност и на Горбачов към провеждането и развитието на августовските събития.
Ейми Найт, считана в САЩ за уважаван експерт по проблемите на КГБ, сътрудничка на Изследователския център към Конгреса и на обикновено оказващия всевъзможни услуги на външнополитическите ведомства на САЩ Университет “Джон Хопкинс”, смята, че една от основните цели на Горбачов определено е била да превърне КГБ в “изкупителната жертва” за всичко ставащо в държавата. Според нея, плановете и разсъжденията му са били, че ако Комитетът по извънредното положение, разчитайки на широката нагласа за подкрепа сред обществото, съумее да установи контрол и спре разпадането на Съюза, самият той лесно отново ще остане на върха на събитията. В случай на неуспех пък той ще се завърне в Моска и ще изпоарестува всички. Във всеки един от възможните варианти за него е било много важно той самият, в края на краищата, да се окаже с “чисти ръце”. (145)
Според Джери Хю от изключително авторитетния Брукингски институт във Вашингтон “не следва да бъде пренебрегвана възможността самият Горбачов да е създал впечатлението, че желае осъществяването на “пуча”. (146) Пак Хю счита, че “непосредствените ръководители на Комитета са били убедени, че Горбачов, с правата на положението си, ще облече в законова форма извършеното от тях. Поради това и те са действали така, че да бъдат избегнати всякакви жертви, които по-късно, без съмнение, ще усложнят евентуалните процеси на помирение”. (147)
Освен това и самият Горбачов беше заинтересован именно от точно такъв вид подчертано примиренчески действия на “заговорниците”, каквито последните демонстрират от самото си появяване на сцената – нещо много странно за един “военен преврат”. Той в никакъв случай не е искал блестящата му репутация на Запад като “демократ и миролюбец” да бъде опетнена и да пострада, ако изведнъж се окаже, че той именно е инициаторът на въвеждането на военно положение. А поведението му в лятната резиденция във Фарос, както и почти “чудотворното” му завръщане в Москва на борда на президентския му самолет, съпровождан от тогавашния заместник на Елцин буквално два дни след “преврата”, показват, че той, всъщност, не само че не се е намирал в задължителната за един “свален” държавник изолация, но е бил и отлично информиран – вероятно от най-първа ръка за всички подробности и нюанси на ставащото.
Също изключително показателно е, че различните вариации по темата “военно положение” се пробваха още няколко пъти след августовските събития от 1991 год. и арестуването на “заговорниците” от Държавния комитет за извънредно положение. Според военния специалист на САЩ Уилиям Одъм, цитиращ думите на тогавашния министър на отбраната на СССР, маршалът от авиацията Шапошников, в началото на ноември същата година Горбачов му бил казал, че един военен преврат ще бъде “възможно най-добрият изход от създалото се положение”. (148) През декември пък Горбачов вече открито се обръща непосредствено към военните за подкрепа срещу Елцин. (149)
Този негов нов опит не постигна нищо съществено - както и другите дотогава. Наличието на подобен начин на мислене напълно доказва обаче - поне на изследователите – че не следва да се изключва някакъв вид съпричастност на Горбачов към августовските събития от 1991 год. Може би някога ще бъде изяснено и напълно в какво точно се е изразявала тя и за реализирането на какви цели конкретно е послужила.
Нека сега, все пак, въз основа на данните, с които разполагаме понастоящем, се опитаме да продължим и по-нататък разсъжденията си. Дори и да бяха осъщствени с мълчаливото съгласие на тогавашния президент на СССР, действията на Комитета по обявяването на извънредно положение дори и чисто юридически трудно могат да бъдат квалифицирани като държавен преврат, тъй като те бяха, всъщност, действия на самото правителство.
Тук изниква обаче въпросът “А защо е било необходимо на Горбачов първо да накара членовете на Комитета да повярват, че ще ги подкрепи, а после – вече официално – да се отметне от тях?” Защото, в края на краищата, именно това поведение на Горбачов, от една страна, подбужда, а от друга – определено обрича на провал действията на Комитета.
Според Хю обяснение за втората част от това поведение на Горбачов може да бъде намерено в голямата зависимост на политическата му позиция – а и на личната му съдба като политик – от отношението на Запада към тях. В самия СССР обществената подкрепа на личността му и провежданата от него политика видимо се топеше и стигаше стойности на едноцифрени числа. Към август 1991 год. подкрепата от страна на Запада беше останала едва ли не единственият ресурс както на тази политика, така и на собствената му позиция. Когато стана ясно, че отношението на западните правителства към Комитета е рязко отрицателно, естествено беше и Горбачов моментално да се постарае да си измие ръцете и да обърне решително на 180 °. (150)
Доста по-заплетен, но и по-богат от информационна гледна точка може да се окаже процесът на разгадаването на почти неотразяваната от западните медии първа част от августовската позиция на Горбачов. По този повод можем да поставим въпроса дали – ако на Комитета по извънредното положение се удадеше да осигури и необходимата законова база на действията си – те можеха да сложат край на процеса на разрушаване на общосъюзната държава.
На практика, легитимността на Комитета и вземаните от него решения беше почти реализирана и този факт нямаше как да се пренебрегва дълго време. Във връзка с това военният анализатор Уилиям Одъм отбелязва, че “успешното завършване на “преврата” беше въпрос на много кратко време”. (151)
Можеше ли Комитетът, все пак, да предотврати разрухата и разпадането на Съюза? Наистина ли към август 1991 год. нещата бяха станали вече толкова безнадеждни?
Като се опитва да даде отговори на тези въпроси Джон Б. Дънлоп твърди, че непосредствените организатори и дейци на Комитета бяха “истински комунисти, които действително се стремяха политиката на преустройството на страната да бъде върнато към целите, методите и очертанията й от 1985-87 години”. (152) Политическите убеждения и стремежи на самия Горбачов към 1991 год. обаче вече очевидно са били съвсем различни от техните. Така че, дори и в един момент официално наистина да се беше присъединил към тях, твърде скоро след това пътищата им определено щяха да се разделят.
За да се преустановявят процесите на унищожаване на общосъюзната държава, трябваше
1/ да се изтръгнат средствата за масова информация изпод контрола на яковлевските антисоциалистически и антикомунистически сили;
2/ от политическия живот да се отстранят Елцин и “демократите” му, които открито се стремяха към пълно реставриране на капитализма и разчленяване на Съюза и
3/ да се отменят икономическите мерки на Горбачов, които еднакво разчистваха пътя както на криминалната “втора икономика”, така и на всевъзможните сепаратисти и реставратори на капитализма.
А през август 1991 год. реалното положение на нещата беше такова, че поставянето и постигането на подобни цели – поне в някои части на СССР - беше немислимо без готовност за прибягване към сила и дори с поемане на риска за евентуална гражданска война. Истината изисква да се отбележи, че по редица причини, част от които се опитахме да изясним, към дадения момент не се оказаха много хората с достатъчно власт и ресурси, способни на подобни решения. При това, освен просто сила за успешното им реализиране бяха нужни също и много други качества, като тънък политически усет към конкретните положения – дори и истински талант. В една или друга степен те бяха проявявани през изминалите десетилетия от много тогавашни съветски ръководители от времената на Ленин, Сталин, Андропов - дори на Брежнев в по-ранния период от управлението му.
Така например, ако дейците на Комитета за извънредно положение – вместо да прахосват ценно време и градят напразни надежди около оказалите се напълно безплодни, а накрая и направо вредни преговори с Горбачов – се бяха обърнали с откровен призив непосредствено към Армията, подразделенията й и трудещите се за помощ за възстановяване на Конституционния ред и авторитета на съветската власт, това можеше да се окаже реално осъществимо -дори и по практически безкръвен път.
За да се постигне преустановяване на хаотичното разпадане на държавата и установяване на контрол върху събитията, можеше да се прибегне и към познатата Ленинова тактика “при определени условия да се разреши дори отделянето” в дадения момент на Прибалтийските републики, като в същото време с останалите членове на Съюза, където сепаратистките тенденции все още бяха незначителни, да бъдат оформени и приети постановките и клаузите на новия Съюзен договор.
Заедно с това Комитетът можеше да приеме и осигури срочното прилагане и на специална антикризисна икономическа програма, която да възстанови системата на единното стопанско планиране и предостави непосредствен и незабавен изход от ежедневната финансова безизходица, материални проблеми и страдания на десетките милиони трудещи се по цялата страна.
Както е известно обаче, нищо подобно не стана в действителност. Вместо това августовската криза реално даде възможност на Елцин напълно да установи властта си в Русия. Пак той обяви вече и официално ликвидирането на КПСС - и без това доведена до агонизиращо състояние. Тогава към “греховете” й беше приписано и организирането на провалилия се августовски “пуч”. Сега Елцин можеше вече необезпокояван практически от нищо да пристъпи и към главната цел на “демокрацията” – пълното унищожаване и на Съветския съюз. Това беше истинският преврат.
(Тъй като българското издание на настоящата книга става сравнително доста време след излизането на оригинала й, можем да продължим още малко логическата нишка на анализа, предложен от авторите на събитията в СССР през август 1991 год.
Стилът на същия начин на мислене може да се допълни и с това, че преднамереното предизвикване на лошо подготвени и осъществявани далеч не в най-удачния момент действия на противопожната страна, винаги са били любим похват на висшата западна политика и, съответно, на службите, провеждащи я в непосредствено изпълнение.
В края на 80-те години, например, и САЩ, и ЕС дълго време даваха всевъзможни “знаци” на Милошевич в смисъл, че са за запазване и укрепване на Югославската федерация. Когато обаче той реши да пристъпи към конкретни действия в тази насока, върху него започнаха да се сипят чудовищни хули и обвинения, а върху страната му – всевъзможни санкции и актове на непосредствена агресия, включително и открито военно нападение.
Същият трик беше приложен и по отношение на Ирак в началото на 90-те години. В навечерието на онова, което по-късно беше наречено “Първа война в Залива”, Президентът Садам Хюсеин се беше обърнал към правителството на САЩ посредством тогавашната им посланичка в Багдад с молба да съдействат за справедливото, според Ирак, разрешаване на “една от исторически причинените му от колониализма несправедливости”. Така, според Иракската историография се определя обособяването на Кувейт като отделна държава.
Регистрирано е обаче, че - когато се запознава със съдържанието на документа – Н.П. Госпожа Посланичката отговаря да се оправят сами с проблемите си, тъй като тя заминава в отпуск. Дотогава САЩ неизменно подкрепяха Ирак и лично Садам в съседските спорове и войни с Иран, например. На този фон не е трудно да се предположи, че “Големият Брат” навярно и този път ще е склонен – ако не непосредствено да им помага – то поне да не им пречи да уреждат сами вътрешните си работи. Освен това, погледнато малко по-отдалеч, сигурно е изглеждало, че Той и съюзниците му ще са напълно ангажирани със събитията около “падането на Берлинската стена”, отношенията в “нова” Европа и т.н. Известно е обаче какво последва, когато Ирак пристъпва към осъществяването на националния си идеал по отношение на Кувейт…
Примери в това отношение има много. Очевидно и по отношение на СССР също е прилагана тактиката на постепенната дестабилизация, постъпателно осъществявана “ крачка след крачка” – в зависимост от реално откриващите се конкретни възможности. Август 1991 год. явно е бил практически последният й етап, когато са били елиминирани, дискредитирани и обезвредени вече и последните дейци и обществени фактори, които при друго стечение на обстоятелствата и друга конкретна личностна конфигурация можеха наистина да успеят да дадат съвършено друг обрат на събитията. – Доп. пр.)
Ето как, между впрочем, военният наблюдател на “Август 1991” Уилиям Одъм, резюмира станалото в книгата си “Краят на съветската военна машина” (1998 год.): “До избухването на кризата ръководителите на Държавния комитет по извънредното положение заемаха най-важните властови позиции в страната.” След Август 1991 год. в системата на централните структури нямаше вече никакъв пост или личност, разполагащи с каквато и да било власт, която може да бъде използвана за укрепване и опазване на Съветския съюз от окончателно разрушаване.
“Превратаджията, всъщност, беше Елцин. При това – успешен превратаджия” - недвусмислено заключава Одъм.
Точно на исторически красноречивата дата – 6-ти ноември (1991 год.) – Елцин продължи “революцията” си като забрани дейността на КПСС и Комунистическата партия на Руската федерация на територията на Русия и разпореди разпускането им.
(Зад тези формално-юридически актове се криеха и действия по обсебване на имуществото и активите им. – Доп. пр.)
На 25 декември същата година (1991) пък Горбачов подаде оставка и официално прекрати – вече окончателно - безпредметното си пребиваване във властта, а и в политиката. Същият ден прословутото “ядрено куфарче” на Президента – тоест, контрола върху стратегическите и всички други въоръжения на СССР – премина в ръцете на Елцин. Той изцяло обсеби Съветските въоръжени сили, структурите на сигурността и другите ключови институции, като просто ги преименува и им даде статут вече в ръководената от него “само руска” държава.
На 31-ви декември 1991 год. СССР формално преустанови съществуването си. Според Николай Рижков, един от последните му премиери, това беше “най-голямата трагедия на ХХ-тото столетие”. (154)