Глава 7. Заключения и изводи

Кои бяха факторите и причините, довели до разрушаването на Съветския съюз? Според нас нито икономическите затруднения, нито външния натиск или вътрешните политически и идеологически проблеми, оформили се към началото на 80-те години – било поотделно или взети заедно – не бяха в състояние да предизвикат такава развръзка. Тя стана възможна само вследствие на недвусмисления завой надясно, предприет през 1987 год. от Горбачов и екипа му.

Тогава той определено обърна гръб на реформите в стила на АНДРОПОВ, които даваше вид, че ще продължава почти две години след идването си на власт през 1985 год. “Новият” курс, избран от Горбачов, беше, всъщност, едно засилено повторение на действията на Хрущов през 1953-1964 години. Нещо повече, в редица отношения практическият му отказ от идеите и политиката на социализма отидоха още по-далеч: до схващанията и програмите на Бухарин от 20-те години.

Основната социална база за този завой в политиката на Горбачов беше засилването на позициите на кръговете, свързани с “втората икономика”. Те създават вече една доста чувствителна антисоциалистическа настройка в определени сектори на общественото съзнание в страната, а заедно с това можеха да предоставят финансови и други ресурси и за конкретна практическа дейност в съответната насока. Тази подкрепа осигури допълнителни възможности на Горбачов и ревизионизма му, които той и екипът му използваха, за да се справят с непосредствените си опоненти и да разширят и задълбочат разрушителните си усилия по дискредитирането на основните идеи на марксизма-ленинизма за класовата борба, ръководната роля на Партията, международната класова солидарност и за ключовата роля на обобществената собственост и на единното стопанско планиране за самото съществуване на социализма. Заедно с това продължиха и системните едностранни отстъпки пред империализма във външно-политическата област.

Всичко това, в края на краищата, доведе и до парализирането и лишаването от смисъл на дейността, а дори – и на самото съществуване на КПСС. Началото на този процес беше положено с фактическия отказ на Партията от ролята й по отношение на средствата за масова информация и предаването им на разположение на сили, открито враждебни на нея самата и на социализма като такъв. По-нататъшните му етапи бяха свързани с подкопаването на системата за единно стопанско планиране и закономерно последвалия след това чувствителен спад в икономиката. Другият, особено силен удар по Партията беше унищожаването на ролята й по поддържането на хармонични дружески, равноправни и взаимноизгодни отношения между съществуващите на територията на СССР национални и други малцинствени и етнически групи.

Предизвиканите вследствие на всичко това прояви на народно недоволство създадоха в един момент възможността антикомунистическите “демократи” начело с Елцин да установят контрол над огромната Руска съветска федеративна социалистическа република и да установят там режим на пълна реставрация на капитализма. Почти по аналогичен начин на власт в отделните републики идват сепаратистки и антисоциалистически настроени сили. Така функционирането на СССР беше фактически парализирано, а официалното му разрушаване – осъществено през 1991 год. в резултат на антиконституционния и незаконен сговор на Елцин с тогавашните ръководители на Украйна и Белорусия. Тогава, всъщност, беше сложена просто точката на целия този унищожителен процес.

Интересно е, че няколко високопоставени изследователи от САЩ, при това, далеч несимпатизиращи на социализма, правят в произведенията си заключения и изводи, твърде сходни с току-що формулираното по-горе. Така например, Джери Хю от много близкия до управляващите кръгове във Вашингтон Брукингски институт, пише в излязлата през 1997 год. негова книга “Демократизацията и революцията в СССР, 1985-1991 години” следното:

“Революцията тук не беше продиктувана нито от бедственото икономическо състояние на държавата, нито от някакъв силен националистически натиск от страна на отделните съюзни републики. Тя не беше следствие и на масово народно недоволство, било поради “недостатъчна свобода” или недостиг на някакъв вид жизненоважни стоки за широко потребление. Причините за подобна развръзка не бяха и усилията за “либерализирането” на един “диктаторски режим”…

… Главната причина за въпросното развитие на събитията в СССР се намираше на самия връх на политическата система – или както тук предпочитат да казват – “на държавата”…

… При това истинският проблем далеч не беше в слабостта на самата държава, колкото очевидната слабост на разсъдъка на онези, които я управляваха.” (4)

Така че, разрушаването на Съветския съюз далеч не беше нещо неизбежно. Конкретният ход на събитията не предоставя абсолютно никакви доказателства в подкрепа на широко разгласяваните от послушните капиталистически средства за масова информация твърдения, че уж социализмът в СССР и другите социалистически страни бил обречен от самото му зараждане. Още по-необосновани са и опитите на очевидно не съвсем задълбочени изследователи от рода на тогавашния съветник на президента на САЩ Франсис Фукуяма да докажат, че Маркс винаги е “грешал” и че “върхът” на човешката история, всъщност, е т.н. “либерален капитализъм”. Така поне му се иска на Фукуяма в прехвалената му от официалната пропаганда книга “Краят на историята и последният човек” (1992 год.) (5)

Не може да се твърди също, че провежданата от Горбачов политика е била нещо “неизбежно и неотвратимо”. Още по-малко обаче тя беше и нещо случайно. Ревизионизмът, който взе връх в КПСС и в съветската държава след идването на Горбачов на власт беше предизвикан и подкрепян от извънредно мощни сили и фактори - както външни, така и вътрешни.

Въздействието на всички тези сили – от непрекъснато засилващата се агресивност във външно-политическия курс на САЩ до все по-натрупващите влияние и мощ сектори и отрасли на частнособственическата, както законна, така и отявлено криминална “втора икономика” и корумпираните от нея звена на политическата и държавната власт – още в години преди издигането на Горбачов - бяха в значителна степен създали обстановка, която по един или друг начин обещаваше да преглътне една реабилитация и възстановяване на идеологията на "неограничения свободен пазар".

Заблудата, че един преход към нея ще доведе до “рязко и безболезнено” повишаване на жизненото равнище в една или друга степен пускаше корени в съзнанието и формираше обществените позиции както на отделните граждани, така и на съвсем обособени социални групи и слоеве.

Идването на Горбачов на власт обаче беше решаващият фактор за безрезервното окуражаване на намеренията и действията както на вътрешните, така и на външните антисоциалистически сили и фактори. Това стана особено ясно с оформянето на новия курс на екипа на тогавашния Генерален секретар след 1986 год., насочен преди всичко към ограничаване на влиянието и на обсега на дейност на оглавяваната от него Партия. Не е изключено тази политическа преориентация на Горбачов да е била своебразен израз на урок, извлечен от него от съдбата на Хрущов, който навремето не съумя нито да предугади, нито да осуети съпротивата срещу курса му от страна именно на вътрешнопартийните кръгове.

И все пак, независимо от факта, че условията за горбачовския ревизионизъм имаха отдавнашен инкубационен период, в редица сектори на съветското общество и политика, рухването на СССР и социалистическата му система в никакъв случай не бяха нещо фатално предопределено.

През по-голямата част от 35-те години от гибелта на Сталин до формалния крах на Съветския съюз имаше поне няколко решаващи момента, когато на общия ход на развитието на Партията и страната можеше да се даде напълно друго направление.

В полза на такъв вид разсъждения говори, например, фактът, че в края на 20-те години Болшевишката партия се оказа в състояние да разгроми опортюнизма на Николай Бухарин, независимо от силните му социални корени, базиращи се в предимно селското тогава население на Русия.

Според нас съществуваха всички условия във втората половина на 50-те години СССР – макар и без Сталин – да премине към нов, не по-малко успешен модел и стадий на развитие, без да бъдат допускани при това редицата явни недоразумения в теорията и грешки в практиката от времето на Хрущов.

Опонентите на Хрущов от ранга на Вячеслав Молотов, например, предлагаха различен от неговия политически курс. На тази възможност обаче не беше съдено да бъде реализирана, тъй като по редица причини критично настроените към Хрущов групи бяха разгромени. Определени политически лидери на КПСС явно можеха да оформят много по-активна позиция и срещу редицата отрицателни тенденции и явления, все по-засилващи се през втората половина от управлението на Брежнев. Ако АНДРОПОВ беше останал жив достатъчно дълго време, за да може да оцени първоначалните резултати от започнатите от него реформи, то можеше да се очаква, че той със сигурност щеше да заостри вниманието към най-наболелите проблеми, така че процесът на преобразувания да бъде наистина задълбочен и продължен на още по-широк фронт.

Дори по времето на “перестройката” спорният политически курс, поет от нея след 1986 год., далеч не беше нещо твърдо установено и сигурно. Това важеше както що се отнася до отношението на значителна част от ръководството към започващите промени, така, може би, и до далеч неособено подредения начин, по който идеите за тях се намираха явно в главата и на самия Горбачов.

А това, че политическата линия и тенденция, олицетворявана във времето последователно от Бухарин, Хрущов и Горбачов успя все пак не само да се обособи идеологически и организационно, но и да се наложи, доказва само, че тя съумя да мобилизира на своя страна подкрепата на твърде значителни обществени слоеве и политически групи. За разлика от миналите времена, те вече не бяха измежду преобладаващото преди селско население на страната, а разчитаха преди всичко на войнстващата частнособственическа идеология и комерсиалната мирогледна ориентация на “втората икономика” и на решимостта й да не се спира дори пред непосредствено извършване на престъпления за постигане на целите си и в защита на интересите си. Във всичките си начинания тя, разбира се, имаше на своя страна всевъзможната подкрепа на мощни външни, враждебни на социализма и на СССР сили.

Така че, фактическата история на социалистическото общество и СССР, всъщност, подкрепи тезата, че класовата борба, борбата за утвърждаването или за изместването на едни или други класи от заемани от тях обществено-икономически и политически позиции не изчезва с акта дори на завземането на държавната власт от просоциалистически сили. Историята показа, че това явно е валидно дори и след процес от седем десетилетия на успешно строителство на социализма.

Заедно с това, разбира се, следва да се отбележи, че периодът на мирното изграждане беше фактически още по-къс, като се има предвид необходимостта от поддържане на постоянно активна отбранителна способност в условията на враждебно империалистическо обкръжение, от отблъскване на чуждестранните военни интервенции непосредствено след революцията и на хитлеро-фашистката агресия през 1941-45 години, както и от възстановителните периоди след тях. Десетилетията на “студената война” също твърде условно могат да се възприемат като само мирни.

Така или иначе, самата идея, че е възможно класовата борба да бъде счетена като нещо отминало - при това в условия, когато по-голямата част от света продължава да бъде под господството на капитализма и империализма, а те, от своя страна, имат достатъчно мощни сили и лостове да оказват определено въздействие и върху вътрешния живот на самите социалистически страни - е потвърждение за наличието на класова борба и на равнището на идеологията.

Фактическото възприемане на идеята за отмиране на класовата борба на определен етап от развитието на съветското социалистическо общество - независимо от мотивите или оправданията за това - се превърна не само потенциално, но и фактически в една от най-главните заплахи не само за строителството, но и за самото съществуване на социализма.

След поемането на курса към ускорената колективизация и индустриализация през 1928-29 години, класовата борба в съветската държава забележимо се изостри. В последвалите години обществените отношения в страната претърпяха коренни изменения, не и без цената на определени човешки жертви. И все пак, определено ядро и част от манталитета и идеологията на старите класи явно бяха успели да “оцелеят” и през всичките следващи десетилетия.

Както изтъкват Тремл и Алексеев в книгата си “Втората икономика и дестабилизиращият й ефект върху растежа на държавната икономика в СССР, 1985-89 години” (6) през 50-те годините те отново заявиха за себе си, а по-късно - с разрастването на “втората икономика” - обществено-политическите им претенции постепенно взеха и определено господстващ характер.

Горбачов и кръгът около него прекрасно знаеха и разбираха всичко това. На тази основа те съвършено съзнателно подбираха онези социални групи и слоеве, които щяха активно да подкрепят провежданата от тях политика.

Според Стивън Ф. Коен и Катрина ван ден Хойвел в изследването им “Гласове на гласността” през 1989 год. такива групи от привърженици са били “по-голямата част от практикуващите частна стопанска дейност градски и селски жители”, значителна част от прослойките на т.н. “квалифицирани работници”, селскостопански специалисти и други селски слоеве. Подобни позиции са споделяли и много представители на управленческите кадри, научните работници, хората с техническа квалификация, учителите и хората на изкуството. Към тях, според авторите на вече споменатото изследване, спадат и редица “идеалистически настроени и млади служещи от по-нисшите стъпала на йерархията, както и споделящите “демократическите” настроения редови членове на Партията. (7) Безспорно общото за всички тези иначе толкова разнородни социални и професионални групи е, че по-голяма част от тях определено се състоят от хора, отдалечени от непосредственото материално производство.

Строителството на социализъм по начало не е лесна работа. Тя си остава трудна и след като Социалистическата революция докаже, че може успешно да се справя с такива основни задачи като завземането и удържането на държавната власт, осигуряване на защита от посегателствата на империализма, демонстриране на международна класова солидарност и оказване на подкрепа на борещите се антиимпериалистически сили по света. Социалистическото строителство не се изчерпва дори и с успешната индустриализация на страната и изграждане на квалифицираната й работническа класа, задоволяването на основните изисквания и условия за нормален човешки живот, включително и в областта на образованието и културата, развитието на науката и техниката, осигуряването на истинско равенство на национална основа и развитието на потисканите при стария режим национални и етнически групи.

При това, историята на социалистическото общество в СССР и другите социалистически страни показа, че след всеки кръг на успешно решаване на горните проблеми, като правило възникват и други следващи, често продиктувани и от непрекъснато нарастващите в качествено и количествено отношение потребности и предпочитания на редица слоеве и групи от населението.

В състояние ли е социализмът успешно да разреши всички тези предизвикателства? Далеч не е нужно да си някакъв особено запален идеалист, за да дадеш утвърдителен отговор на този въпрос. Както курсът, поет на времето от АНДРОПОВ, така и пътят, следван понастоящем от останалите в света социалистически страни, независимо от всички възможни слабости и недостатъци, недвусмислено доказват, че крахът, предизвикан от Горбачов, съвсем не беше нито някакъв неизбежен изход, нито пък единствено възможния път за решаването на проблемите на социализма.

Според нас най-безпокоящият момент в цялата история на разрушаването на Съветския съюз беше не толкова самата поява и дори идването на власт на опортюнизма от горбачовски тип. Много по-тревожно и истински учудващо е, че самата Комунистическа партия не намери в себе си сили и се оказа неспособна да осуети очевидно опортюнистическото развитие на политиката на Горбачов, така, както това беше сторено в исторически план с идейните му предшественици Хрущов и Бухарин.

И наистина, защо КПСС през периода от 1987-1988 години се оказа неспособна да се противопостави на много по-очевидно разрушителните действия на Горбачов, отколкото тя беше, например, през 1964 год. по отношение на Хрущов или – още по-рано – през 1929 год. спрямо Бухарин?

В частност, през 80-те години Партията явно показа, че не притежаваше нито идейната прозорливост и бдителност, нито волята да се справи със застрашително разрастващата се незаконна “втора икономика” и обслужващата я корумпирана част от партийния и държавен апарат. Партията определено беше станала твърде рехава, както по отношение на членската си маса, така и по функционирането на организационните си структури.

Понижени бяха практическите изисквания към качествата на новоприеманите членове. Особено нарасна броят на тези с неработнически социален произход. Влошена беше практиката на прилагането на принципа на демократическия централизъм. Закърняваха и отслабваха връзките с работническата класа посредством работата на Партията с профсъюзите, съветите и другите механизми за масово народно участие в управленческата и обществена работа. Формализираше се и пресъхваше практиката на критиката и самокритиката, отслабваха функциите на колективното ръководство. Безусловната подкрепа на личностите на по-висшите ръководители под претекста за “запазване единството на Партията”, постепенно се превръщаше едва ли не във “върховна ценност”.

Идеологическата работа избледняваше и постепенно губеше жизненото си съдържание. Фактически много от идеологическите грешки от времето на Хрущов се повтаряха. Задълбочаваха се противоречията и различията на идеологическите постановки и дейност с изискванията на реалната действителност. В много отношения идеологическата практика се превръщаше в предимно обслужваща ръководството, формализирана и чисто ритуална дейност. Като такава, тя просто все повече отблъскваше голяма част от най-добрите и способни на творческа дейност хора както от самата Партия, така и от обществото като цяло. Много - дори от високопоставените ръководители - явно недостатъчно разбираха опасностите от опортюнизма, а може би не бяха съвсем наясно дори и със самото му съдържание. Накратко, самата Партия също очевидно се нуждаеше от съществени промени.

Обратно на всичко тръбено от антикомунистическата пропаганда в началото на 90-те години, Съветският съюз и системата му не рухнаха поради това, че бяха изградени и се държаха благодарение на ръководната роля на Партията – авангард на работническата класа, на държавната и колективна собственост и на единната система за стопанско планиране. Катастрофален се оказа по-скоро опитът да бъдат решавани проблемите в едно реално съществуващо социалистическо общество посредством подходи и рецепти от социално-реформисткия т.н. “трети път”.

На практика именно този “път” отведе обществото и страната право към днешния бандитски капитализъм в Русия и към пълното й подчинение на империализма. Развитието на “перестройката” в СССР от 1985 до 1990 год. не само че не дава потвърждения за правотата на социалния реформизъм, но и напълно го опровергава и дискредитира.

***

Първоначалното предназначение на тази книга беше сравнително ограничено. То предполагаше да се намерят най-вече сериозните, потвърдени от самия ход на събитията доводи и аргументи, осветляващи истинските фактори и причини за разрушаването на СССР и социалистическата му система.

Изключително разностранният фактологически материал и заключенията, направени върху него в хода на работата ни, ни карат да смятаме, че можем да разширим обема й и до проблеми, свързани и с по-широки постановки на марксистко-ленинската теория и с бъдещето на социализма като обществена практика.

Тук ще формулираме накратко само някои, според нас важни, съображения в тази насока. Без съмнение, някои от тях ще предизвикат и полемика. Най-важното по наше мнение е обаче мисленето, научните изследвания и дискусиите в тази насока да продължат и в бъдеще.

Тези по-широки проблеми, върху които смятаме, че е особено нужно да бъде заострено вниманието както на изследователите, така и на всички, интересуващи се от въпросната тематика са, както следва:

• смисълът и съдържанието на опортюнизма като категория от концептуалния апарат на марксистко-ленинската теория;

• относително по-силните и по-слабите страни на социализма и капитализма като двете основни противоборстващи си световни обществено-икономически системи;

• силните и слабите страни на системата за единно стопанско планиране и на т.н. “свободен пазар”;

• учението за авангардната революционна партия;

• принципът за историческата необходимост и предначертаност (детерминизъм);

• тезисът за възможността социализмът да бъде построен и успешно да се развива и в една-единствена страна;

• практиката на систематичното избягване от анализ и разглеждане както от теоретическа, така и от практическа гледна точка на редицата моменти от историята на конкретното развитие на социализма през вече отминалия ХХ-ти век.

Фактът, че Съветският съюз беше унищожен нито опровергава, нито омаловажава значението на историческия материализъм. Нещо повече: точно от гледна точка на принципите и позициите му най-пълно и изчерпателно се обясняват всички конкретни исторически събития и процеси, ставащи в СССР през периода 1985-1991 години.

Историческият материализъм, а не посредствени опити за концепции от рода на т.н. “теория за ролята на бюрокрацията” и прочие, за които не веднъж става дума в книгата ни, дава възможност да се видят и проследят материалните обществени корени на контрареволюцията. Така че ние ни най-малко не можем да се съгласим с възгледи от рода на тези на философа с марксистка ориентация Доменико Лосурдо, който счита, че “дори понастоящем ние все още не разполагаме с теория за конфликтите вътре в социалистическото общество”. (8) Така поне пише той в студията си “Дали може да се говори за “Бягство от историята”? Комунистическото движение между самокритиката и неуважението към самото себе си?”, публикувана през 2004 год. в списанието “Наука, общество и мисъл”.

Същността на въпроса е там, че всички важни политически конфликти във всяко общество в крайна сметка водят началото си от определени класови интереси. Контрареволюцията в СССР можа да стане факт поради това, че политиката на Горбачов и екипа му приведе в движение и даде широки възможности за действия на онези обществени групи и слоеве, които бяха както материално, така и идеологически заинтересовани от пълното утвърждаване на частната собственост и на системата на “неограничения свободен пазар”. В конкретно възникналата външна и вътрешна обстановка, на тези сили се удаде да вземат връх, да изместят, а след това и до голяма степен да унищожат всичко, върху което се градяха дотогавашните социалистически социално-икономически отношения – тоест, плановата, с обобществена и общонародна собственост основна, официално действаща, законна първа икономика.

През 1989-91 години Комунистическата партия на САЩ проведе дискусия по въпроса дали разрушаването на Съветския съюз е следствие на грешки от субективен характер или е проява на някаква значима слабост на самата система. В хода на дискусията бяха изразени мнения и в двете направления. Според едни, виновни за краха са слабите ръководители. Според други –наличието на редица значителни и дълго време неразрешавани проблеми, свързани с развитието и функционирането на съветската система. И едните, и другите имат своите основания и казват някаква доза от истината, макар и всеки в различна степен, разбира се.

Привържениците на възгледа за “човешката грешка” имаха на своя страна един изключително силен и впечатляващ аргумент. Той се състоеше в явно недалновидната, неубедителна, дълго време колебаещата се и накрая прокапиталистическа линия на тогавашното ръководство. Тя, в края на краищата, беше факторът допринесъл в решаваща сметка за преднамерения крах на стопанството, обществото и държавата.

Онези, които търсеха причините в едни или други слабости на системата, също имаха свои аргументи и основания. Голяма част от тях обаче не бяха особено задълбочени и се плъзгаха най-вече в посока на “недостатъчната демокрация”, вместо да се опитват да прозрат и анализират дълбоките противоположни материални интереси, които обособяваха неблагоприятните политически процеси и пряко съдействаха за изострянето им. От позицията на времето, когато пишем тази книга и благодарение на множеството нови факти, с които разполагаме и които бяха просто неизвестни през 1991 год., можем да твърдим, че предлаганите от нас подходи и рамки за аргументирано научно обяснение на въпросните събития до голяма степен отхвърлят всички мнения и позиции, формулирани в хода на споменатата дискусия.

Правилната ориентация и оценка на явленията, събитията и тенденциите, довели до краха на съветското общество и държава, са от огромно значение както за настоящото, така и за бъдещото развитие на човечеството. От тяхното аргументирано, задълбочено изясняване зависят насоките и практическата перспективност на такива важни характеристики на днешното и бъдещото състояние на цивилизацията и историята, като разгръщането на общодемократичните борби на най-широки слоеве от населението, възможността за изграждане на социализъм, състоянието на комунистическото и работническо движение - перспективите на самото съществуване на човечеството.

Краят на съветския социализъм беше сериозно поражение и за всички други социалистически страни, за възможностите за независимо самостоятелно развитие на прогресивните сили и фактори от доскоро открито колонизираните части на света, за работническата класа, където и да е тя. Особено жестоки бяха последствията, които това трагично събитие имаше преди всичко за трудещите се в самия Съветски съюз. Ето какво пише по този повод в публикацията си “Американският социализъм и трагедията в Русия” (излязла на 23 декември 2000 год. в сп. “Нейшън) известният изследовател Стивън Ф. Коен:

“Само десетилетия след това Русия беше обхваната от най-тежката икономическа криза, практически невиждана досега в цялата предишна история на човечеството. Корупцията стана толкова всеобхватна, че бягството на капитали извън страната далеч надхвърля общата сума на всички външни заеми и чужди инвестиции. Наблюдава се демографска катастрофа, каквато никога не е имало досега в мирно време. Вследствие на всичко това страната е обхваната от една истинска, изключително жестока масова човешка трагедия.

За това говорят, например, данните, че не по-малко от 75 % от населението на Русия днес живее под границите и съвсем малко над т.н. “абсолютна бедност”. От 50 до 80 % от децата на училищна възраст имат различни физически или умствени увреждания. Средната възраст при мъжете падна под 60 години. Особено зловещо е, че една от най-мощните световни ядрени сили беше сериозно дестабилизирана, което може да има трагични последствия както за населението й, така и за цялата планета.” (9)

Ако приемем, което е и редно, че събитията на току-що отминалия ХХ век ще бъдат поучителни и за следващите исторически периоди, то, без съмнение, и бъдещите социалистически революции ще трябва да решават много от проблемите и предизвикателствата, пред които беше изправен и Съветския съюз. Понастоящем най-вероятно е да се очакват бъдещи победи на такива революции преди всичко в страни, където интересите на класовата борба и на националното освобождение и независимост се пресичат. Това се потвърждава и от положението в страни като Китай, Куба, Северна Корея и Виетнам, където социализмът оцеля, независимо от всички неблагоприятни за него развития през последните десетилетия на ХХ-тия век. Една от причините за това беше, че сплавта от класови и национални интереси и противоречия, довела навремето до победите на социалистическите революции в тези страни, продължава да оказва там своето въздействие и днес.

Поуката от това развитие е, че и в бъдеще ще възникват социалистически страни, а социалистически революции ще триумфират благодарение на подкрепата не само на работниците, но и на селяните, а и на редица други представители на средните слоеве. По същия начин и много от политическите условия особености и проблеми, съпътстващи социалистическата революция и строителството на социализма в СССР, ще имат отношение към и своето значение за бъдещите социалистически революции в една или друга част на света.

Без съмнение, и империализмът, както и досега, ще продължава все така яростните си атаки както с открито военни, така и с диверсионни финансово-икономически и други действия. Няма да престават и идеологическите му кампании и усилия било по линията на преднамереното лансиране на различни западни “демократични” и “либерални” “ценности” или чрез размахване на изключително любимото на пропагандаторите на капитализма “плашило” на сталинизма, представян, разбира се, “с главата надолу” в методологически прибързаните им и винаги непрекрито тенденциозни интерпретации и разбирания.

На времето Ленин беше писал, че “Парижката комуна научи европейския пролетариат как непосредствено практически да подхожда към задачите на социалистическата революция”. (10) Съветският опит обогати и разшири още както самите задачи, така и възможните подходи за разрешаването им.

Особено важни в това отношения - според нас – са изводите, които движещите сили и ръководителите на следващите етапи от развитието на социалистическите движения и революции следва да направят по отношение на десния опортюнизъм и на опасностите, които той може да представлява във всеки един момент от развитието на социализма – и като теория, и като практика.

Непримиримо критичното отношение към всички идеи и прояви на десния опортюнизъм е било винаги нещо задължително и неотделимо от самата същност на марксизма-ленинизма.Така беше и когато Маркс и Енгелс отправяха критиките си по адрес на Готската програма, и когато Ленин заклейми представителите на Втория интернационал, и когато преобладаващото болшинство в Болшевишката партия отхвърли идеите и програмите на Бухарин и разгроми идейните и политическите му привърженици.

Разбирането за десния опортюнизъм е, че по своята природа той е безпринципно и с нищо неоправдано отстъпление под натиска на класовия враг. Във всяка борба, разбира се, в дадени моменти се налагат определени отстъпки и дори – временни отстъпления. Първият въпрос, който възниква в тази връзка, е доколко те са необходими. Обикновено той винаги опира до съотношението на наличните към дадения момент сили и до реалното отчитане на конкретните обстоятелства, а така също – и до въпроса доколко съответното отстъпление може да бъде основа за следващ напредък или е просто само един лесен изход от дадена конкретна ситуация.

Според марксизма, теоретическото оправдаване на ненужното отстъпление е ревизионизъм. В условията на победилата революция и строителството на социализма десният опортюнизъм обикновено върви по пътя на външно неафишираното, скрито приспособяване и сътрудничество с идеите и силите на капитализма, както в самата страна, така и в международен план. Често той приема ролята и на “защитник” на “съществуващите реалности” – вместо да се бори за тяхното изменение, разбира се. Всъщност, той изразява един едностранен, изключително еволюционен подход към възможността за строителството на социализъм по пътя на безусловното приемане на всички фактори и въздействия на т.н. “обективни обстоятелства”.

Ревизионизмът обикновено обявява, че търси “бързи и леки”, без голяма съпротива, пътища към социализма. Този начин на мислене е склонен да преувеличава “спонтанната”, едва ли не “автоматическа” природа на процеса на зараждането на новата система. Според него ключовият фактор на социалистическото развитие е единствено процесът на изграждане на производителните сили, а не съчетаването му и с усъвършенстване на производствените отношения, целящо в основата си премахване на антагонистичните класови различия и на класите, облагодетелствани от тях.

Според излязлата още през 1964 гад. Книга на Джон и Маргрит Питмън “Мирното съвместно съществуване”, отказът в теоретически план опортюнизмът да бъде разглеждан като явление и в условията на строителството на социализма започва при Хрущов. (11) За разлика от предишните си предшественици на висшия ръководен пост в Партията, той беше склонен да счита, че опортюнизмът няма социална база за съществуване в условията на развиващия се социализъм. Това намери израз в известните формулировки на Хрущов, че държавата на работническата класа се е превърнала в “общонародна държава”, а Комунистическата партия – в партия на целия народ. Недалновидността на този вид опортюнизъм, присъщ на самия Хрущов, впоследствие по най-красноречив начин беше доказана от предателството на социализма, извършено съвсем малко повече от две десетилетия след него от Горбачов.

Още от времето на усилията за създаването на общ Народен фронт против фашизма през 30-те години на ХХ-тия век марксистите в капиталистическите страни винаги са се стараели да търсят “общ език” и “обща почва” за взаимодействие с различните течения и прояви на социал-реформизма. Политическата ориентация да се търси определено единодействие с някои сили от политическия “център”, особено с широките маси, намиращи се под идейното влияние на социалдемокрацията, е безусловно принципно правилна. В същото време нито за миг не следва да се забравя, че идеологията на социалдемократизма не е нищо друго, освен един изключително коварен влиятелен идеологически съперник на революционния марксизъм, стараещ се с всички сили да го измества и да унищожава влиянието му сред редовете на работническата класа.

Ето защо, заедно с непрекъсващите политически и организационни усилия за формиране по всеки конкретен повод и при всякаква възможност на единни действия в пространството на “левия център” срещу силите на десницата, е необходимо също така неуморно и неотстъпно да се води и непримирима идеологическа борба против тази активност на социалдемокрацията.

На базата на аргументите и анализите им първоначалните оценки от началото на 90-те години на миналия век на комунистическите партии по света за краха на Съветския съюз могат – макар и с някои условности – да бъдат класифицирани главно в следните две основни направления. Според едното от тях, главната причина за това трагично развитие са “недостатъци на съветската демокрация”. Другото пък свързва краха предимно с последствията от опортюнизма. При това показателно за някои от представителите на първото обяснително направление е, че те често прибягват до твърде познатите “антисталинистки” аргументи и език, характерни за горбачовското ръководство, еднакво споделяни при това и от социалдемократи, и от хора с открита “либерална” ориентация.

Разбира се, много неща в системата на съветската демокрация можеха да бъдат усъвършенствани и развити – особено в периода след 1985 год. Това обаче в никаква степен не дава основания за твърдения, че СССР бил “рухнал” поради “недостатъчния демократизъм” в обществото му. Освен това, както справедливо отбелязва и Албърт Шимански в студията си “Класовите основи на политическите процеси в Съветския съюз” (сп. “Наука и общество”, зима 1988-1989 год.) много от онези, които обичат да обсъждат и коментират тези въпроси, на практика не знаят почти нищо или много малко за това какво действително представлява социалистическата демокрация. (12)

Ако думата “демокрация” се разбира като “власт на трудещите се и народа”, то в Съветския съюз имаше демокрация, с която не можеше да се сравнява което и да било от съществуващите капиталистически общества. В съветската държава относителният дял на работниците, непосредствено включени в дейността на управляващата партия и правителството беше несравнимо по-висок, отколкото в управленческите структури на капиталистическите страни.

Заедно с това, в Съветския съюз беше достигната и една широка обществена степен на социално справедливо разпределение на доходите, направо немислима за едно капиталистическо общество. По този въпрос се е писало и говорило много, включително и в критичен дух. Известно е, например, че някои от мерките, въведени по времето на Хрущов за уеднаквяване на заплащането на различните категории труд в промишленото производство, фактически доведе до намаляването на материалните стимули в индивидуалната производителност на труда, а от там – и до известен спад в общите темпове на икономическия растеж. За всичко това имаше, разбира се, и редица други причини.

Независимо от тези и други, понякога разнопосочни, понякога повече или по-малко неблагоприятни, съпътстващи моменти и последици, общата тенденция на съветската политика към социално равенство беше несъмнено едно изключително важно историческо достойнство. Дори тенденциите към незаконно нарастване на нетрудовите доходи, утвърждаващи се паралелно с разрастването на “втората икономика”, изглеждаха просто смешни в сравнение с истинските бездни на социалното неравенство в западните капиталистически страни - и особено в САЩ.

Колкото и дразнещи да бяха известните материални привилегии за висшите партийни и държавни ръководители, те в действителност също бяха нещо просто скромно на фона на истински елитарните облаги на господстващите групи и класи в капиталистическите общества. (Друг въпрос е, че самото установяване на такъв вид привилегии беше политически неоправдано и недопустимо от гледна точка на известните Ленинови принципи за строго фиксирани, на практика малки различия между най-ниско и най-високо платения труд. Неслучайно, с течение на времето именно тази практика се превърна в особено любим пропаганден и политически рефрен на антикомунистите както в страната, така и вън от нея.) (13)

Освен политиката в областта на непосредствените доходи, в полза на интересите на огромното болшинство трудещи се беше и системата на общодостъпно и безплатно образование, здравеопазване, почивно дело и цял ред други социални придобивки. Съществуващите обществени гаранции от безработица, съобразения с физическото състояние на хората нисък възрастов праг за пенсионирането им, сдържането на инфлацията в незначителни граници, общественото субсидиране на жилищното строителство, производството на храни и други жизнено важни стоки – всичко това също беше и си остава нещо немислимо за която и да било капиталистическа страна.

Само наличието на такива истински социални привилегии за най-широките маси от трудещи се, може да обясни и невижданото им активно и всеотдайно участие както на различните етапи на социалистическото изграждане на промишлеността и селското стопанство, така и при героичната защита на страната в годините на Великата отечествена война.

Според книгата на Борис Пономарьов “Комунизмът в изменящия се свят” (1983 год.) към началото на 80-те години 35 милиона съветски хора са били непосредствено ангажирани в обществената управленческа дейност на различните нива на Съветите. (14) Съветските профсъюзи разполагаха със съвършено реална власт и правомощия в областта на определянето на цените на производството, при назначенията, уволненията и другите страни на трудовата политика.Те разполагаха и със собствени бази за обучение и почивка.

Едва ли са много, ако въобще съществуват случаи в капиталистическите страни, когато едни или други профсъюзи могат да се похвалят с нещо подобно. Капиталистическите държави посягат на неограничената власт на корпорациите и собствеността им само, ако бъдат подложени на изключително силен натиск от страна на експлоатираните класи.

Онези, които възхваляват “предимствата” на “западната демокрация” просто “забравят” за наличието в нея на класова експлоатация като основа за съществуването й. Те обикновено разглеждат и анализират отделни процеси на функционирането й, но никога така и не достигат до същностните материални фактори, определящи основните обществени взаимоотношение и структурите, които ги представляват. Ето защо – напълно естествено – те възхваляват капитала като главен фактор на капиталистическата “демокрация” и отричат наличието на каквито и да било градивни функции на труда и на работническата класа при съвременните условия.

Изключително любим трик на всички глашатаи и адвокати на капиталистическата “демокрация” при това е да сравняват сегашното положение в някои от най-развитите капиталистически страни с онова, което е било преди десетилетия, а и столетия, в миналото. В същото време те винаги с изключителна прилежност съпоставят реалното развитие и постижения на социалистическите общества изключително и само… с измеренията на … социалистическия идеал. Едно толкова отявлено прилагане на лицемерен двоен стандарт обаче явно не смущава ни най-малко въпросните “безпристрастни” анализатори.

По аналогичен начин онези, които считат, че “недостатъчната демокрация” в съветското общество се е оказала “ необходимото и достатъчно” условие за рухването му (разбира се, “от само себе си”!) нямат никакви основания да вярват в правилността на тези твърдения, освен ако окончателно не се отрекат от общоприеманото досега значение на термини като “причина”, “следствие” или “крах”.

Предателството на СССР се състоеше в унищожаването на социализма и разрушаването на общосъюзната държава. Това стана възможно в резултат на прякото въздействие поне на пет отделни процеса, а именно:

• парализирането и ликвидацията на Партията;

• предаването на средствата за масова информация под контрола на антисоциалистическите сили;

• приватизиране (тоест, разграбване) на общата социалистическа собственост, унищожаването на единното планово стопанство и заменянето му със стихията на “свободния пазар”;

• разпалването на сепаратизъм и

• пълната капитулация пред империализма на САЩ.

Нито един от тези напълно реални процеси не беше предизвикан и не можеше да бъде предизвикан от толкова абстрактна и аморфна “причина” като “слабости и недостатъци” в системата на социалистическата демокрация. Всички те бяха пряко следствие от напълно съзнателния, преднамерен политически избор, направен от групата на Горбачов в тогавашното висше ръководство на КПСС.

Теорията за “недостатъчна демокрация” продължава да съществува до голяма степен благодарение и на това, че мнозина от онези, които са склонни да я “изповядат” или следват, всъщност, нямат желанието, а може би – и интелектуалните възможности, да тръгнат по линията на конкретния анализ на събитията. Така или иначе, получава се едно изместване, едно бягство от темата, от истинската постановка на въпроса за важността на процеса на разрушаването на съветския социализъм както от непосредствена историческа гледна точка, така и като своебразно предизвикателство спрямо теоретическите постановки на марксизма.

Това на практика подпомага съществуващите буржоазни виждания по въпроса. От друга страна, то е доста удобно за самодоволния, несвикнал и нежелаещ да се бори еснафски мироглед, за който е по-приемливо да мисли и си представя нещата приблизително по следния начин:

“Да, Съветският съюз наистина имаше много дълбоки и остри проблеми. Системата там наистина беше твърде бюрократична и недемократична. Така беше при ТЯХ и ТОГАВА. НИЕ обаче - ТУК, при НАС и СЕГА – НИКОГА няма да бъдем нито толкова бюрократични, нито – недемократични.”

Наистина, едва ли някой може да бъде по-далеч от постановките на историческия материализъм - освен ако мисли точно по такъв начин. При това положение не е чудно, че вече няколко големи международни конференции на комунистически и работнически партии не са в състояние да отбележат какъвто и да било особен напредък и обща позиция в начина на анализ, подхода и оценката на тези събития. Най-многото, до което се стига, са показно-оптимистични реплики от рода на: “Е, съветските другари ще се оправят някак”.

Колко сме далече обаче с този начин на мислене от Маркс, който написа “Гражданската война във Франция” с анализа си на разгрома на Парижката комуна само няколко месеца след конкретните събития. Или от Ленин, който почти веднага след краха на Втория интернационал през август 1914 год. даде известната си унищожителна оценка на случилото се.

Тук трябва да отбележим, че ръководителят на Комунистическата партия на САЩ Гюс Хол твърде отдавна сподели някои свои опасения относно хода на “перестройката” в тогавашния Съветски съюз. В книгата си “Социализмът и капитализмът в променящия се свят”, той отправя редица критики на обществената практика в някои социалистически страни. (15) По друг повод, в реч пред конференция, организирана през февруари 1982 год. от теоретическия орган на партията, списание “Политикъл афеърс” (“Въпроси на политиката”), публикувана под заглавието “Марксизмът-ленинизмът в световната борба против опортюнизма” той изразява мнение, че открита критика в дадения момент може би няма да е подходяща. (16) През зимата на 1987 год. в статията си “В света, който искаме да опазим, трябва да има и условия за човешки живот” (публикувана в иначе благосклонно настроеното към “перестройката” списание “Световен марксистки преглед”), ръководителят на Комунистическата партия на САЩ вече недвусмислено предупреждава, че опортюнизмът най-често се представя като “особено ревностен защитник на “новото”. Във връзка с това той пише:

“Важно е да се има предвид, че по-голяма част от грешките - от историческите опити да бъде ревизиран марксизма-ленинизмът - както и политиката на капитулантство пред натиска на експлоататорските класи, обикновено са били оправдавани чрез “аргументи”, че всичко това ще бъде от полза на “новото”. Историята на работническото движение изобилства от примери, когато “грижата за новото” е служила за претекст, прикритие или маневра за отричането на класовата борба.” (17)

Хол и по-нататък продължава да поставя под съмнение подчиняването на ценностите на класата и на класовата борба на т.н. “общочовешки ценности”, присъщо на “новото мислене” на Горбачов и обкръжението му. Независимо, че в общи линии продължаваше да подкрепя необходимостта от “перестройка”, критичното му отношение към конкретния й ход се засили особено много през 1988 год. и 1989 год., когато падна социализмът в страните от Източна Европа, а в СССР събитията застрашително тръгнаха към крайната криза от 1991 год. Дори и такъв убеден противник на опортюнизма като Гюс Хол обаче не можа напълно да обхване цялата гама от противоречията в КПСС и съветското общество по онова време и социалната база, която ги подхранваше и изостряше в лицето на незаконната “втора икономика”, чието влияние непрекъснато растеше. Комунистическата партия на САЩ - както и другите комунистически партии по света - до 1989 год. подценяваше, да не кажем, че въобще не допускаше възможността за рухване на социалистическата система и разпадане на Съветския съюз.

Вероятно, това се дължеше най-вече на огромната вяра в КПСС и на всепризнатата й ръководна роля в идейното и практическо развитие на международното комунистическо и работническо движения. Заедно с това, сред причините за едно подобно труднообяснимо недоглеждане на ставащите все по-явни симптоми на назряващата в СССР политическа криза, очевидно беше и неспособността за своевременна и вярна ориентировка в сложното развитие на едно огромно общество, в което не живееш непосредствено.

(Тук е интересно да отбележим, че редица социалдемократически, а и откровено буржоазни анализатори, с оглед на политическите и идеологическите си цели, разбира се, съумяха навреме да различат наличието поне на две противоборстващи тенденции в тогавашното съветско общество и особено на многопосочното засилване на влиянието и възможностите на незаконната “втора икономика” в него.)

Предприемането на един точен и задълбочен анализ на ставащото в СССР беше също така допълнително затруднено и от обстоятелството, че никак не беше лесно една подобна критична, макар и добронамерена дейност, да бъде разграничавана от непреставащия и тогава общ хор от всевъзможни клевети и лъжи на буржоазната пропаганда против социализма и цялата съветска система.

През 1956-64 години, например, Китайската комунистическа партия открито се противопостави и заклейми ревизионизма на Хрущов. Непосредствените начини, по които това се вършеше обаче, на практика често отблъскваше дори хора, които по принцип споделяха една такава позиция. Китайската критика обикновено прилагаше откровено догматични средства и беше трудно да се отдели от общия антисъветизъм на множеството неприятелски пропагандистки централи в тогавашния свят. Освен това, политиката на китайското ръководство твърде произволно варираше от “крайно ляво” до “крайно дясно”. Мао в много отношения тръгна по пътя на практически антисъветски “стратегически съюз” със САЩ. Техни устройства за електронно наблюдение бяха разположени по границата със СССР. Китайската пропаганда и политика открито се противопоставяше на “съветския хегемонизъм” в различни части на света, където беше оказвана международна подкрепа на едни или други страни и народи, борещи се за освобождението си и национална независимост. По-късно особено показателен пример в това отношение беше и рязко отрицателната позиция на Китайската народна република и Китайската комунистическа партия във връзка с интернационалната помощ за революционните сили и законното правителство на Афганистан.

При един толкова разбъркан калейдоскоп на аргументите, трудно може да се очаква, че хора или политически партии – по принцип симпатизиращи на СССР и КПСС – могат да оценят като сериозни подобни варианти на критики на хрущовския ревизионизъм, дори когато и те самите – по свой начин – стигат до позиции, осъждащи нанесените от него поражения. Заедно с това не следва да се забравя, че приблизително по същото време практически всички аспекти на теорията и практиката на социализма в СССР и другите страни на социалистическата система бяха подложени на също такава енергична критика и отдясно - от т.н. еврокомунисти. Възгледите им не бяха нищо друго, освен “преразказ” на редица отдавна известни аргументи на социалдемокрацията.

Що се отнася до приятелите на СССР, КПСС и съветския социализъм както в страната, така и по света – и в периода след Сталин – то сред тях някак закономерно се утвърди убеждението, че нещата вървят и винаги ще вървят към по-добро. От друга страна, това беше естествено и отговаряше на успехите и възможностите на социализма за по-бързо и ускорено прогресивно развитие.

При идването на власт на различните лидери тази несъмнено положителна и оптимистична обществена нагласа често се оказваше пречупвана и използвана обаче в името и на по-частни, дори по-дребни и частични цели и задачи. Така например, постепенно се утвърждаваше една не особено далновидна, наивна, предимно близко-пропагандистка схема, съгласно която Хрущов е “по-добър” от Сталин, Брежнев – “по-добър” от Хрущов, а Горбачов, разбира се – “много по-добър” от Брежнев.

По този начин на практика предварително се изоставяха всякакви опити за задълбочен научен анализ, както на съответните етапи от развитието на обществото, така и на ролята на ръководителите, свързани с тях. В чужбина опити в тази насока бяха предприемани от авторитетни изследователи като Айзък Дойчер и Кен Камърън, например, но те така или иначе оставаха извън периметъра на марксистко-ленинския обществоведческия анализ и дейността на комунистическите и работническите партии. В самия Съветски съюз пък дори истинските привърженици на социализма и комунистическата идея бяха по-скоро настроени да оставят миналото в покой, отколкото отново и сериозно да се занимават с него. Особено това се отнасяше до времето и личността на Сталин.

Навярно това се дължеше и на истински сложния и неимоверно отговорен характер на тези проблеми. Навярно също съветските хора вярваха, че неминуемо прогресивното по-нататъшно развитие на обществото им просто ще реши всичките тези въпроси “от само себе си”, ще отдаде на всички дължимото и ще постави всеки деец и всяко събитие от миналото на подобаващо историческо място.

От появилия се по този начин идеологически вакуум и празнота в научно-изследователската област не пропуснаха да се възползват обаче откровените противници на социализма, на комунизма, на СССР и КПСС както в страната, така и вън от нея. Вследствие на отлично координирани изключително активни идеологически усилия, рафтовете на библиотеките навсякъде по света се оказаха запълнени с всевъзможни произведения, “мемоари” и най-разнообразни “анализи” от псевдо-исторически и какъв ли не още характер за “ужасите” на сталиновата епоха и “отвратителната същност” на “чудовището” или просто – “психически неуравновесения” Сталин *.

А по времената, когато непосредствените участници и свидетели на събитията и живота “при сталинизма” постепенно ставаха едно все по-стесняващо се биологическо малцинство от населението, изведнъж се оказа, че споменатата по-горе книжна продукция е едва ли не “единствено съществуващия”, “надежден” източник на “истината” за онези дни.

Това поне непрекъснато беше втълпявано от всички възможни канали и източници на изключително мощната и почти всепроникваща в днешните условия буржоазна пропагандна машина.

Странно ли е при това положение на нещата, че дори членове и привърженици на комунистическите партии често черпят “знанията си” за личността и времето на Сталин преди всичко от масово тиражираната от нея всевъзможна “литература” от “втора ръка”?

* * *

Разрушаването на съветската държава и система имаше и друго важно последствие за състоянието на обществената наука и по специално – върху икономическата теория на социализма. Казано по друг начин, то възстанови и даде нов тласък на дискусията каква и до каква степен може да бъде ролята на “пазара” и механизмите му в политическата икономия и непосредствената практика на едно ново, некапиталистическо общество.

Паралелно с изострянето на икономическите проблеми след 1985 год. и особено след краха през 1991 год. отново на мода дойде всевъзможна литература за т.н. “пазарен социализъм”. Чрез нея редица хора, считащи се за последователи на социалистическата идея, дават израз преди всичко на различни наивно-утопични възгледи. В по-голяма част от случаите те почти пряко възпроизвеждат идеите на дребнобуржоазния социализъм на социалиста-утопист Жан Пиер Прудон, критикуван навремето от Карл Маркс.

По-голяма част от вариантите на “пазарния социализъм” са построени от нееднородни, често противоречиви теоретически постановки. Като правило, те почти еднакво се стараят да премълчават или заобикалят главния проблем дали и при “пазарния социализъм” ще има експлоатация и капиталистически пазар на труда. С други думи, те така и не дават отговор на въпроса, който Бертер Олман поставя в студията си “Пазарни мистификации при капиталистическите и социалистическите пазарни общества” (излязла през 1998 год. в сборника “Дискусиите между привържениците на социалистическата идея относно т.н. “пазарен социализъм”). Там той ни повече, ни по-малко открито пита доколко може да се счита, че т.н. “пазарен социализъм” е изобщо социализъм”. (18)

По време на началния етап на “перестройката” приказките за “пазарния социализъм” се оказаха твърде ефикасни от пропагандна гледна точка като “лозунг на деня”. Той еднакво добре се възприемаше и от “реформаторски” настроените групи и слоеве на съветското общество и от онези, които очакваха да бъде намерен наистина успешен път за по-нататъшното развития и усъвършенстване на социализма.

Впоследствие, когато се оказа, че провежданите от него “реформи” на практика доведоха до нещо, което едва ли се различаваше от капитализъм, Горбачов вече напълно се отказа дори от табелката на социализма. Тогава се заговори за “регулирана пазарна икономика” от западноевропейски или скандинавски тип (макар че, както се оказа впоследствие, и тази “цел” беше поредната димна завеса над истинския процес на пълна реставрация на капитализма и преминаването към най-отявлена “либерална” система на неограничено частно-стоково, “свободно-пазарно” стопанство.

Истинската роля и съдбата на идеите за т.н. “пазарен социализъм” по времето на Горбачов неоспоримо доказаха, че причините за рухването на социализма в СССР фактически нямаха нищо общо нито с обобществената собственост върху средствата за производство, нито със системата за единно стопанско планиране, нито с ограниченото и наистина контролирано действие на пазарните механизми.

Истинският исторически урок в това отношение е, че факторите, причинили и причиняващи разруха, следва да се търсят тъкмо в противоположната посока. И това не е нужно да се доказва с цитати от класиците. Според икономистът-марксист Дейвид Лейбман (“Алтернативните виждания и модели за социализма”, сп. “Наука и общество”, пролет 1992 год.) по-скоро следва много по-сериозно, включително и с днешни концептуални средства, да се изучава конкретния практически опит на непосредственото социалистическо строителство след 1917 год.” (19)

Обобщавайки, можем да кажем, че въпросът за функциите и ролята на пазара се свързва реално с дискусиите за облика, съдбата и перспективите на социализма в следните няколко направления:

1. Предизвикването и кризисното изостряне на икономическите проблеми по време на управлението на Горбачов.

2. Причините и факторите за дългосрочните тенденции на намаляване темповете на растежа на съветската икономика.

3. Мястото и ролята на пазарните механизми в реалното изграждане на социалистически и комунистически общества.

Във връзка с горното следва отново да напомним, че недоволството на милионите съветски хора от икономическото положение беше продиктувано не от системата за единна стопанско планиране и не докато тя съществуваше, а едва след като тя беше разрушена. През 1985 год., когато Горбачов дойде на власт, все още плановата икономика на страната обезпечаваше най-високия жизнен стандарт на населението през цялата съветска история. По-подробно това е анализирано в книгата на Майкъл Елман и Вл. Кантарович “Разрушаването на съветската икономика”, излязла през 1998 год. (20)

В продължение на много десетилетия икономиката на СССР растеше с темпове, много по-високи от тези на САЩ. По редица причини през 80-те години разликата в икономическите показатели между двете страни се стопяваше с по-бавни темпове отпреди. Частично това се дължеше и на важния преход към качествено нови производства и технологии, извършван в САЩ през този период. И все пак, осигурявайки един стабилен растеж от средно 3.2 % годишно през първата половина на 80-те години на миналия век, съветската икономика, макар и с по-слаби темпове, все така в много отношения продължаваше да стопява разликата със САЩ. (Андерс Аслънд: “Как Русия беше превърната в пазарна икономика”, Брукингски институт, Вашингтон, 1995 год.) (21)

Във връзка със сравнително дългосрочните тенденции на снижаване на темповете на растежа на съветската икономика, неоправдано много фактори, ръководители, а и обикновени граждани проявиха склонност – при това без сериозни аргументи -безкритично да споделят виждането, че едно по-широко въвеждане на “пазарни принципи и механизми” ще доведе до желаното ново ускорение. Направо е необяснимо защо и най-предпазливите поддръжници на тези идеи - които по принцип считаха, че евентуалното им дозирано въвеждане следва задължително да става в условията на стабилно функциониране на плановата икономика - не си даваха сметка за един твърде показателен факт. А той беше, че винаги, когато през последните 35 години в СССР в една или друга форма се пристъпваше към някаква степен на въвеждане на “пазарни механизми”, това неминуемо водеше до съответно дългосрочно спадане на темповете на икономическия ръст.

Практически нямаше значение дали “пазарът” беше въвеждан от официални и законово-регламентирани реформи, последователно предприемани от Хрущов, Косигин и Горбачов. Или пък – когато направо нелегално си пробиваше път и разширяваше общественото си влияние и сила, какъвто беше случаят с т.н. “втора икономика”, чието пагубното въздействие беше забелязано дори от някои буржоазни учени. Владимир Тремл и Михаил Алексеев, например, в книгата си, посветена на “Втората икономика и дестабилизиращият й ефект върху растежа на държавната икономика в СССР”, 1965-1989, насочват вниманието на читателите върху този факт (1993) (22)

Най-бързият икономически растеж в Съветския съюз беше осъществен през периода 1929-1953 години, когато тогавашното съветско ръководство плътно се придържаше към плановото начало в икономиката и отхвърли напълно всички елементи на “пазарните механизми” и отношения, въведени по време на НЕП-а през 1921-1929 години.

На този фон става лесно обяснимо защо “пазарно-ориентираните” “реформи” на Хрущов и Горбачов неизменно водеха към снижаване на темповете на икономическия растеж. Това просто не можеше да бъде иначе, тъй като беше естествен резултат от намаляването на капиталовложенията в тежката промишленост, повишеното внимание към производството на стоки за широко потребление и тенденциите към определено уравняване на заплащането на различните категории труд, които винаги са съпътствали въпросните “реформи”. (23)

Спадът в темповете на икономическия растеж се дължеше също и на децентрализацията, предизвикана от “реформите”. Тя водеше към неоправдано прахосване на сили, материали и други ресурси, към разкъсване на вече съществуващата координация в дейността на отделните предприятия и заместването й с ненужна и безрезултатна конкуренция между тях. Така че нямаше нищо чудно, че “пазарното чудо” не проработи и по време на “перестройката” от 1985-1991 години.

Нещо повече: колкото по-широко се утвърждаваха парично-стоковите отношения, толкова по-явни ставаха неуспехите, докато накрая се стигна до крахът на “перестройката”. А “шоковата терапия”, предприета от Елцин през 1992 год., предизвика такава разруха и катастрофален спад, от които цялото стопанство на територията на СССР не може да се възстанови и днес. На практика пълното утвърждаване на пазарните отношения след унищожаването на СССР през 1991 год. доведе до рязък спад или дори – до отрицателен “растеж” на икономиката. Така че, икономистите Виктор и Елен Перло очевидно имат всички основания да заключават в книгата си “Динамичната стабилност на съветската икономика”, че през целия ХХ-ти век плановите икономики като правило са се развивали с много по-бързи темпове, отколкото пазарните. (24)

* * *

Според Енгелс (цитиран в книгата на Роналд Л. Мик “Изследвания върху трудовата теория на стойността”, Лондон, 1973 год.), “поемането от страна на обществото на контрола върху средствата за производство фактически слага край на стоковото производство в дотогавашното му разбиране, а заедно с това – премахва и господството на продукта върху непосредствения му производител”. (25)

По времето и при конкретните условия, когато е била формулирана тази мисъл, не е било възможно, разбира се, да бъдат предвидени всички особености, нито пък скоростта, с която ще може да бъде осъществено това коренно преобразование след политическата победа на социалистическата революция. Безспорно е обаче, че създателите на научния комунизъм са си давали ясна сметка, че бъдещото прогресивно развитие на човешкото общество и икономическата му система са мислими само извън пазара, зависимостите и механизмите му.

Тази НЕПАЗАРНА СТРУКТУРА и облик на обществото те определят като КОМУНИЗЪМ – историческия етап на развитието след социализма. Виждането за комунистическия стадий на обществото е в основата на марксисткото разбиране за социално освобождение.

При него освободените хора колективно организират производствения процес съобразно изработен от тях план, постигат изобилие на материални блага и ги разпределят според нуждите си, а не посредством слепите като природни сили, жестоки и лишени от всичко човешко “пазарни механизми”.

Главното в марксистката критика на стоковото производство е, че в него е заложено лишаването на непосредствените производители от контрола върху произвежданите от тях изделия, продукти и блага.

Според марксизма главното предимство на плановото стопанство на социалистическия и комунистическия етап на общественото развитие е, че в неговите условия непосредствените производители постепенно, стъпка след стъпка, възстановяват контрола си върху резултатите от своя труда. При комунизма не слепите стихийни сили на пазара, а съзнателните човешки същества ще определят и решават характера и темповете на икономическото развитие.

По времето на Хрущов в Съветския съюз сериозно се заговори за възможността “пазарните механизми” да бъдат частично ограничени и използвани при социалистическото строителство. Неизвестно защо тогава никой не припомним, че само преди десетина години – в края на 40-те и началото на 50-те години - още преди да беше завършил периодът на следвоенното възстановяване -в страната беше проведена сериозна, задълбочена дискусия по същата тема. В нея взеха участие всички тогавашни съветски ръководители и най-видни икономисти.

Дискусията беше предизвикана от предложението на Председателя на Госплан (Държавния комитет за планиране) Николай Вознесенский да се обсъди възможността за “по-широко приложение на пазарните отношения”. Тя включи също така и обсъждането на нов учебник по политическата икономия на социализма, разработен от най-авторитетните тогава представители на съветската икономическа наука по предложението и при непосредственото ръководство от страна на Йосиф Висарионович СТАЛИН. На края, обобщавайки хода, различните позиции и резултатите от дискусията, Сталин подчертава обективния характер на законите на строителството на социализма. Те не могат да бъдат променяни от дейността на човека, но съзнателната човешка дейност е в състояние да ограничава и направлява до известна степен дейността им.

Сталин отбелязва, че стоково производство има и при социализма “за определен период от време, без това да довежда до капитализъм. В нашата страна и при нашите условия то не е толкова всесилно и неподлежащо на контрол, както при капитализма. При нас то се държи в определени строги граници”.

От тази гледна точка той се противопостави, например, на продажбата на държавните Машинно-тракторни станции (МТС) на колективните селски стопанства (колхозите). Според Сталин това е неприемливо както поради редица конкретни практически съображения, така и предвид изключително важното обстоятелство, че по този начин ще се стигне до разширяване на сферата на стоковото производство и отношения.

А това ще бъде равносилно на връщане назад, на отстъпление от вече достигнатата степен на индустриализация на селското стопанство, на прогресивното му доближаване и превръщане в своебразен, специфичен по продукцията си отрасъл на промишленото производство.

По негово мнение, стоковото производство в икономиката на СССР е в рамките изключително на личното потребление и следва да остане там. Той определя “непосредствения обмен на изделия и продукти” като перспективни за по-нататъшното развитие. Според Сталин през 1952 год. в СССР вече са съществували наченките на нестокова икономика, които могат да бъдат развивани и по-нататък. (Йосиф Висарионович Сталин, “Избрани произведения”, Калифорния, 1971 год.) (26)

По същността си въпросната дискусия в СССР през 1952 год. беше една битка по въпросите на дългосрочната стратегия на социализма. Позицията на СТАЛИН относно мястото на парично-стоковите отношения и на Закона за стойността в условията на социализма на практика означава следното:

Ако бъде възприет днес възгледът, че е възможно да има “стоки” и “стоково производство” от “социалистически тип”, то това неминуемо ще послужи за основа утре някой да поиска пълно и неограничено възстановяване и на “пазарните механизми”. СТАЛИН отхвърли пътя, водещ към подобно крайно опасно за самото съществуване на социализма развитие на нещата.

След смъртта му обаче настъпи “ерата на Хрущов”. В продължение на няколко години след 1953 год., по наблюденията на Морис Доб в книгата му “Съветското икономическо развитие след 1917 год.” (1968 год.), става забележима смяна в начина на политическото мислене в посока на утвърждаване на “пазарните механизми”. То намери отражението си и в областта на теорията. (27) Положението там, всъщност, започна да наподобява нещо като “ребус” или, може би - по-скоро на някакъв сбор от “гатанки”. Подкрепящите по-голямото приложение на “пазарните механизми” в условията на социализма, очевидно пренебрегваха един от основните моменти в марксистката теория, а именно, че при комунизма, висшата фаза на социалистическото общество, няма въобще да има пазар.

Как тогава би бил възможен такъв преход към пълно непазарно стопанство, ако на етапа на социализма, който непосредствено го предхожда, се пристъпи към разширено приложение на пазарните механизми?

Един “блестящ” опит за избягване от тези проблеми представлява издадената през 1969 год. книга “Категории и закони на политическата икономия на комунизма”. В един наистина много дълъг параграф от нея А. М. Румянцев, близък последовател на Хрущов, се опитва да “докаже”, че засилването на ролята на пазара и стоково-паричните отношения ускоряват движението към… “истинския комунизъм”. Чрез пазара социализмът, по някакъв необяснен, а навярно и – НЕОБЯСНИМ - начин “прераства направо в пълния стадий на комунизма”. (28)

Така че, “пазарният етап” в икономическата теория надживя Хрущов. В учебника по “Политическата икономия на социализма”, публикуван през 1977 год. - доста след започването на “ерата на Брежнев” – има, например, съвсем малко повече от един параграф, посветен на това как парично-стоковите отношения ще изчезнат на етапа на комунизма. Няма обаче абсолютно никакво обяснение как точно ще стане това почти приказно изчезване.

Пак в тази връзка Андерс Аслънд пише в книгата си за “Ролята на Горбачов в икономическите реформи в СССР” (29), че още от 60-те години съветските икономисти са останали разделени на основни групи – тази на “стоковистите” (или “пазарниците”) и на антистоковистите (непазарниците). Първите са “за”, а вторите – против разширяването на ролята на стоково-пазарните отношения при социализма.

А според книгата “Революцията отгоре” (1997 год.) на Дейвид М. Котц и Фред Уиър, поне десетина години преди 1985 год. една значителна част от най-реномираните съветски научно-изследователски институти и други сектори на академичния живот се оказват заети или ръководени от хора, които – дали сериозно или на шега – са считали, че съвременният прогресивен западен икономист професор Пол Самюелсън, например, бил “много по-голям шарлатанин от Карл Маркс” (30) Важно място сред тях принадлежи на известната Татяна Заславская, авторка, между другото, и на книгата с твърде претенциозното заглавие “Втората социалистическа революция – новата съветска стратегия” (1990 год.) (31) Тя считаше за свой “духовен баща” именно икономистът В. Г. Венжер, чиято идея от началото на 50-те години МТС-тата да бъдат продадени на колхозите беше отхвърлена навремето от Сталин. (32)

Показателно е, че именно Заславская беше сред първите и най-влиятелни съветници на “пазарните реформи” на Горбачов. Тя остана с него до самия край. Наистина, каква завидна приемственост има между двете поколения “реформатори”, представени в случая от Заславская и идейния й учител от миналото.

В речта си пред Пленума на ЦК на КПСС от 15 юни 1983 год. Юрий АНДРОПОВ отбелязва, че реформите, които той възнамеряваше да предприеме, се нуждаят от разработване на редица аспекти на теорията и практиката, които дотогава - по една или друга причина - са били оставени без нужното внимание. Сред тях той споменава липсата на убедителна теория за начините за ускоряване на темповете на повишаване на производителността на труда, както и на ясен метод за ценообразуването в условията на плановата икономика. (33)

При това, той беше напълно уверен, че предлаганият от него подход съдържа много повече възможности за прогресивно движение напред, отколкото икономическата идеология от бухарински тип. Последната, според АНДРОПОВ, води към анархо-синдикализъм и раздробяване на обществото на съперничещи си, несвързани една с друга, а често и открито враждуващи корпоративни групировки.

В книгата си “Черноризци и червени” (1997 год.) прогресивният изследовател Майкъл Паренти подробно разглежда проблемите, свързани с разработването на действаща система от стимули за насърчаване на нововъведенията в съветската промишленост. Нововъведенията, например, понякога крият в себе си заплаха за служебното положение и кариерите на някои ръководители. Често те са свързани с рискове, които в много случаи остават некомпенсирани както в материално, така и в морално отношение. Предимно количествените показатели на плановите задания имат отрицателно въздействие върху нагласите за експериментиране и дори – за въвеждането на нова техника и технологии. Понякога този натиск е толкова силен, че кара някои управляващи да не обръщат нужното внимание на качеството на продукцията, само и само да изпълнят в срок количествените планови задачи. Случва се и добре управлявани предприятия, които са се справяли с плана - или дори са го преизпълнявали! - да получат като “поощрение”… несъразмерно повишени следващи планови показатели. (34)

Тези и други подобни примери дават представа за несъмнено трудните и понякога стигащи дори до своебразни “рецидиви” проблеми на планирането. Те обаче в никакъв случай не бяха неразрешими, а още по-малко предполагаха “необходимост” от разрушаване на цялата система на планиране.

Контрареволюцията в Съветския съюз оказа неблагоприятни последствия и върху развитието на оставащите в света социалистически страни. След 1991 год. всяка една от тях – Китай, Куба, Виетнам и Северна Корея – бяха подложени на още по-силен натиск от страна на империализма да направят и те отстъпки на идеологията и практиката на “пазарния” капитализъм. Към тях се отправят почти ултимативни искания за пълно подчинение пред международните организации на капитала като Световната търговска организация, Международния валутен фонд и Световната банка, както и за създаване на “специални” привилегировани зони вътре в техните граници за капиталовложенията на големите западни корпорации. В случай на несъгласие ги заплашват с всевъзможни дискриминационни санкции, откази на заеми, на трансфери на технологии или на достъп до западните пазари. (35)

Оставащите четири социалистически страни са принудени непрекъснато да маневрират в условията на истинска икономическа война против тях, водена най-вече от САЩ. Преди всичко по тази причина те са принудени да живеят в обстановка с буквално насочено против тях оръжие. Налага им се в един или друг момент да правят различни отстъпки в посока към пазарна частнособственическа икономика. Всичко това е източник на истински и големи опасности, тъй като случаят с разрушаването на Съветския съюз съвсем убедително и нагледно показа, че пазарните отношения следва да бъдат задължително държани под контрол и допускани във възможния най-ограничен минимум. (36)

(Историята на усилията за изграждане на социалистическо общество при днешните условия може да бъде допълнена и с опита на Лаос, една малка страна, която също беше обект на разрушителни варварски бомбардировки от авиацията на САЩ по времето на войната в Индокитай. Това е една от причините, поради която днес Лаос – според статистиките на ООН – е считана за една от “най-слабо” развитите страни в света.

Независимо от всички трудности, в Лаос в момента е на власт марксистко-ленинско правителство, ръководено от Лаоската народна революционна партия. Провеждайки координирана политика със съседен Виетнам, Лаос се стреми да развие т.н. многопластова икономика, чиято основа е общественият и държавен сектор. Заедно с него съществува и сектор на чуждите капиталовложения, както и местен частен сектор. Изчезването на пазара на социалистическата система е причината и Лаос, както и Виетнам и Китай, да търси определени канали за включване най-вече в регионалния, а частично – и в световния капиталистически пазар.)

Селското стопанство остава изключение от общото правило, според което за определен период от време на първия стадий от развитието на социализма социалистическата държава следва да ограничава функционирането на пазара. Съветският съюз на времето просто не можеше да си позволи лукса дори на относително по-бавен преход на селото към социализъм. Останалите социалистически страни, възникнали и развиващи се при далеч по-благоприятни условия в годините след Втората световна война, имаха възможност да опитват и търсят най-благоприятни за себе си форми и модели за това преобразуване. По-голяма част от тях направиха един първоначален скок към колективизацията, който осигури суровинната база за ускореното развитие на промишлеността и редовното достъпно снабдяване на населението с най-необходимите хранителни продукти.

Върху тази основа отделните социалистически страни вече можеха да си позволят и различни експерименти, целящи най-вече нарастването на производителността на труда и допълнителното повишаване на количествата от определени видове селскостопанска продукция. В света обикновено най-широко се коментират успехите на Китай в тази насока поради мащабите и последствията им. Проведените там през 1978 год. изцяло съобразени с местните условия аграрни реформи на “семейно-колективно” селско стопанство, доведоха до увеличаване на обемите селскостопанска продукция. Карл Рискин отбелязва в книгата си “Политическата икономия на Китай” (1987 год.), че тези успехи са постигнати и по времето, когато СССР и социалистическата система не само съществуваха, но бяха и определящ фактор в тогавашния свят.

Следващите реформи в Китай – вече в областта на външната търговия и промишлеността – също доведоха до ръст, макар и доста по-скромен в сравнение с постигнатото в селското стопанство. Освен това, както изтъква Ал Л. Серджис в студията си “Идеологически тенденции и политиката на реформи в първия стадий на социализма в Китай” (сп. Наука, общество и мисъл” № 11, 1998 год.), промените в тези области са били съпътствани и с определено вредни социални, политически и икономически последствия. (37)

Аграрните реформи в социалистическа Куба пък следваше да бъдат осъществени при доста по-различни и много по-трудни условия. През 1989-1991 години беше преустановена търговията със СССР и прекратени помощите от него. Това наложи да бъдат предприети срочни и изключително напрегнати мерки за обезпечаване на самозадоволяването на страната и запазването на социализма през заплашително надвисващата международна заплаха и криза. Една от тези мерки беше превръщането на работниците от държавните селскостопански предприятия в техни кооперативни собственици.

Според данните в сборника “Куба през 90-те години” (издаден през 1999 год.в Хавана под редакцията на Хосе Бел Лара), в резултат на това се стига до съществено увеличаване на производството. (38) В днешна Куба вече доста оптимистично оценяват резултатите от тези реформи и от другите мерки на т.н. “Специален период”, обявен след 1989 – 1991 години.

Наложен принудително от извънредно влошените тогава нови условия, понастоящем хората вече свикнаха да работят и при тях и да гледат на сегашния курс дори като на нещо дългосрочно, сериозно и обещаващо. Както се вижда от книгата на Евелио Виларино Руис “Социалистическата икономическа реформа и модернизацията в Куба” (издадена в Хавана през 1998 год.), ръководните фактори на икономиката и планирането си дават ясна сметка както за опасностите за социализма, така и за независимото съществуване на страната при положение, че промени от този род излязат извън контрол и придобият стихиен характер. Очевидно там познават добре и са наясно с поуките от трагичните исторически прецеденти в това отношение. (39)

Заедно с това, следва да си даваме сметка, че не винаги промените в посока към пазарните механизми в тези страни се дължат само на неблагоприятните последствия от разрушаването на СССР или на засиления натиск от Запада. “Съпътстващи” истински революционното течение тенденции в Партията и държавата в една или друга степен, под една или друга форма, имаше и има във всички страни с политически победила социалистическа революция. Редица прогресивни анализатори са истински обезпокоени от размаха на “пазарните реформи” в Китай. Според някои от тях те вече поставят под съмнение съдбата и бъдещето на социализма там.

Институтът “Хариман” в САЩ, носещ името и финансиран от наследството на известния железопътен магнат и деец на Демократическата партия по времето на Рузвелт, например, далеч не е марксистки. В твърде красноречиво озаглавено си “Посмъртно изследване на причините и последствията от рухването на Съветския съюз” (публикувано през 1994 год. в Изданието на Института) сътрудникът му Раджан Менон пише обаче буквално следното:

“Съвсем няма да е учудващо, ако стратегията на китайските реформи, в края на краищата, се окаже несполучлива. Трудно е да си представим, че един социализъм ще може безкрайно дълго да съществува заедно с толкова отявлен и агресивен капитализъм, какъвто виждаме да се развива там - засега предимно в т.н. “особени икономически зони”. По идеологически съображения Китайската комунистическа партия избягва да даде подробна характеристика на евентуалните последствия от реформите. Това обаче няма да продължава безкрайно. Трудно могат да бъдат дълго време пренебрегвани и все по-явно оформящите се тенденции към по-голяма самостоятелност и автономия на крайбрежните райони, където това развитие е най-силно, както и забележимото проникване сред китайската интелигенция на безспорно вредни и разложителни идеи от чужбина.” (40)

През юли 2001 год. тогавашният ръководител на Китайската комунистическа партия открито призова в нея да бъдат приемани и капиталисти. Известно е, че части от националната буржоазия навремето взеха участие в Китайската революция и имаха представители в първите правителства на Китайската народна република. Коренно различно от това е обаче обявената в наше време нова позиция на висшето ръководство на Китайската комунистическа партия към новата класа на съвременните капиталисти.

В тази връзка очевидно прав е Доменико Лосурдо, който в студията си “Бягство от историята? Комунистическото движение между самокритиката и самоосъждането” (излязла през 2000 год. в списание “Природа, наука и мисъл”) отбелязва, че понастоящем в Китай се осъществява една “изключително разширена като процес и гигантска по мащабите си “нова икономическа политика (НЕП)” (41)

Според него рано или късно политическите и икономически противоречия, съдържащи се в този вид политика, ще излязат наяве. Тогава ще се наложи да се прави избор, аналогичен на онзи, пред който СССР и Болшевишката партия бяха изправени през 1928-29 години от бухариновата “алтернатива” за строителството на социализма. Трудно може да се каже как ще се реши подобна дилема в условията на днешен или утрешен Китай. Несъмнено е обаче, че изходът от подобен политически сблъсък в ръководството и структурите на управляващата партия в най-многочислената страна на света ще бъде едно от най-значимите и решаващи събития на днешния ХХІ-ви век.

Реставрацията на капитализма в СССР донесе невиждана икономическа криза и разруха и възцаряването на един наистина див, гангстерски, по същество – антиобществен строй. Независимо от всичко това обаче, реставрацията на капитализма в Русия и другите части на предишния СССР остава крайно нестабилна. Господството на транснационалния капитал превърна страната в истински васална зона за извличане на природни ресурси. Новите господари изобщо не се интересуват дали цената за това ще бъде пълното разпадане на съществуващите държавни образувания, икономическите им, културни и въобще – цивилизационни структури. Или – разгаряне на кървави междуетнически конфликти с риск дори на преднамерени или неволни ядрени инциденти.

В книгата си “Несполучилият кръстоносен поход. Америка и трагедията на Русия след СССР” (2001 год.) Стивън Ф. Коен привежда мненията на редица известни изследователи с най-различни мирогледни и политически ориентации, които са убедени, че правителството на САЩ изобщо не се интересува от тази страна на нещата. (42)

В годините след Втората световна война в света бяха забележимо силни антифашистките и антиимпериалистически настроения. На международната арена пък беше неоспорим авторитетът и мощта на СССР и укрепващата социалистическа система. Явно уплашени от перспективите на едно толкова неизгодно за тях съотношение на силите, управляващите кръгове на САЩ тогава финансираха и предприеха цяла серия от програми в рамките на т.н. “план Маршал”, насочени към разорените от войната страни на Западна Европа. Целта на тези програми далеч не беше хуманна или филантропическа, а преследваше чисто егоистичните класови и стратегически цели да бъде спряно “настъплението на комунизма” в “западните зони” на континента.

През последното десетилетие на ХХ-тия век в света обаче вече нямаше подобна пряко заплашителна за капитализма и империализма ситуация. При това положение, “естествено” нямаше нужда дори и само от приказки за “източноевропейски план “Маршал”. Нищо чудно. Капитализмът става склонен към хуманизъм само тогава, когато е непосредствено заплашено самото му съществуване.

Сегашната действителност в Русия е такава, че вече никой не иска да поема отговорност за това как и по какъв начин се стигна дотук. Подобно на класическия филм на ужасите “Бебето на Розмари”, “новороденото” след разрушаването на Съветския съюз е толкова грозно, че всеки предпочита да няма нищо общо с него.

Това важи особено за някогашните привърженици на Горбачов, които също от време-навреме се появяват в публичното пространство с различни мнения за днешното положение на нещата и за това колко дълго то може да продължава по този начин. Така например, икономистът Дейвид М. Котц в студията си “Върви ли Русия по капиталистически път?” (публикувана през лятото на 2001 год. в сп. “Наука и общество”) (43) счита, че от структурно-икономическа гледна точка днешното обществено състояние в Русия не е дори капитализъм в класическия смисъл на думата.

Това е по-скоро някаква особена хищническа, грабителска система за извличане на природните, човешки и финансови ресурси на страната, разрушила обществените характеристики на предишния държавен социализъм, но охотно използваща за целите си някои от неговите организационни, инфраструктурни и други механизми и възможности.

Дори автор като Рой Медведев в книгата му “Русия след СССР” (издадена от Колумбийския университет в САЩ през 2000 год.) заявява, че “капиталистическата революция в Русия е обречена”. (44)

Безспорно е, че установената в днешна Русия система е изключително паразитна, деформирана и слаба. Подобни проблеми преживяват и другите предишни социалистически страни от Източна Европа, както показват данните на Иън Фишер, публикувани в статията му “Капитализмът в Полша става непопулярен с повишаването на трудности там” (“Ню Йорк Таймс”, 12 юли 2002 год., 14 юли 2002 год.). Едва ли някъде другаде обаче нещата бяха доведени до такива крайности, както в бившия СССР.

Но, както социализмът се оказа обратим и беше заменен с капитализъм, така и той също на свой ред може да бъде заменен. Ако социалните противоречия в руския ”неокапитализъм” запазят остротата си, а империализмът продължава безразсъдната си грабителска политика, това може да доведе до обединяването на левите сили в страната около решителна, единна програма – и възстановяването на социалистическия строй да излезе отново на дневен ред. В края на краищата, независимо от всичко, политическите партии в Русия, обявяващи се за социализъм, се ползват с много по-широка обществена подкрепа, отколкото която и да е друга политическа сила.

Мнозина и днес се терзаят от въпроса защо, все пак, съветската система се оказа толкова “чуплива”. Тя наистина изглеждаше силна и неуязвима, а рухването й – практически невероятно. Очевидно това беше съпътствано с определена доза пренебрегване както на действителните диверсионни възможности на външното империалистическо въздействие, така и на вътрешните процеси на нарастване и групиране на значителни сили и интереси, несвързващи развитието, бъдещето и благоденствието си със запазването на социализма.

Във връзка с това си струва да се направи сравнение между положението в СССР при Горбачов и след него с не по-малко бедственото положение в САЩ през периода около 1929 год. по време на републиканския президент Хърбърт Хувър. Тогава страната претърпя истински стопански крах. Близо десет години продължи икономическата криза, а безработицата обхвана поне 40 % от населението. Това доведе до падането на републиканците от власт. Капитализмът в САЩ обаче устоя. Нещо повече, в годините на Втората световна война той се укрепи, а след нея – дори се утвърди и като най-мощната сила в западния свят.

Защо тогава социализмът и Съветският съюз не можаха да преживеят бедствието Горбачов? Вече споменахме за явно недооценяваните откровено диверсионни възможности на външното въздействие на империализма. В наши дни то е многократно по-силно, отколкото, да кажем, са били непосредствените възможности на СССР в това отношение през 20-те и 30-те години на миналия век. По тези теми има вече много изследвания от редица други автори.

В духа на книгата ни тук искаме да предложим още един вариант за отговор на горния въпрос, основаващ се най-вече на анализа на някои важни – според нас – отличителни вътрешни особености на двете системи.

Една от тях е, че т.н. “субективен фактор” очевидно играе много по-важна роля при социализма, отколкото при капитализма. Това има както силни, така и уязвими страни. Качествените разлики между двете системи могат да бъдат кратко, но достатъчно изчерпателно изказани чрез израза: “Капитализмът нараства (расте), а социализмът – се гради”.

Все в тази насока, с риск да предизвикаме нечия снизходително отегчена усмивка, можем да отидем и по-нататък като уподобим капитализма с речен сал, а социализмът – със самолет. При “речният сал” на капитализма онзи, които е отговорен за управлението му, следва да се грижи най-вече за избягването на плитчините, бързеите и водопадите.

Посоката и скоростта на движението на “сала” се определят почти изключително от посоката и скоростта на течението на реката “надолу”. Това означава, че както движението на “сала”, така и управлението му представляват една относително проста и почти автоматически функционираща система. Тя се нуждае предимно от един общ, не много сложен и систематичен надзор, а възможните допускани при него грешки и недоглеждания сами по себе си обикновено не могат да доведат до фатални и катастрофални последствия.

Самолетът - за разлика от сала – е много по-сложно средство за придвижване. Както далечината и скоростта на полета му, така и възможностите му за смяна на посоката и маневриране са несравними с тези на речния сал. Движението и управлението на самолета изискват обаче дълбоки познания и способности за прилагане на практика законите на физиката и аеродинамиката, на изпреварващото мислене, планирането, разнообразни научни познания. Необходимо е задължително преминаване на специално обучение, правилен подход, избор и подготовка на кадрите. Това е изключително сложна система, чието движение към набелязаната цел предполага наличие и на също такава сложна система на разделяне на труда и координиране на отделните му сектори и на персонала, обезпечаващ полета от земята, по време на полет и т.н.

Управлението на такава система – от непосредственото “пилотиране” до определянето на нужния курс и следването му – е нещо несравнимо по-отговорно и съдбоносно, отколкото в случая с “речния сал”. Полето за евентуално допускане на грешки тук е много по-ограничено както във времето, така и по отношение на извършваните операции. Това, че самолетите понякога катастрофират далеч не означава, че “речните салове” са по-съвършен вид транспорт от тях. Подобни катастрофи са по-скоро един своебразен подтик и призив за усъвършенстване на системите за производство и управление на самолетите, за повишаване на безопасността им, за подобряване на майсторството, за специалното оборудване на пилотирането.

По аналогичен начин и законите за функциониране и управление на социалистическото общество и изграждането му се различават коренно от тези на капитализма и развитието му. Законите на капитализма действат сляпо. В тях не е заложена никаква степен на предварително осъзнаване на възможните резултати и последствия от въздействията им. По почти аналогичен начин и законът за земното притегляне запраща речния сал надолу, по течението на реката.

Макар и обективно действащи – независимо от човешката воля – законите на социализма обаче се различават коренно от тези на капитализма. Преди всичко те предполагат наличие и използване на “самолет” - тоест, това е несравнимо по-сложна обществена система.

При изграждането й в самата нея съвършено съзнателно са заложени и основните знания за онези обективни закони, благодарение на които - и с чиято помощ! – тя се привежда в движение напред. Между осъзнатите от човека и достъпните нему знания за тези закони и пълния обем на обективното им въздействие има, разбира се, съществена разлика.

В пространството на тази разлика се съдържат възможностите за допускане на едни или други недостатъци и грешки, отразяващи степента на отклонение – по едни или други причини – на процесите на функциониране и развитие на системата от обективните действия и зависимости на тези закони. Пак в тази разлика се съдържат обаче и практически неограничените възможности за свободни, истински творчески и съзнателни човешки действия по усъвършенстване на процесите на управление и функциониране на обществената система, съобразно с обективните закони на развитието й.

Точно поради тези различия във функционирането и управлението на социализма и капитализма, едно ръководство на КПСС и СССР от рода на горбачовското беше в състояние да нанесе много по-голяма вреда на съветската социалистическа система, отколкото републиканският президент Хавър - на капитализма на САЩ.

Както заявява съветският учен Г. А. Козлов в публикуваната си през 1977 год. книга “Политикономия на социализма”, обективно действащите икономически закони на социализма “не са някаква необуздана, стихийно действаща сила. Те се прилагат съзнателно от обществото за задоволяване на интересите му”. Пренебрегването на обективните икономически закони на социализма може да стане източник… за възникване на трудности, нарушени пропорции и баланси в икономиката, отслабване на координацията на действията и дружеското сътрудничество между отделните социални групи и работнически колективи”. (46)

В процеса на укрепването и разрастването на опортюнизма в СССР империализмът като че ли съумя да открие подходяща формула, чрез която да реализира интересите си по отношение на тази страна. Тя се състоеше главно в това, по всякакви начини да окуражава, подстрекава и подкрепя активността на тези опортюнисти, така да се каже, от “безопасно разстояние”. Така се постъпваше навремето и в Чехословакия в годините непосредствено преди – а и след – 1968 год. Изкуственото подкопаване на стабилността и единството на Югославия също потвърди ефикасността на въпросната формула. И все пак, оставаше обаче открит въпросът дали тя ще проработи и в СССР, където изглеждаше, че системата на социализма има изключително дълбоки корени.

В интерес на истината следва да отбележим, че главните “мозъчни тръстове” и най-прозорливите стратези на империализма отдавна бяха формулирали как по принцип може да бъде разрушена обществена система като съветската.

Така например, Джордж Кенън, посланик на САЩ в СССР в годините след Втората световна война и един от главните архитекти на “студената война” твърде точно – от гледна точка на събитията, които предстоеше да се разразят след малко повече от четири десетилетия – пише още през юли 1947 год. в статията си “Източници и опорни точки на съветското поведение” (поместена в сп. “Форин Афеърс” – “Въпроси на външната политика”) буквално следното:

“Ако по някакъв начин се случи нещо, което да подкопае единството и ефикасността на Партията като политически инструмент, то Съветска Русия може да бъде превърната за една нощ от най-силната в най-слабата и будеща съжаление страна в света”. (47)

Впоследствие, в продължение на дълги години от твърде продължителния си живот, Кенън продължава все така всеотдайно да работи на същото поприще.

Горната формула е и урокът, който империалистите се стараят да приподнесат през текущия ХХІ век и на страни като Куба, Китай, Виетнам и Северна Корея. Очевидно ги окуражава фактът, че след като не успяха да унищожат социализма в СССР чрез военна интервенция по време на Гражданската война, на фашистката агресия, чрез налагане на надпревара във въоръжаването, икономическа война и подмолна дейност, те успяха да налучкат верния път в тази насока, който им предложи възцаряването на опортюнистическото направление във висшето ръководство на Партията. При това стратегията им на всестранна помощ за опортюнизма удивително съвпадна във времето с появилото се желание сред някои комунистически лидери да опитат от отровата на ревизионизма.

Могат ли да съществуват тогава достатъчно гаранции, че опортюнизмът в съюз с империализма няма да пожъне и нови успехи?

Според нас, напълно сигурна мярка в това отношение може да бъде своевременното ограничаване и поставяне под строг контрол на дейността на законните частни предприятия и пълното забраняване на незаконните такива. По този начин и корумпирането от тяхна страна на части от партийния и държавен апарат и ръководство ще бъде невъзможно.

Що се отнася до нормите и методите на партиен живот, то едва ли в това отношение може да има нещо по-изпитано и ефикасно от Лениновите положения и постановки.

Вместо да се търсят “нови”, “по-съвременни” или “по-съвършени” норми и критерии (както обикновено предлагат опортюнистите), по-добре е силите на комунистическите партии да бъдат насочени към спазването и организационното претворяване в непосредствена практика на нормите и подходите, завещани от Ленин и успешно прилагани в течение на години.

Заедно с това - според нас – оправдано е и предложението на Бахман Асад в рамките на Международното комунистическо движение да има място за откровена, своевременна критика на опасността от ревизионизъм и опортюнизъм в която и да било от братските комунистически партии. (48) Наистина, може би една от най-големите - макар и разбираема и обяснима грешка на световната левица - се оказа именно неспособността й навреме и убедително да предупреди КПСС и общественото мнение в СССР за опасностите, които крие утвърждаването на откровено опортюнистическа линия в във висшето им партийно и държавно ръководство.

Друг, изключително важен момент, който комунистическите и работническите партии следва да имат предвид в борбата им против опортюнизма ни подсказва и дейността на Горбачов като Генерален секретар на КПСС. Още в самото начало той обяви “антисталинизма” за важен опорен пункт в програмата си - според него несправедливо прекъснат с отстраняването на Хрущов от власт.

Започвайки по този начин, към края на управлението си Горбачов вече най-щедро боравеше с всички “бисери” на антикомунистическия лексикон. “Тоталитаризъм”, “командна икономика” и отново – “сталинизъм”, “сталинизация” – бяха любимите му подходи и трикове за предварително парализиране и елиминиране на всякакви опити открито и честно да се пристъпи към обстойното и аргументирано обсъждане както на миналото, така и на настоящото състояние на Партията и държавата.

Във връзка с това считаме, че много необходимо условие за успешното противопоставяне на опортюнизма във всяка комунистическа партия е своевременното и истински аргументирано осмисляне на отношението към СТАЛИН и времето на управлението му.

В излязлата през 1987 год. негова книга “Противоречивата личност на Сталин” Кенет Нейл Камерън дава по свой своебразен начин ясна представа за изключителната важност на този въпрос. Той пише:

“Преди известно време споделих с един известен марксистки теоретик – колега от Университета – че съм написал книга за Сталин. “Сталин ли?” – възкликна той. – “Та дори при всяко споменаване само на думата “социализъм” студентите веднага започват да ме питат за Сталин! Да, но какво можем да им кажем ние за него?” (49)

Този кратък абзац съдържа поне няколко изключително важни момента.

Първо, явно нарастващия интерес сред определени кръгове на учащата се младеж към социализма.

Второ, изключително показателната връзка, която съществува в съзнанието им между социалистическите идеи и обществена практика и името на Сталин. (При това, нека отбележим, че всичко това става в условия на чувствителни неуспехи на социализма и безкрайно яростна, непрекъсната кампания за всякакъв вид злепоставяне на всичко, свързвано дори със самото име на Сталин.)

Трето, на пръв поглед странното безсилие дори на един виден марксистки учен и теоретик да подходи уверено и убедително към тази тема. То все пак е обяснимо от гледна точка на своебразния вакуум от сериозна трактовка и литература по тези въпроси и десетилетните съсредоточени клеветнически усилия на буржоазната пропаганда по тях,

Изключително показателно е, че и Горбачов също си даваше ясна сметка за извънредно важното значение на тази проблематика. В името на по-нататъшните си стратегически задачи и цели и с цел укрепване на авторитета на личността му сред съветските хора и комунистите по света, в първите години след идването си на власт той нееднократно призоваваше към “всестранен подход” при оценката на делото и ролята на Сталин.

В съчинението си “Октомври и перестройката – революцията продължава” (1987 год.) той писа:

“За да останем верни на историческата истина, ще е необходимо да си дадем сметка както за безспорния принос на Сталин в борбата за социализма и защитата на завоеванията му, така и за големите политически грешки и отклонения, вършени от него и хората около него, за които народът трябваше да заплати висока цена и които имаха тежки последствия за живота на цялото общество”. (50)

Споменатата по-горе книга на Камерън беше наистина едно обнадеждаващо начало за истинска научна дейност по тази тематика. По-нататък – според нас – смело трябва да се подходи и към изключително “любимата” тема на буржоазната пропаганда: въпросът за т.н. “репресии на сталинизма”. Изключително важно при това е не само просто третиране на едни или други конкретни случаи, споровете за “общата бройка” на “репресираните” и прочие, колкото изчерпателната представа за всички аспекти на вътрешната, идейно-политическата и международната ситуация по онова време.

В това отношение безспорно прав е, например, изследователят Ханс Хайнц Холц, който в студията си “Падането и бъдещето на социализма”, излязла през 1992 год. в сп. “Природа, общество и мисъл”, изтъква, че “дори и да е имало определени автократични моменти в управлението на съветския социализъм” (51), те са били предизвикани преди всичко от плътното вражеско обкръжение, в условията на което той дълго време трябваше да преживява, работи и се развива.

В изследването си “Разрушаването на Съветския съюз и заобикалящия го свят на капитализма” (издадена в сп. “Наука и общество” през лятото на 1998 год.) историкът Хърбърт Аптекър пък подробно разглежда различните страни и практически последствия от активността на това обкръжение. То се изразяваше най-непосредствено и конкретно в “безкрайната поредица от всевъзможни бойкоти, открито враждебно отношение, истинска икономическа война, систематически саботажи, преки въоръжени нападения и агресии. Независимо от всички други съпътстващи моменти, както Мусолини, така и Хитлер, а и Франко бяха заченати и подхранвани от капитала с основната цел и задача да бъдат остриета в агресивната политика против социализма и СССР. През годините на Втората световна война въпросното неприятелско, макар и – по принуда –тогава и двойствено – отношение намери израз в дългото отлагане на откриването на втори фронт срещу фашизма в Европа и често закъсняващата и не винаги най-ефикасна съюзническа помощ за сражаващия се практически сам срещу хитлеровите армии Съветски съюз.

А след края на войната, довчерашните западни съюзници на практика отказаха да поддържат каквито и да било нормални отношения със СССР, полагащ наистина героични усилия за следвоенното възстановяване на изранената си икономика и страна. При това, когато казваме “изранена”, следва да имаме предвид, че изобщо не става дума за някакви символични обобщения или литературни хиперболи. Касае за пълното опустошаване на цялата европейска част на страната, за над 25милиона жертви и поне 40 милиона сериозно ранени от войната хора от населението й”. (52)

Празнотите в историческото знание за времето на СТАЛИН са наистина огромни. Буржоазните историци, например, така и не могат да стигнат до някакво съгласие дали броят на репресираните жертви тогава е бил “…5.2 или – 100, милиона души”. Тези колебания, отразени в книгата на Майкъл Паренти “Черноризци и червени” (1997 год.) говорят за наличието на истински пропасти, както в методите на исторически изследвания, така и на резултатите от тях.

Въз основа на нови данни, получени след 1991 год., известният изследовател Майкъл Паренти подчертава и обнадеждаващите усилия на редица учени от предишния СССР да търсят точни данни за броя на репресираните. (54) Както се вижда от изследването на Ейлийн Кели “В Обетованата земя” (излязло на 29 ноември 2001 год. в № 19 на “Нюйоркски преглед на новите книги”), все повече историци понастоящем проявяват растяща склонност да се отказват от явните преувеличения за мащабите на Сталиновите репресии, характерни за пропагандните кампании от времето на “студената война”. Особено сега, когато съветските архиви все повече се откриват, ще става все по-очевидно, че отявлените лъжи и клевети на най-яростните антисъветски псевдоучени от рода на Стефани Куртоа и др. и тяхната “Черна книга на комунизма. Престъпления, терор, репресии” (издадена през 1999 год. от Университетското издателство на Харвард) далеч не са най-авторитетната последна дума по въпросите на съветската история.

За съжаление, развитието на ХХ-тия век не се оказа и така праволинейно, както го представяше, например, историкът Юри Красин в неговата “Диалектика на революционния процес” (издадена в Москва през 1973 год.) В това произведение той изтъква, че “Двадесетото столетие ще остане в историята като време на тържеството на най-великото преобразование в човешката история – Социалистическата революция.”

Науката на историческия материализъм има обаче достатъчно средства и възможности за вярното обяснение на хода на събитията, включително и на толкова неочаквания рязък завой в развитието и съдбата на СССР. Изследователят Антъни Кохлан пише, например, в произведението си “Социалдемокрация и национална независимост” (появило се на бял свят през май 1993 год., но така и непубликувано), следното

“Онези, които считат, че са социалисти, следва преди всичко да мислят в исторически план. Кога, например, се зароди капитализмът? Дали през ХV-тия век във Венеция? Или – в Генуа през ХVІ-тия век? В Холандия през ХVІІ-тия век или – в Англия през ХVІІІ-тия?

Ако на капитализма са били нужни столетия, за да могат понастоящем някои от неговите страни да достигнат сегашната си степен на устроеност и развитие, то нима не е най-малкото наивно да се очаква, че социализмът, който се роди едва в началото на сегашното столетие, ще може веднага, едва ли не от утробата си, да скочи направо в зряла възраст?

Освен това след като капитализмът може да се развива по криволичещ и зигзагообразен начин с периоди както на кризи, така и на подем, защо тогава да не можем да си представим такава историческа перспектива, при която в продължение на един сравнително дълъг период от време отношенията и съотношението на силите между капитализма и социализма ще се развиват в световен мащаб по един изключителен сложен и неравномерен начин, докато, в края на краищата, единият от тях се окаже в състояние окончателно да вземе връх над другия?” (58)

Опитът на Съветския съюз през целия период от съществуването му отново потвърди, заедно с много още други неща, изключителното значение и на тезата за “възможността социализмът да бъде построен и в една отделно взета страна”. Формирането, отстояването и практическото реализиране на тази теза навремето под ръководството на СТАЛИН беше израз на решимостта новото общество да бъде на всяка цена защитено и изградено независимо от всички съществуващи вътрешни трудности и невероятния външен натиск.

Същевременно това беше и един изключително добре премерен и точно изчислен риск, тъй като Социалистическата революция в страна като Съветска Русия имаше и своите немалки предимства. Те се кореняха преди всичко в огромната територия на страната, географското й положение, богати природни ресурси и многомилионно население. При тези условия, струва ни се, и Маркс – ако беше жив – също щеше да одобри предприемането на революцията и решението тя да бъде доведена докрай чрез построяването на социализъм дори в една-единствена, намираща се във вражеско обкръжение страна, Във всеки случай навремето той беше писал в кореспонденцията си с Фридрих Енгелс, че “световната история навярно би била твърде лесно нещо, ако развитието и борбите й се осъществяваха само при напълно благоприятни условия”. (59)

Във всеки случай, дори и фактът на самото разрушаване на Съветския съюз нито опровергава, нито дори омаловажава значението и правилността на решението да се изгради социализъм в една страна. Напълно естествено е и социализмът да се появява в страна след страна, след като и капитализмът се е развил и се развива крайно неравномерно. Да се мисли и очаква, че Социалистическата революция може да победи едновременно във всички капиталистически страни е неоправдано, нереално и погрешно. Както казваше Ленин: “Историята изобщо не беше чак толкова благоразположена към нас, за да ни улесни и с други социалистически революции по целия свят”. Просто, неравномерното развитие на капитализма доведе до там, че през 1917 год. от него се откъсна оказалото се тогава най-слабо негово звено.

Днес, в началото на ХХІ-вия век, развитието на световната капиталистическа икономика е още по-неравномерно, отколкото когато и да било преди. Така например, според данни, цитирани в доклада “Социални измерения на глобализацията” (представен от Международната конфедерация на свободните профсъюзи на първото заседание на Световната комисия по проблемите на глобализацията при Международната организация по труда (МОТ) на 25-ти-26-ти март 2002 год. в Брюксел), съотношението на средните доходи в двайсетте най-богати страни на света в сравнение с тези в двайсетте най-бедни, е нараснало от 20:1 през 60-те години на ХХ-тия век на 40:1 за първите години на текущото столетие”. (60)

При това, въпросният индекс дава предимно усреднена представа за положението и далеч не отразява най-драстичните примери за икономическа неравномерност, несправедливост и социално неравенство в съвременния свят. А това означава, че на практика се запазва вероятността за социалистически революции в различни страни и в текущия ХХІ-ни век.

В такъв случай и те ще трябва да се справят с предизвикателства и да ползват опита на всички, които вече са опитвали и са се справяли със задачата да установят социализъм и да се заемат с изграждането му в условията на обкръжаваща ги враждебна капиталистическа действителност…

Друга важна поука за следващото революционно развитие на света, също така произлизаща от процесите и факта на разрушаването на СССР, е огромната важност и значение на т.н. национален въпрос. Тук трябва да отбележим, че на времето Маркс по една или друга причина не можа да отдели нужните време и внимание на този вид проблеми.

Противно на очакванията на някои класически интернационалисти, а така също – и на съвременните глобалисти, националният въпрос, национализмът и днес продължават да играят изключително важна роля. Това се потвърждава дори от простия факт, че през 1945 год. пред сградата на ООН се вееха около 40 национални знамена, а днес броят им вече надхвърля 150.

Агресивното поведение и претенциите за всесилие на съвременните транснационални корпорации също е важен фактор, водещ до засилването на противодействието и съпротивата срещу господството им и на етническа, и национална основа. В тези условия най-съзнателните сектори на работническата класа и на комунистическото движение следва също да станат челен отряд в борбите за отстояване на националния суверенитет, възможностите за самостоятелно развитие и демократичните права на нациите на самоопределение, поставени под непосредствена заплаха от настъплението на транснационалните монополи.

(Особено през последно време изключително упорито се разпространява откровената лъжа, че “интернационализмът на комунистите” уж отричал и се противопоставял на националните чувства и традиции - на “национализма”.

По същество това е пълна измислица. Такива са обикновено и всички широко тиражирани по този повод пропагандни тези на обслужващите медии.

Те се обработват и пускат в обръщение обаче от истински специалисти по пропагандата. Тяхното кредо не е и никога няма да бъде истината, а търсене на начини, чрез които огромните маси от хора периодически да възприемат като “свои виждания” и дори – “интелектуални открития” - твърдения, които в даден момент са от полза на капиталистическите, колониални и империалистически господари.

Въпросните лъжи се обработват и приподнасят обаче изключително умело. Това е една истински професионална, многопластова практика, в която по едни или други начини са впрегнати най-различни специалисти, учени, технически нововъведения, сектори и отдели на най-различни служби.

Като правило този вид работа се основава най-вече на познаване на определени базисни състояния на хората, към които тя е насочена. Това са преди всичко психологическите, дори психиатрически, а и още по-близко до “зоологическата” природа на човека характеристики, реакции, нагласи и склонности. Отчита се на практика състоянието на постоянна затормозеност и умора при съвременния човек, липсата на време и възможности да се занимава с каквото и да било друго освен насъщно повтарящите се задължения на ежедневието.

Затова крайните продукти на пропагандната машина са като правило прости, леки за възприемане, винаги с нещо впечатляващи и дори – умерено шокиращи тези. В основата им обикновено лежат:

1/ фактическото непознаване, но нарочното замъгляване на същността и съдържанието на идейните и обществено-политическите явления и процеси както на марксизма и комунизма, така и на интернационализма и на национализма;

2/ представянето им през призмата на крайно опростеното, предимно езиково противопоставяне на националното и интернационалното, без да се прави дори и опит за разглеждането им и като социално-икономически, исторически, политически и прочие категории;

3/ при упорито тиражираното противопоставяне на национализма на интернационализма на комунистите също така явно се отчита, че марксизмът е доста сложна за обясняване и разбиране система от принципи, понятия и възгледи. За възприемането й са нужни определена нагласа, интелектуални възможности, а и физическо време.

4/ на този фон твърде точно се изчислява, че смазваните от проблемите на ежедневието хора по-лесно ще се окажат склонни да преглътнат опростенически, дори определено примитивизирани представи.

Ето защо на тях обикновено им се приподнасят ласкаещи самолюбието тези за “славно минало” или “висши добродетели” само на собствените им нации. В това по принцип няма нищо лошо. То започва обаче, когато повишеното национално самочувствие се съпътства и с капсулиране, самоограничаване единствено в собствените национални рамки или дори – в определени общности вътре в нея. По този начин се постига допълнителна изолация на съответните патриотично настроени сили и противопоставянето им (една по една!) на обединения фронт на империализма, капитализма, глобализма, ционизма и прочие - които винаги действат координирано както в света, така и в рамките на отделните държави!

Ако все пак някои от обикновените хора намери време да се окаже в библиотека и ако там все още е запазена съответната литература, той с учудване ще констатира, че при никое друго идейно и политическо учение национализмът не е бил толкова пространно и подробно обсъждан, както при марксизма-ленинизма, при комунизма. Едва ли е било случайно, например, че официалният пост на СТАЛИН, преди да стане Генерален секретар, е бил именно Народен комисар по националностите.

И Маркс, и Енгелс, и Ленин, и Сталин, най-подробно и задълбочено анализират връзките между комунистическото и националните движения, общността на основните им цели и действия. При тях, а не другаде има и толкова прецизни и интелектуално безпощадни класификации на грешките и неточностите, допускани от различни дейци и течения вътре в комунистическото движение спрямо национализма. В същото време съществуват и редица оценки на големия брой разнопосочни обществено-икономически и политически течения и тенденции, които могат да възникват, да вървят заедно, но и да си противодействат –все под общия термин “национализъм”.

“В същата степен, в която ще бъде премахната експлоатацията на един индивид от друг, ще бъде премахната и експлоатацията на една нация от друга” – се казва не другаде, а в Глава 2 (“Пролетарии и комунисти”) на издадения през 1948 год. “Манифест на Комунистическата партия”. (стр. 81 по българското издание от 1973 год.)

Не “заради комунизма”, както папагалски се повтаря в съответните измислици на буржоазната пропаганда, а “чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна производството и потреблението на всички страни в космополитически”. (Глава 1, “Буржоа и пролетарии”, стр. 58.)

Не “поради комунизма” “националната обособеност и различията между народите изчезват все повече с развитието на буржоазията, със свободата на търговията, със световния пазар, с еднообразието на индустриалното производство и съответстващите му условия на живот” (пак там, Глава 2, стр. 81.)

А за какъв “антинационализъм” на комунизма и комунистите може въобще да става реч, след като в Принципите на комунизма, формулирани от Фридрих Енгелс още през 1847 год. – тоест, една година преди публикуването на “Манифеста” – в отговора към т.н. “18-ти въпрос” се казва черно на бяло, че “когато целият капитал, цялото производство, цялата размяна бъдат съсредоточени в ръцете на нацията,частната собственост ще отпадне от само себе си, парите ще станат излишни и производството ще се увеличи до такава степен, а хората ще се изменят толкова много, че ще могат да отпаднат и последните форми на отношения, характерни за старото общество”. (“Манифест на Комунистическата партия”, София, 1073 год., “Приложение 1”, параграф 1, стр. 129.)

“Затова Комунистическата революция ще бъде не само Национална”, но закономерно ще обхване и всяка отделна страна – се подчертава по-нататък пък в отговора на следващия “19-ти въпрос” на същото “Приложение”.

А колко парещо злободневно звучи пък казаното пак от Енгелс в Предговора към излязлото през 1892 год. в Лондон полско издание на “Манифеста”:

“Искрено интернационално сътрудничество между европейските нации е възможно само, ако всяка от тези нации е напълно автономна в собствения си дом.” (Пак там, стр. 42.)

През ноември 1952 год., в речта пред ХІХ-тия конгрес на КПСС, Йосиф Висарионович СТАЛИН още по-ясно подчертава, че “в съвременната епоха империализмът отдавна е захвърлил като ненужно знамето на общодемократичните свободи, националния суверенитет и независимост”. Само комунистите са онези, които могат и трябва да вдигнат и понесат напред това знаме, “ако искат да бъдат патриоти на страната си… и ръководна сила на нацията. Няма друг кой да го вдигне.” (Вълко Червенков, “ХІХ конгрес на КПСС, Речта на другаря Сталин”, стр. 112)

С колко удивителни, в какви курсиви и в колко тиражи следва да бъдат именно днес непрекъснато повтаряни и разпространявани именно тези мисли!

Ето от какво, всъщност, се боят днешните “интернационалисти-глобалисти” от Международния валутен фонд, Световната банка, Билдербергите, Тристранната комисия, Европейският съюз, НАТО и другите идейни, финансово-икономически, военно-стратегически и политически центрове на капитализма, империализма и ционизма. Ето защо и пропагандните им глашатаи полагат такива неимоверни усилия да откъснат широките национални патриотични настроения, стремежи и тежнения на народите по света от връзките с онази обществено-икономическа и политическа система на възгледи и практики, която единствена пряко и безкомпромисно заплашва господството им.

Върху това следва да помислят и всички, които “волно или неволно”, както се казва в православната религия, папагалски повтарят буржоазните измислици за “несъвместимостта” между национализма и пролетарския интернационализъм на комунизма.

Пак според Православието, между впрочем, “прегрешението си е прегрешение”, независимо дали е било извършено “волно или неволно”. Но – ако прегрешилият от която и да е страна на СПОРА се и покае, то има шанс да му бъде – и простено.

И да тръгне – по-верен път…

Може би, ще има все още възможност и – време.

(Доп. от преводача.)

В съвременната епоха националният въпрос възниква и в нови, често пъти неизвестни никога досега форми. Под натиска му са поставени съществуващите многонационални федерални държави, като Индия, Великобритания, Канада, Руската федерация, Китай или Испания. Независимо от всички промени през последния половин век, в общи линии са се запазили и редица от проблемите, наследени от предишната колониална система и империи на капитализма.

Принудени да напуснат официално преди години районите на Африка, Близкия изток или Азия, колонизаторите оставиха след себе си абсурдни, произволни граници, често път без абсолютно никакво отношение към национално-историческите и икономически възможности на възникващите там нови държави. От друга страна много от предишните социалистически страни на практика изгубиха националната си независимост след 1989-1991 год. и се превърнаха буквално в смазани полуколонии.

Всичко това предизвиква нов подем на националните чувства и настроения в тези страни. Претенциите на САЩ за световно господство като “единствена глобална” военна сила също водят до повишаване на значението на националния въпрос практически във всички останали страни в света. Като главни цели и сфери на действия на международния капитал в наше време се очертават различните форми на “наднационална интеграция” от рода на Европейския съюз, Североамериканската асоциация за свободна търговия (NAFTA) и прочие.

Наблюдаваното вследствие на всичко това издигане на значението на общонационалните проблеми, цели и задачи е причината в днешния свят да се появяват най-неочаквани и необикновени политически субекти и образования. В тях хора от най-различни партии, мирогледна, идейна, понякога – и класова принадлежност – обединяват усилията си за обща борба против настъплението на транснационалните корпорации. Така например, преди известно време профсъюзите в САЩ и известният тексаски милиардер Рос Перо – макар и по различни причини – се обявиха заедно против Североамериканската асоциация за свободна търговия. Във Великобритания пък комунистите и много от консерваторите, които по принцип са на диаметрално противоположни позиции практически по всичко, са рамо до рамо винаги, когато се касае за противодействие на Европейския съюз.

В бившите съветски републики и източноевропейските социалистически страни нямаше местни национални едри капиталисти. Връщането на тези страни към капитализъм означаваше заедно с това и подчиняването им на чужденци. Ето защо понастоящем в програмите на комунистическите и другите прогресивни партии в предишните социалистически страни се включват и нови, национално-демократични искания и положения. Като част от борбата против капиталистическата реставрация, там възниква възможността за организирането и на общонародна защита на националната държава и националната независимост.

* * *

Завършвайки тази книга, ние не можем да не си признаем, че се разделяме с нея със силно чувство на болка. Тя е предизвикана от съзнанието, че, все пак, във времето, в което живеем, станахме свидетели на прекъсване – поне засега – на гигантския социалистически експеримент, който за 70-те години на съществуването си постигна толкова забележителни успехи. Благодарение на него, както беше казал навремето мислителят и общественикът Том Пейн за една друга революция, трудовите хора можаха да почувстват, че имат “силата да поставят ново начало на света”.

Не можем да не изпитваме дълбоко чувство на съжаление за изгубването на тези огромни възможности. Извършеното, практически несравнимо с нищо по мащабите си предателство, унищожи съществуващите съвсем реални възможности за освобождаване на човечеството. Те бяха отвоювани и изградени преди всичко благодарение на благородните усилия и трудно изчислимите жертви на няколко поколения съветски хора. Много милиони, дошли след тях граждани на СССР, а и навсякъде по света, десетилетия наред получават от това чувствително по-добри условия и качество на живот.

Колкото и да е неприятно, но нещо, което вече е станало или е изгубено, не може да бъде върнато назад. Само народите на предишния СССР и другите социалистически страни могат да решат дали, кога и по какъв начин социализмът там ще може да бъде възстановен. Във всеки случай малко вероятно е последната дума на Историята да принадлежи на онези, които успяха да изтръгнат “победата” си през 1991 год.

Когато през 1815 год. Виенският конгрес, символът на реакцията в следнаполеоновска Европа, върна троновете на детронираните дотогава крале, един от неговите архитекти, австрийският аристократ Клеменц фон Метерних заяви, че с това завинаги се поставя край на крамолните лозунги и идеи за “свобода, равенство и братство”.

След съвсем малко повече от един век обаче много повече трицветни републикански, а и други знамена на свободата, заляха столиците на Европа и на редица други страни по света.

Социалните и обществени противоречия, които навремето породиха Октомври 1917 год., остават в сила. Те без съмнение ще изведат на дневния ред на Историята и други опити на работническата класа и на останалите трудещи се слоеве да постигнат освобождението си.

Както за тях утре, така и за нас днес, изучаването на поуките от разрушаването на Съветския съюз е най-добрият начин за отдаване на дължимата почит към всички онези, които направиха възможни появата и въздигането му.

Това е и залогът подобни трагични бедствия да не бъдат повтаряни никога повече в бъдеще.